Около 1 часа след полунощ е. Излегнала съм се на дивана по халад и с чаша вино в ръка. Гледам нещо по телевизията. Не всъщност не, просто се взирам в една точка. Дават някакъв черно-бял филм. Сюжета съм го изпуснала още преди час. Мисля... Мисля за много неща. Превъртам лентата назад, но не разбирам какво става, как стана и защо сега гледам безизразно чакайки телефонът ми да иззъни за просто едно съобщение със съдържание "Обичам те." или "Трябваш ми.". Нищо повече. Преди година и половина бях започнала да живея. "Обичам те", ми каза. Е, явно да кажеш обичам те и ще сме заедно до края са просто думички. Думички, които можеш да изречеш просто ей така, като "Здравей, как си?". Е, може би в началото е било истина, но до време. Мъжът е много странно нещо, каза че ние, жените, имаме изкривена логика, но в неговите действия няма абсолютно никаква такава. Може да мълчи докато му се иска да се разкрещи. Да премълчава неща, които са жизненоважни, докато дойде момента в който и всички думи на све ...