Дар

„Било отдавна, толкова отдавна, че и времето не съществувало. Светът бил пусто място. Разказвачите мълчат за това колко продължило всичко, но един ден нещо се случило… Синеоката богиня създала водата и морската пяна, а зеленооката – тревите и цветята. Техните братя и сестри толкова харесали рожбите им, че започнали един през друг да  създават нови и нови неща… Не след дълго светът бил разноцветен, като дъга, свеж и ароматен, топъл и изпълнен с живот.

               Тогава се намесил най-големият брат, онзи, когото всички почитали като върховен бог. И създал човека. Същество, по-различно от всички останали. Красив и силен, надарен с разум и чувственост, със  способността да твори и вижда под повърхността на нещата… Човекът бил най-прекрасното творение.

               И  заживял… Разгледал целия свят, опознал всяка твар, посетил всяко място, вкусил всеки плод…

               А после се спрял на едно място. И останал така много дълго…

               Боговете гледали самотното същество и сърцата им се изпълнили със скръб. Тогава някой предложил да създадат още хора. И го направили. С жар и любов, боговете извайвали различни хора и ги подарявали на света. А той станал по-пъстър и жив от всякога…

               И това продължило дълго, много дълго…

               Докато един ден боговете не забелязали, че любимите им същества не са щастливи. Не се радвали на прибоя, не пиели нектар от цветята, не тичали боси по тревата… както преди…

               Тогава най-старият брат създал времето и го разделил на минути, дни и години. На всеки подарил по един период, парченце от времето, лично за него – да се роди, да живее и да си тръгне от тук. Можели да правят със своето време каквото поискат, само трябвало да знаят, че е ограничено.

                И човеците се изправили. Изведнъж осъзнали колко топли са слънчевите лъчи и колко живителна е водата, каква музика е детският смях и какъв дар са словата на мъдреците…

                И най-сетне заживели. С всеки миг и всяка своя клетка…

                Защо едва сега ли, мъничка моя?

                Защото без смъртта никой не би оценил живота…”