Ако някой ми беше казал, че аз – затворената и мълчалива Сияна, Сияна-темерутката, ще си излея най-съкровените тайни и даже най-срамната от тях  пред напълно непознат човек, щях да му се изсмея. Мълчалива си бях от дете, но откакто тръгнах да митарствам по чужбина, съвсем отвикнах да споделям. Не че нямах приятелки – във всяка страна, на всяка нова работа, бързо намирах българи, намирахме лесно общ език, но аз се пазех от много приказки и рядко споменавах нещо за себе си. В Италия се бях сприятелила с една украинка, но и на нея не посмях да разкажа що за чудовище съм. Сигурно и другите си имаха тайни, моите, обаче, не бяха за вярване, камо ли за казване. В Гърция и Кипър гледах възрастни хора, и покрай тях съвсем отвикнах да говоря, бях се почти видиотила. В Италия ме наеха за детегледачка и тогава най-сетне осъзнах какво съм извършила! Бебето, което гледах, беше на три месеца, така че попаднах право в капана – всеки път, когато го гушнех, си представях моето момченце – такова, каквото го видях за последен път в родилния дом - едва на два дни. Сънувах го всяка нощ и всяка сутрин едва се удържах да не си тръгна за България. Не знаех дали ще имам смелост да си отида на село и да се обадя на нашите, не знаех дали са живи; дали детето при тях или при баща си, дали пък той не се е оженил повторно…
Съдбата реши вместо мен – започнах да слабея, имах болки в корема. И сама разбирах, че е нещо сериозно, и тогава реших да се върна в България, пък да става каквото ще. В Италия бях почти нелегално: нямах нито един документ за легален престой, за  здравни застраховки да не говорим… единственият изход беше да си тръгна. Пристигнах в Русе и влязох в първия медицински център. Хирургът беше категоричен, че съм за спешна операция и веднага влязох в болницата.
Няколко дни се размотавах по изследвания, ходех нагоре-надолу по етажите, обикалях двора и терасите, внушавах си, че съм спокойна. Но точно преди операцията много ме достраша. Нямаше кой да дойде да ми вдъхне кураж – нашите, има-няма, десет години нямаха вест от мене, можеше и да ме смятат за умряла; приятелките ми сигурно ме бяха забравили… Цяла вечер бях стояла на терасата, да не преча на съседката си по легло да си поговори с мъжа си. Сигурно нямаха деца, защото единствен той стоеше до тъмно край леглото й. Жената видя зачервените ми и подути от плач очи.
- Не плачи, мила, млада си, ще се оправиш бързо! – и ме помилва по ръката. – Ще се ожениш, ще си родиш деца…
Не се сдържах и ревнах с глас. И без да се усетя, на един дъх, й разказах всичко за себе си: за изнасилването, за нелюбимия си съпруг, за момченцето си, което бях изоставила още в родилния дом, за мама и тате, за двете каки, за селото, от което бях избягала… Така не бях плакала от деня на сватбата си с Джоната. В светлината на десетте години, откакто не бяхме се виждали, той не ми изглеждаше вече толкова страшен. Ако не бях толкова опърничава и инатеста, можеше да я караме някак и сега сигурно щях да помагам на синчето си да си пише домашните… хиляди пъти бях премисляла и слагала на кантар миналото си. Колкото беше виновен той, толкова виновна бях и аз – трябваше да се прибера навреме нея вечер, за да не ме заключат нашите и тогава нищо нямаше да ми се случи – нямаше да се озова сама с разгонения мъж в празната къща…
Неочаквано жената до мен изплака на глас:
- Ти може и да си изоставила твоето, но поне си го родила, сигурно има кой да го гледа и сега можеш да се върнеш при него. А аз моето го убих!
- Убила си го?! – така скочих в леглото, че за малко да се катурна под него.
- То си беше живо убийство, направих аборт в петия месец! – изплака с глас жената. - Тогава абортите бяха забранени, отидохме тайно на частно и докторката ми сложи само местна упойка. Чувах как му мачка черепчето с някакъв инструмент, после ми показа раздробеното му телце в една бяла тавичка – вече беше с оформени ръчички и крачета…
Който не е ходил на гурбет, няма и капка представа за това, какво съм изтърпяла там, но сега, при мисълта какво щях да направя с моето дете, ако нашите не бяха ме завели с бой под венчило, направо се вледених от ужас!
- Защо си направила аборта, не беше ли омъжена?
В тъмното не я виждах, но усещах как преглъща сълзите си.
