Беше поредният горещ юлски ден. Слънчевите лъчи безжалостно сипеха своята жар. Правеха въздуха тежък, караха всичко живо да се изпокрие по домовете си. Дори птичките, чиито песни обикновено се чуваха от околните дървета, бяха замлъкнали. Внезапно на улица „Привит Драйв” се появиха двама души. Със сигурност те биха привлекли доста любопитни погледи, що се отнасяше до външния им вид. По-възрастният имаше дълга бяла брада, спускаща се по сините му одежди. На главата си носеше голяма островърха шапка, а на прегърбения му нос бяха кацнали очила с формата на полумесец. Светлите му очи бяха леко присвити заради светлината, която ги дразнеше. Наметалото, покриващо гърба му, докосваше земята, като издаваше тихо шумолене. До стареца вървеше младеж. Годините му не надвишаваха 18. Бе висок и строен. На красивото му бледо лице се открояваха студени сини очи. Светлорусата му коса отразяваше лъчите на слънцето, които я правеха досущ златна. Ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите, а черното му наметало се вееше зад него, образувайки малки вълни. В едната си ръка държеше обемист куфар, а в другата голяма, колкото педя и половина пръчка. С поглед, вперен някъде напред и леко повдигната глава, подчертаваща увереността и високомерието му, момчето ходеше на определена дистанция от белобрадия. Двамата крачеха без да обелват и дума. След около пет-шест минути спряха пред красива двуетажна къща, оградена от голям двор. Неподдържаната градинска морава бе клюмнала и пожълтяла от страшната жега. Достолепният старец, който бе Албус Дъмбълдор – директорът на училището за вълшебства и магии Хогуортс, пусна пред себе си своя ученик, след което потропа на входната врата. Отвътре се чу крясък.

-         Хари, отвори вратата! Хари?! Къде ли се е дянало това момче... – последва кратко мълчание. Изминаха няколко минути и пред погледите на новодошлите се появи не много висок мъж. Огромният му корем, подаващ се изпод тениската, която по чудо му ставаше, веднага привлече вниманието на младежа. Драко Малфой вдигна погледа си към почервенялото лице на домакина.

-         Какво искате?! – попита с неприкрита досада в гласа Върнън Дърсли. – Ако сте някакви приятелчета на Потър... – той изговори последната дума с такова отвращение, сякаш бе най-долното и ужасно нещо на този свят – него го няма. Така че можете да си вървите.

-         Всъщност, дошли сме да поговорим с Вас и съпругата Ви. – отвърна със спокоен и вежлив тон белобрадият старец. – Бихте ли ни пуснали да влезем?

-         Ха! И откъде накъде ще пускам такива мошеници като вас в дома си?! – тези думи силно засегнаха гордостта на русокосият младеж. Той не се стърпя и изръмжа.

-         И какво имате предвид под „такива мошенници като нас”?

-         Смешни фокусничета, които се мислят за велики! В действителност сте едни гадни и противни... – Върнън млъкна на мига, когато Малфой насочи пръчката си към него.

-         Само още една дума и...

-         Успокой се, Драко. – каза Дъмбълдор, като хвана протегнатата ръка на момчето и я избута надолу. Младежът хвърли свъсен поглед на двамата присъстващи, но в крайна сметка прибра оръжието в джоба си.

-         Е? – подкани отново директорът, като се обърна към вече изплашения Дърсли.

-         Влизайте. – избоботи домакинът и ги въведе в просторно помещение – очевидно холът. От лявата страна седеше чисто новият телевизор, който бе гордостта на семейството, а срещу него диванът. На пода бе постлан красив килим с интересни жълти и зелени шарки. По кремавите на цвят стени висяха различни картини. Върху дълга етажерка бяха грижливо подредени снимки. На Драко му направи впечатление, че Хари го няма на нито една от тях. Сякаш изобщо не съществуваше. В имението на Малфой навсякъде имаше портрети и фотографии на младия наследник. Той бе свикнал да живее в лукс. Но сега... животът му коренно щеше да се промени.

