Бях влюбена в едно момче. Особено момче. Някак асоциално, отдалечено от обществото. Щом бяхме заедно, заедно се отдалечавахме от него.

И сега разбирам толкова много неща. Не бях влюбена. А може би бях, но не знаех какво е това платонична любов. Ала сега си припомням спомени, които ме връщат в същите дни, когато излизахме вечерта, за да гледаме залеза. Бяха магични. Нещо още тогава ми подсказваше, че тези дни няма да продължат дълго. Мислех, че зад студеното му лице се крият студени чувства. Чувства, които се страхува да покаже. Чувства, които едва ли ще се променят. Ако исках да остана с него, трябваше да свикна да ги виждам зад зелените му очи всеки ден. И сега, ето, че знам, че съм влюбена. Влюбена съм в спомените с него, в това, което се крие под повърхността на онова студено лице. Никога няма да забравя неговия поглед. Беше осеян с празнота, вглеждане в нищото, в невидимото. Тогава не виждах истинската му същност, а фасадата, която поставяше. Трябваше да я разбия. Да я разбия, за да докажа, че съм достойна да стоя редом до него. Припомням си тези времена с мъка. С болка, която усещам в собствените си вени. Всичко отмина. Беше за малко.