Виждах как стискаш ръката си в юмрук и почервеня. Усещах как думите бяха набрали скорост и щяха да бълнат от устата ти със стрална сила. Напираха да излязат и да завалят като стрели в дъска за дарц. А окото на бика беше сърцето ми. Не че искаше да ме нараниш, просто виждах в очите ти, че едвам се сдържаше. Не можеше да го преглътнеш. Очаквах да викаш, да крещиш, да ме удариш дори. Виждах се вече паднала на земята, подпряла се с ръка на шкафа, а с другата - закривайки лицето си. Почти усещах силата на ръката ти, но нищо от това не стана.

Помня звука на трудното ти преглъщане. Бях толковя съсредоточена, че дълбокото ти вдишване ехтеше в стаята. Чувах силно биещото ти сърце. Мога да се заклея, че за миг моето спря. Твоето също.

После всичко замръзна. Никога няма да забраея този поглед. Искаше ми се да ме беше ударил. Да ме беше физически наранил. Да беше ме обидил словесно, да беше ми го върнал. Този поглед беше в състояние да угаси и малкото пламъче надежда, което догаряше в моето сърчице, което тогава усещах като изстинало. А неговото виждах като камък, пръснал се на малки парченца.

От тогава нищо не е същото. И откъде извади тази сила да задържиш всичко в себе си, не знам. Да го беше изплюл, да ми беше разбил и ти сърцето. Вместо това сега моето си седи изстинало и никой друг не може да го стопли. Де да можех и аз като теб да бях те задържала …