Четири  години след бурята отново пътувам към дома на сестра си... На първата годишнина бяхме цялата компания и се опитахме да го превърнем в празник, но Краси беше издигнала около себе си невидима стена и не ни допускаше до себе си...

Сякаш беше друг човек. Моята по-голяма сестра, с която винаги съм се гордяла и на която тайно и явно подражавах, беше различна... Спомням си как някога пердашеше съседските момчета, за да ме защити... Как винаги успяваше да стопи леда в гневния поглед на татко след поредната ни детска лудория... Как успяваше така добре да се аргументира за всичко, което си беше наумила, та никой да не може да устои на чара ù. Несъзнателно останах в сянката ù години наред. Възхищавах се и искрено се радвах на победите ù в олимпиадите по математика, на абсолютно заслужения отличен успех, на двете висши образования, които завърши почти едновременно, и на престижната работа във водеща международна фирма, в която ведно с кариерата ù напредваше и трудовото ù възнаграждение. Същевременно беше очарователна и с изключителен усет към красивото, с което се заобикаляше... Бракът ù с Петър бе една логична брънка във веригата на житейските ù успехи. Имаха един син, събрал и развил най-доброто от двамата си родители, който специализираше последна година Бизнес администрация в Лондон...

А аз си останах една обикновена медицинска сестра, отдадена на семейството си и работата и с по-обикновени желания и възможности. Но не се оплаквах от живота си.

    Годините и времената се променяха. Поотдалечихме се, но успяхме да запазим една хубава традиция поне веднъж в годината със старата компания от младежките години да правим кратки планински преходи... Аз и съпругът ми Стефан, Цецо и Ани, които бяха състуденти на Краси и Петьо, запалени планинари, любители алпинисти и дипломирани планински спасители. Разбира се, Краси и Петър, а понякога се  присъединяваха Андрей и Сашо - наши приятели още от гимназията и заклети скални катерачи... Беше весело и приятно прекарване на откраднати свободни дни, което ни зареждаше за цяла година с позитивна енергия и ни караше да се чувстваме като на петнайсет...

   Преди четири години през декември, десет дни преди Коледа, Ани и Цецо с присъщата си упоритост събраха групата в пълен състав с предложение да атакуваме връх Вежен.

   Вечерта до късно бъбрихме в хижата пред камината, припомняхме си младежките щуротии и попълвахме празнотите с нова информация за сегашните ни житейски проблеми и постижения.

Краси с гордост разказваше за предстоящата командировка до Япония, за телефонните разговори със сина си и планираното семейно посрещане на Нова година в изискан алпийски курорт...

   На другия ден към десет тръгнахме да щурмуваме върха. Времето беше ясно и слънчево. Краси си беше сложила традиционната червена скиорска шапка и отново се подеха шегичките за Червената шапчица и евентуалното ù поведение спрямо Кумчо Вълчо, ако случайно се срещнат. След около четири часа бяхме на върха, изядохме си сандвичите и започнахме да се спускаме по тясната стръмна заснежена ивица на метри от пропастта...

   Бяхме изминали половината от разстоянието, когато слънцето изненадващо се скри, а вятърът се усили. Цецо раздаваше отчетливи команди и регулираше дължината на човешката ни верига. Бяхме почти над хижата и едва забелязвахме покрива ù като сиво-червеникаво петно сред заснежените дървета, когато бурята се изви като пиявица, омота ни със снежни въжета и сякаш всичко изчезна - и светлината, и дърветата, и звуците, които доскоро ни пришпорваха напред... Само вятърът свиреше и хвърляше с някаква преднамерена жестокост снежинките в очите ни, а гласът му приличаше на вълчи вой - ту се усилваше  заплашително, ту замлъкваше за секунда и после с нова сила плющеше в ушите ни...

   Имах чувството, че съм сляпа и с окови на краката, и при всеки опит да се придвижа някой ме теглеше винаги в обратната посока. Вървях сякаш по памет и по инстинкт, без да си давам сметка къде съм и какво има зад снежната завеса... Накрая имах чувството, че изобщо не се движа или се движа в кръг... После видях жълта светлина почти пред лицето си и буквално влетях заедно с вятъра в хижата...