- Тя мойта, Сиянче, не е за разправяне, голям грях имам аз… това детенце го заченах от доведения си брат. Моят баща почина, когато бях седем-осемгодишна и мама се омъжи повторно за един вдовец с дете. Баща ми беше добър човек, душичка, но едва ли са се разбирали много с мама. Тя си беше такава – суров човек, недомаслен, падаше си командаджийка, та с пастрока най-сетне си намери еша. Работеха като хали, погаждаха се, не помня да съм ги виждала да спят или да си почиват, нито бях чувала да се карат до деня, когато ме заведоха да абортирам…
Димо, доведеният ми брат, беше само с две години по-голям от мен, но беше къде-къде по-зрял и разумен. Аз още се детинеех, глезех се вършех беля след беля, а той, милият, все ме защитаваше. Каквато и поразия да направех, все той си отнасяше боя, защото се признаваше за виновен вместо мен. Знам ли, сигурно още тогава сме се влюбили, но го осъзнахме по-късно, когато бях в прогимназията. Той вече учеше в града и си идваше само в почивните дни. Помня с какво нетърпение чаках съботата, отивах на спирката и още там му се хвърлях на врата. Из селото ходехме постоянно хванати за ръка и мама първа се усети: „Какво си се залигавила такава, батко ти вече е голям, ще му се смеят момите!” Тогава нещо ме жегна под лъжичката и го попитах дали си има някое гадже в града. „Ти си моето момиче, друга няма, няма и да има!” – засмя се той и за пръв път ме целуна истински, по устните.

От вълнение не можах да заспя, цяла нощ се връцках пред огледалото, правех си прически, слагах си грим, оглеждах тялото си, мерех поли и блузи, трябваше да съм красива на другия ден, когато отида да го изпращам. Тогава още нямах чувството за грях, но скоро и двамата смътно усещахме, че целувките ни не са невинни, че се докосваме на непозволени места… така изкарахме почти две години. Най-хубавите ми спомени са от тогава, имахме такива ваканции… тичахме навсякъде, където нашите ни изпратеха по работа. Двамата копаехме и връзвахме лозето, двамата го беряхме, на нас оставяха картофите и царевицата, цвеклото. Мама и пастрока  ни се радваха, ама само ние си знаехме защо сутрин бързахме да излезем на полето. В жегата спирахме да работим, лягахме някъде на сянка и си говорехме с часове – за книги, за филми, за „Пърпъл” и „Юрая хийп” - те тогава бяха забранени групи и много ги слушахме по купони; ходехме по забави всяка вечер. Най-много обичахме блусовете, защото лампата се угасяше и в тъмното се целувахме до насита. Дали нашите връстници са виждали това, което сами не искахме да си признаем?
Направихме го за първи път на новобранската му вечер. Гостите  стояха до три през нощта, нашите отдавна си бяха легнали и ние за пръв път останахме сами на етажа. Помня, че пихме много и аз плаках много, не можех да понеса мисълта, че две години ще бъдем наистина разделени. Той легна до мен, прегърна ме и поиска да изпие сълзите ми… така стана. Имах две-три доста отракани съученички, бяха ме научили на това-онова и почти три години успяхме да се опазим да не забременея. Бяхме решили като завърша техникума, да кажем на нашите и да се оженим. Той изкара казармата, отново бяхме заедно, но нали винаги се криехме и всичко ставаше набързо, в края на краищата и това се случи. Бях в края на четвърти курс, предстоеше ми държавен изпит, защита на дипломна работа и се прибрах за няколко дни на село, да уча далеч от бъбривата си съквартирантка. Мислех, че още не ми личи, обаче една вечер мама ме сгащи на тясно:
- Величке, бременна ли си?
Нямаше как да не си призная, но като се стигна дотам, да кажа от кого е, старата направо откачи. Ако до утре не си признаеш, вика, върнат ли се баща ти и батко ти от София, ще ги накарам да те натоварят на колата и да те закарат там, дето си ходила да мърсуваш!
И ме заключи на горния етаж.
Пастрокът и брат ми си дойдоха на обяд. През прозореца гледах как мама обяснява припряно на стария още на двора… брат ми с два скока излезе при мен и успя да ми каже само да оставя всичко на него. Няма да ти разправям какво стана после. Така уплашени не ги видях даже и в деня, когато им казаха, че мама е болна от рак. Пастрокът беше прибелял като смъртник, а мама се беше зафъндосала, помислих, че ще получи удар. Мен ме заключиха в стаята, а те тримата слязоха долу. Не зная какво са говорили, какво е ставало, какво са направили на Димо и как са му надделели, но към полунощ чух колата да избръмчава. После съм заспала – толкова бях плакала, че сигурно съм припаднала от умора.
Рано сутринта в стаята ми влязоха мама и пастрока. Казаха ми да се изкъпя и да се приготвя за път. Пастрокът слезе долу и аз попитах мама: „Къде е батко!”. Как я бях подценила само! Такъв шамар ми извъртя, че после цяла седмица ушите ми пищяха: „Млъквай, кучко, че ще те удуша с тия ръце, дето са те къпали и повивали!”
Доведоха ме в Русе. По пътя ги слушах как се карат и лека-полека проумях какво ми кроят – водеха ме да абортирам. Никога не съм предполагала, че мама и пастрокът могат така да си изпуснат нервите и да се наричат с такива думи… какво ли не си казаха само, Боже, срам ме беше да ги слушам! Аз се бях вцепенила от страх за трима ни – бебето, Димо и аз. Не зная какво са си говорили с докторката, видях само как пред очите ми й дадоха двеста лева и тя веднага ме вкара в кабинета си. Не ме попита нищо. Каза ми само да не мърдам, че можела лошо да ме нарани и направи аборта в пълно мълчание. През дрънченето на инструментите чувах как в чакалнята мама хлипа, а пастрокът кашля от калпавите си цигари.