-         Сядайте. – с неохота подкани неканените гости Върнън. Без да чакат втора покана, двамата се настаниха на мекия диван.

-         Е, какво искате?

-         Нека и г-жа Петуния дойде – усмихна се Албус.

-         Хм... жена ми... да... – започна да нервничи домакинът – Петуния! – провикна се той. Не след дълго в помещението влезе слаба жена със суховато лице. Черната ù коса бе късо подстригана, а бретонът – захванат с малка фибичка. Тя носеше дълга рокля на червени цветя, а върху нея бе завързана престилка. В ръцете си, на които бяха нахлузени домакински ръкавици, държеше току-що измити порцеланови чинии.

-         Албус Дъмбълдор! – възкликна жената, щом зърна посетителите, а на лицето й се изписа нещо средно между шок и ужас.

-         Радвам се, че ме помните, Петуния. Измина доста време, откакто ви доведох Хари тук.

-         Да преминем към това за какво сте дошли. – напомни г-н Дърсли и се усмихна мазно. Той вече изгаряше от нетърпение да се отърве от тези натрапници, както би ги нарекъл.

-         Е, добре, щом сте толкова нетърпеливи... – каза старецът и като намести очилата си, продължи.

-         Този млад господин - тук той направи кратка пауза, през която постави ръката си на рамото на момчето – се казва Драко Малфой. Както се досещате, той е ученик от магическо училище. По непредвидени обстоятелства се наложи отново да бъде преместен в Хогуортс и ще се наложи да го оставя тук през следващите две години... – чу се силен трясък, последван от звучно падане.

-         Хм... май вълнението ù дойде в повече... – отбеляза Албус. Той замахна с пръчката си и за миг не остана и помен от разпръснатите по пода счупени чини, а домакинята, която бе изгубила съзнание, лежеше буквално във... въздуха.

-         Свалете жена ми оттам! – изписка Върнън – Какво ù направихте?! Вие сте виновни!

-         О, успокойте се, моля Ви. – промълви Дъмбълдор. След повторно движение на ръката си, жената бе поставена внимателно на земята. Виждайки пребледнялото лице на съпруга ù, добави:

-         Ще се събуди след по-малко от минута. Не се притеснявайте... – И наистина, като по часовник,  Петуния отвори очи.

-         Две години... – едвам прошепна тя. – Още един като... като Потър!

-         Хм... И какво ви кара да си мислите, че ще приютим в дома си този хлапак? Ние едва издържаме Потър, а камо ли... – г-н Дърсли не довърши, тъй като пред малките му лакоми очички се мерна торбичка, пълна догоре със златни монети.

-         Ще получавате такава на всеки три месеца – увери ги директорът. – Но, разбира се, можете и да се откажете...

-         Не, не, размислихме! – отвърна вуйчото на Хари и нетърпеливо грабна парите. – Хей, момче, - обади се пак той, а Драко повдигна вежда – ще спиш в стаята на Потър. Занеси си куфара там. По стълбите, веднага вляво. – С шумна въздишка, Малфой взе нещата си и се заизкачва нагоре.

„Къде попаднах...” – мислеше си отегчено. Въпросната стая не беше много тясна. Нямаше кой  знае колко мебели – две легла, бюро, на което бяха струпани учебници, гардероб и отгоре му празен кафез. Драко довлече багажа си до свободния креват и седна на него.

„Какво унижение... В една стая с Потър... В дом на мъгъли...”
Малфой мразеше Хари. Ненавиждаше как го боготворяха. Всичкото това преувеличено отношение за някой, който просто е имал късмет. Съжаляваше горчиво, че е дошъл денят, в който да го преместят отново в Хогуортс. Драко не бе виждал старите си съученици от 5 години. Баща му го бе записал в Дурмщранг от средата на първи курс. И сега отново трябваше да се завърне. Е, поне имаше две–три положителни неща... Намираше се в къща, в която мразеха Хари. До края на лятото не оставаше много и най-вече – щеше да бъде свободен.