   Вътре беше светло и топло. Всички се тръскаха като мокри котета, отупваха се взаимно и се опитваха да се шегуват... Изведнъж Цецо и Петьо почти едновременно изкрещяха:

    - Къде е Краси?

В настъпилата тишина отбелязахме липсващата Червена шапчица. Петър и Цецо навлякоха връхните си дрехи, грабнаха по един фенер и изскочиха навън с викове.

Хижарят загрижено сподели опасенията си, докато ни раздаваше чай, че е почти невъзможно да се открие каквото и да било в такава буря и че е рисковано да се прави спасителна акция в този мрак... Дори радиовръзката с централата на планинската спасителна служба не успяваше да се получи...

   Петьо и Цецо се върнаха заскрежени и отчаяни, а Андрей и Сашо на свой ред грабнаха фенерите и хлътнаха във вихрушката... После излизаха Цецо и Стефан, след тях Андрей и Петьо, а нас с Ани не ни пуснаха...

   Времето течеше бавно, ужасът пълзеше по вените ми и непрекъснато се връщах в мислите си към изтеклия ден и се опитвах да си спомня последните думи, които сестра ми беше казала. Не знам защо исках да си спомня точно тях, но в главата ми сякаш бушуваше същата безмилостна буря и нищо смислено не можех да си припомня или дори да измисля... Планинската спасителна служба обещаваше да започне издирване още с разсъмването, но въжето, което беше стегнало гърлото ми не се отпускаше...

   Беше почти полунощ... Умората и отчаянието си подхвърляха зарчето на надеждата, което с всеки изминал час ставаше все по-малко и по-малко...

   Изведнъж нещо сякаш удари входната врата и бурята хвърли във фоайето на хижата нещо тежко и бяло, от което сякаш се отчупи и изтърколи пред камината заскрежена червена шапчица... Беше Краси... Бяла като снежната кралица от приказките, премръзнала, но жива... Втурнахме се да я разтриваме и затопляме с напитки и масажи, благодарейки на Бог, че ни я върна...

   После месеци се лекува от измръзванията и външно си беше същата Краси, но сякаш душата ù беше другаде. Нямаше и следа от предишната бъбрица. Едвам-едвам говореше, постоянно изглеждаше вглъбена и замислена. Разсеяна до неузнаваемост.

   Консултираха я с психолози, лежа в санаториум, пенсионираха я по болест. Но душата ù сякаш остана в онази страшна нощ  и не се върна заедно с тялото ù...

   От няколко месеца се измъкна от черупката си и започна да се интересува от благотворителност, да издирва в интернет информация за различни детски социални домове. Споделила пред Петър, че иска да си осиновят дете...

   И сега той искаше от мен да се опитам да вляза под кожата ù и да разбера... Да разбера мотивите за това решение и да се опитам да разплета онзи възел, с който бурята така здраво завърза живота на Краси...

Вече съм пред вратата на апартамента. Звъня... Знам, че Краси е сама... От месеци не съм идвала тук... Дали сега ще се зарадва, че ме вижда?

   На вратата в червен спортен екип се появява Краси и ме кани да вляза... Събличам се и ù връчвам букет червени карамфили. Прегръщам я и разплакана ù казвам, че съм щастлива, че я има след онази кошмарна нощ...

Сядаме на масата в кухнята. Краси изважда бутилка гроздова, слага салата, разлива по чашите, пали цигара, издухва дима и ми казва:

         - Сега ще ти споделя нещо, което никой не знае за мен, но ми обещай, че няма да ме мразиш и че няма да ме причисляваш към категорията на ненормалните...

Кимнах и отпих от чашата си...

Краси също отпи, закашля се и започна да разказва:

         - Преди двадесет години, тъкмо бяхме завършили с Петьо и аз успешно издържах конкурса за работа и ме назначиха. Тогава разбрах, че съм бременна... Не спах цяла нощ... Не казах нищо на Петьо... Взех решението сама...