На обяд ме върнаха на село и ме заключиха да чета за изпитите. Бях се вкаменила. Усещах, че нещо в мен безвъзвратно се къса, че никога вече няма да съм същата и това не беше само заради убийството на нероденото ми момиченце. Може би тогава Господ ме лишаваше завинаги от щастието да бъда майка. Сама бях избрала да съм любима на собствения си, пък макар и не роден брат, сега Бог ми отнемаше всичко останало, знаех, че ще плащам за греховете си до края на живота си!
Дипломирах се и останах на работа в града. На село почти не си ходех, пък и нашите не искаха да ме виждат, бях им черна пред очите. Колкото и да търсех приятелите и съучениците на брат си, не можах да изкопча нищо за него. Не бях го виждала от оная страшна нощ, къде го бяха натирили нашите, нямаше кой да ми каже. Години по-късно, когато вече бях омъжена, случайно научих от една сестра от Психиатрията, че лежал при тях след опит за самоубийство, после баща му дошъл за него и повече нищо не се знаело.
С първия си съпруг живях четири години. Беше добър човек, но толкова искаше да имаме дете, че разводът дойде от само себе си. Признах му, че на младини съм правила аборт и се разделихме набързо. И без това не ми беше по сърце, сега си мисля, че е било за добро, дето с него не създадохме деца. След развода лягах с когото ми падне, повечето ми връзки бяха случайни, но тайно се надявах, че най-сетне нероденото ми момиченце щеше да ми прости и Бог щеше да се смили над мен, да ме дари с друго дете. Живеех ден за ден, сменях работа след работа и не се привързвах към никого. Единственият мъж, когото бях обичала, беше потънал в нищото, нищото погълна и бебето ми… за какво ми беше да живея! На два пъти се трових с приспивателни, рязах си вените, станах постоянен контингент на психиатрите, накрая така се бях пропила и провалила, че сигурно щяха да ме намерят някоя сутрин да се търкалям в някоя канавка… до деня, в който пастрокът ме намери, за да ми каже, че мама е на смъртно легло. Че е рак, ни казаха още същия ден - докторите я карат сега по късата процедура „Право, куме, в очи”. Сигурно така ускоряват края на горките хора. Когато загубиш надежда, се умира къде-къде по-бързо…
Два дни преди да умре, мама ми призна, че в нощта преди аборта брат ми си прерязал вените, пастрокът го закарал в болницата, а оттам го прехвърлили в Психиатрията. После нашите му дали пари и го изпратили в Съюза. Каза ми и че оттогава не знаят нищо за него. Сигурно и той като мене не е можал да им прости, не им беше писал нито веднъж.
Тате умря наскоро след мама. Бяхме го напуснали всички: първата му жена, после синът му, аз, после мама… той се гътна като сноп, корав българин беше и умря на крака. Не знаех къде да търся брат си и го погребах почти сама.
След смъртта на стария се прибрах на село Бях се уморила да ходя по чужди къщи и по квартири, остаряла бях. Отвори се една работа в кметството и останах там.
В стаята за дълго се възцари тишина. Чаках доста, докато се убедя, че жената до мен не спи. Едва се осмелих да я попитам:
- А какво стана с брат ти?
В плътната, наситена с болка тишина, първо усетих, а после чух как тя неочаквано се засмя - тънко и светло, като невинно и щастливо момиче:
- Димо ли? Ами че той цял ден беше тук…
Заспивайки, ми разказа набързо, че той се върнал от Съветския съюз няколко години след смъртта на родителите им. Женил се за рускиня, после тя го напуснала и едва изкарал още две години. Заживели заедно от първия ден, в който той се прибрал в селото.
- Хубаво живяхме тия петнадесет години, сговорно – прошепна жената. – Ако Господ се беше смилил и ни беше дал поне едно детенце… ама майчините клетви са най-страшни, Сиянче, да знаеш! Тогава мойта ни прокле и двамата - да ни изсъхнело семето, да се затрием от черната земя…
В съня си я чувах как плаче: „Милото ми момиченце, малкото ми бебче! Да не бях го убила, сега щеше да е тук и да ми държи ръката!”
На сутринта мен първа поведоха към операционната. Леля Величка ме стисна силно за ръцете и изплака: „Иди при детето си, Сиянче, на колене му падни, прошка измоли… важното е, че си го оставила живо!”
Изкарала съм в реанимация два дни. Когато ме върнаха в отделението, съседното легло беше оправено. Попитах санитарката за леля Величка, а тя ме погледна равнодушно зад купчината мръсно бельо: „Ами че тя, горката, почина по време на операцията, мъжът й още вчера дойде за нея!”
Бях забравила да я питам от кое село е. Но откъдето и да беше, вече нямаше значение, клетият й живот беше угаснал без следа. Сега в главата ми имаше само една мисъл: да намеря сина си, където и да е, да го открия, преди да е казал „мамо” на друга жена…