Легенда за пръстена

Продължение

С треперещи пръсти отвори писмото. По-красиво обяснение в любов не беше чела, при това съпроводено с предложение за женитба и самолетен билет. Имаше на разположение седмица, за да вземе решение. В тялото ù започна онова характерно пърхане на пеперуди, което те кара да се усмихваш без причина.

Седна обратно зад бюрото. Не можеше да стои права, всичко се въртеше в главата ù. Трябваше ù време да осмисли какво става. След завръщането си от острова често си мислеше за прекрасния ден, който споделиха, както и за това, което пламна помежду им, но сега вече бе получила повишение, работеше в редакцията и плановете ù за живота бяха предимно свързани с кариерата. Не беше помисляла за себе си. А сега това писмо и този пръстен ù подсказваха, че съществува, а и че за някого тя е целият свят.

Колко време стоя така замислена не си спомняше. Угаси лампата и си тръгна. Като минаваше край портиера, чу: ”Госпожице, много до късно работите!”

Дните минаваха, задачите я завъртяха. Срещи, разговори, интервюта; в края на седмицата влезе при главния редактор на съвещание. Сред материалите за обсъждане имаше молба за отпуск за неопределено време.

Върна се в кабинета, отвори кутийката, сложи пръстена на ръката си, вдигна телефона да потвърди резервацията за полета.

* * *

Чакаше я на летището. Погледна я в очите, хвана я за ръце и… вече знаеше отговора ù. Беше подготвил малка изненада – разходка из острова, преди да идат в Голуей – там, където се запознаха.

Пътят беше дълъг, романтичен. Движеха се покрай брега и виждаха как се бият вълните в скалите. И така стигнаха Барен – пустинна камениста местност в близост до едно от чудесата на света: „Скалите на Мохер”. В протежение на около седем километра, извисяваща се на височина към 210 метра, тази варовикова стена се спуска отвесно към пенливите води на Атлантическия океан.

Изкачиха се до кулата „О' Браян”, градена през ХV-ХVІ век като подслон за туристи, а сега - само място, отдето е необятният океан, от едната страна, и „Скалите на Мохер” - от другата.

По това време на годината денят е къс, само няколко часа. Вече беше почти тъмно, но онова, което ù направи впечатление, бе, че кулата светеше.

Приближиха. Той извади ключ, отвори огромния катинар на входа към кулата, обител на тайни. Странно, кулата - необитаема от векове, а защо точно в този отрязък на денонощието двамата влизаха там? Но замаяна от това, което ставаше около нея, тя нямаше време да мисли. Чувстваше се като в приказка. Долу океанът бумтеше, свистящият нощен вятър допълваше мощта му. Катинарът освободи веригите. И двамата се заизкачваха по стръмно и тясно извито стълбище. Спряха, кажи-речи, под самия покрив.

Нощта не бе тъмна. През процепите на средновековния зид проблясваше лунната пътека: сякаш ги зовеше към скалите. Загледана в причудливите форми, които влагата и ветровете бяха сътворили, не бе забелязала какво става наоколо, но чу звука на гайдата. Този звук се носеше над океана, отекваше в околните скали. Затаи дъх, дали не сънува? Гледката, усещането, не можеха да се опишат.

Духът на Ирландия. Този сън беше вплел незнайният златар, изработил пръстена. Ето, това й показа той при първата им разходка из острова. Дали това бе причина тя да е тук сега с тоя мъж на това прекрасно място.

Но изненадите не свършиха дотук.

На следващият ден отново бяха при скалите и видяха трите малки късчета земя сред океана – „Островите Арън”. Тези острови сякаш са източник на усещането за Ирландия през вековете - нещо изконно ирландско.
Решиха да идат дотам и за целта наеха малка лодка, за да могат да се насладят на гледката. Водата беше гладка, равна като огледало, нямаше вълни, освен вълничките зад кърмата на лодката. Независимо че беше ноември, слънцето грееше ярко. Огледаха първо малкия необитаем къс островна земя, а като го заобиколиха, отпред се очерта силуетът на големия остров. От него със самолет щяха да стигнат до Голуей.

Приближаваха равния, като отрязан с нож от всички страни остров, когато задуха бурен вятър. Облаците се скупчиха, внезапно промениха цвета си до синкавочерен. Лисна проливен дъжд. Сред разбушувалите се вълни двамата едвам се задържаха в лодката. Трудно е да се бориш със стихията. И нищо друго не им оставаше освен да потърсят помощ. Но между двата острова мобилната връзка изчезваше и нямаше надежда да се свържат по телефона. Дрехите им подгизваха в мразовития брулещ на пориви вятър и двамата се вкопчиха един в друг, легнаха на дъното на лодката в очакване да премине бурята.

Лодката се носеше без посока сякаш, подмятана от вълните и очарованието от романтичната спокойна вечер с мелодия на гайда и лунната пътека пред погледа ù се изпариха; на тяхно място се появи ужас от неизбежното.

Няколко часа продължи бурята. По някое време лодката се блъсна в нещо, наклони се, започна да се пълни с вода. Разбраха, че са запратени на плитчина край остров, но скалите си издигаха над тях отвесни и недостъпни. Обзе ги паника… И в този момент бурята утихна, слънцето се показа на хоризонта. Двамата се бяха оказали сами във водата - безпомощни, зъзнещи, без лодка.

Омаломощени, все пак успяха се изкачат върху камъните. Не бяха сигурни дали някой ще ги види. Но бяха заедно, и това бе единственото, което ги окриляше.
После са заспали от умора.

… Събудиха се в хотел на големия остров.

Рибари минавали наблизо и открили изхвърлената полупълна с вода лодка край скалите. Спасителната акция продължила няколко часа и те били настанени в хотел на големия остров.

Невинаги човек върви по цветя и рози. Животът е низ от сривове и върхове, както и от бури или безоблачни дни. Но винаги намира своя бряг!

http://www.youtube.com/watch?v=n08JRxVLKLE&eurl=http%3A%2F%2Fforum%2Eall%2Ebg

%2Fshowflat%2Ephp%2FCat%2F0%2FNumber%2F2309890%2Fpage%2

F0%2Ffpart%2F2%2Fvc%2F1&feature=player_embedded

Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.