Кариерата ми тъкмо прохождаше - не ми беше време за дете... Първо да се докажа в работата, после да се оженим, да си вземем жилище, пък тогава... Както и стана впоследствие...

          - Къде е голямото „но”, сестричке? - попитах с приглушено съчувствен тон. За пръв път идеалната ми сестра показваше тъмни петна по себе си, но аз не се радвах. Беше ми мъчно за нея. Усещах, че се измъчва...

         - Голямото „но” се появи в нощта на бурята... - Краси отпи от чашата и потръпна зиморничаво с раменете си... - Когато вихрушката ме отдели от целия свят, бях като изгубена душа пред портите на Ада... Усещах, че животът ми, толкова бляскав до този момент, безсмислено се изнизва през процепите на снежните иглички... Задавах си въпроси от сорта: ”Добре ли живях? Ще ме помни ли някой? И в какво сгреших?”...

Сама със себе си и пред лицето на бурята си спомних за най-грешното решение в живота си...

   И тогава пред мен сред вихрушката изплува една млада жена в бяло и ми подаде ръката си... Бях сигурна, че това е Бялата смърт... Идваше да ме вземе... Хванах ръката ù, а тя странно защо, вместо да ме прегърне, започна да насочва посоката на стъпките ми, за да не се срина в пропастта...

„Коя си ти?” - попитах с глас, доколкото ми беше възможно да отроня нещо сред веявицата...

„Аз съм неродената ти дъщеря. Бях програмирана да се родя от теб, да онаследя интелекта на двама ви. Да завърша образование в посока микробиотехнологично направление, което после да използвам за изработка на революционно за времето откритие, позволяващо имплантирането на изкуствено слухово устройство. Изобретението трябваше да бъде номинирано за Нобелова награда. Но най-важното бе, че щеше да реши проблема на милиони хора с увреден слух, особено дечица... Но ти не позволи нито аз, нито програмите ми да се случат...”

„Тогава защо ми помагаш?” - попита шепотът в замръзващото ми гърло.

„Защото си ми необходима, за да изпълня мисията си... А само с теб, дори и за кратко, съм била във физически контакт... И при определени условия мога да контактувам с теб...

Има едно дете... Изоставено в дом... Някъде в Южна България... Всички го смятат за умствено недоразвито... А то е глухо по рождение... Това дете има умствен потенциал да развие моите заложби и да осъществи моята програма, но някой трябва да му даде шанс... Може би този шанс си ти... А може би в него е твоят шанс за реабилитация...

И ако сега ти помогна да намериш верния път, може би утре хиляди страдащи ще бъдат спасени от кошмара на тишината... Ето я светлината - върви!”

     - Останалото го знаеш, сестричке. И, макар че ми костваше доста време и усилия, аз вече открих това дете. Казва се Райна – на шест годинки е и има най- невероятните говорещи очи... Ще го осиновим, за да му помогнем да се развива и да осъществи мисията си...

   Бях като изумена... Странно, но първото, което влезе в ума ми, бяха думите, които напразно се опитвах да си спомня в онази нощ: ”Ако срещна Кумчо Вълчо, ще се разходя в неговата приказка и след като схвана поуката, ще извлека полза за всички ви...”

И сега разказът ù ми прозвуча като приказка – и то с каква поука... Отпих голяма глътка и промълвих:

    - Може би жената в бяло е била съвестта ти, която е проговорила в критични обстоятелства. А подсъзнанието е преработило тази информация по своему...

    - Нормално е да се съмняваш в разказа ми... Но жената в бяло беше неотлъчно до мене във всички болнични заведения... Окуражаваше ме... Не ми позволяваше да падна духом... Подаваше ми готови отговори на всички въпроси и ми помагаше в търсенето на детето... Мигът, в който се срещнах с момиченцето, беше последния, в който я видях... Останах с чувството, че се потопи в него и сега ме очаква да се появя в ролята на блудната майка...

Сестра ми говореше твърдо и убедително, както някога и за пръв път в очите ù блестеше живот. Четири години след бурята...