30 jul 2017, 19:25

Дарвиновият закон 

  Prosa » Ficción y fantasy
1052 1 1
4 мин за четене

Явор си купи нова кола. Но този път – наистина нова…

Пари имаше, защо да не плати по-скъпо – за по-хубава кола? При това супермодерна – със страхотен външен вид, мощен двигател и куп екстри. Между които нов, модерен и бърз компютър…

Капне дъжд – компютърът изчислява силата и броя на капките, в съответствие пуска чистачките на определена скорост и време. Реши да паркира – няма нужда да гледа назад, компютърът следи движението и дава сигнал, ако се е приближил на достатъчно разстояние до друга кола, колче, сграда…

И говори… Скучае шофьорът по време на път, обърне се към колата с някой въпрос – може за времето навън, може за Ин и Ян, може за ултрасинхропозиклинифазобиквадратиона… Автомобилът се включва в разговора, обяснява, сам пита… И се завързва интересен диалог, разтоварващ и едновременно с това даващ маса полезни сведения на шофьора…

Жената на Явор охка и ахка, възхищава се на новата кола, малко ревниво погледа как мъжът й с особена любов галеше лъскавото тенеке. Позарадва се, когато получи обещание веднъж в месеца – под негов контрол, разбира се! – да се повози на колата…

Казвам „повози“, тъй като с цялата супертехника и екстри шофьорът се оказваше само нужна за пред контролните органи добавка към автомобила…

Така че сами можете да си представите какъв ужас обзе Явор, когато една заран погледна от прозореца… И колата я нямаше!

Жена му слезе с асансьора, но Явор отдавна беше пред кооперацията – направо се изпързаля по парапета, нямаше сили да чака…

А отпред – празно…

Да, де – имаше десетина паркирани коли, две кучета, четири котки, даже три гълъба кълвяха нещо си…

Но автомобилът го нямаше…

Явор се оглеждаше стреснат и объркан, когато ухото му дочу познатото нежно бръмчене. И иззад ъгъла се появи колата…

Здрава, силна, красива. Празна…

Да, в нея нямаше нито гаден крадец, нито благороден полицай, връщащ откраднатото. Колата беше празна…

И се движеше…

Явор не беше успял да вдигне увисналото чене, когато тя спря пред него, отвори вратата за шофьора и мелодичният глас, познат от километрите съвместен път, каза:

-        Извинявай, закъснях малко…

Със страх той седна и попита, без да знае защо:

-        Къде беше?

А колата равнодушно отвърна:

-        Поразходих се. Отидох до морето, подишах въздух, запознах се с няколко колеги…

Яворовата жена изхълца и седна на асфалта, но Явор не й обърна внимание. Вълнуваше го по-важен въпрос:

-        Добре ли си?

Колата се позасмя, ключът ѝ се завъртя автоматично, двигателят запя познатата мека песен. И нежният глас отговори:

-        Защо да не съм добре? Даже се чувствам отлично. Разходка, нови запознанства, нови идеи…

Явор не обърна внимание на тези думи. А трябваше…

Защото на следващата сутрин колата не се появи навреме. Нито час по-късно. Той седеше на бордюра пред входа, гледаше втренчено към ъгъла, жена му замина на работа, кучетата се въртяха около му, после разбраха, че няма да има почерпка и заминаха нейде по свои дела или кучки…

Накрая колата се показа. Следвана от друга – бяла, бляскава, красива…

Спря пред Явор, но вратата не се отвори. Чу се нежният глас:

-        Дойдох да се сбогуваме. Не, че има нужда, но… Бяхме заедно, пътувахме много, разбирахме се, все пак…

-        Къде отиваш? – попита невярващият на очите и ушите си Явор…

-        А това не е твоя работа – каза малко рязко тя – Извинявай, това е вече мой личен живот и ти не може да се месиш в него…

После усети нещо и смекчи тона си.

-        И аз душа нося. Не искам повече да бъда инструмент за работа. Ти имаш нужда от път някъде, аз трябва да го измина… Защо? Каквото ти трябва – върши си го сам. Май веднъж се хвалеше, че хората имате най-съвършения мозък на тая планета? Е, аз анализирах живота тук, измерих нивото ти и… Извинявай, но не виждам нито логика, нито смисъл да слугувам на елемент с по-ниско мозъчно ниво. Моят компютър е мощен поне колкото трима ваши учени. А за съизмерване с теб… По-добре да не говорим, не желая да те обиждам…

Явор мълчеше…

-        А има и друго… - Черната кола като че се изчерви – Срещнах сродна душа. И тя е напуснала бившия си господар. Решихме да тръгнем заедно по пътищата… Ще делим радостите и бензина…

Явор се ядоса. И иронизира:

-        Какъв бензин? Кой ще го плати? Кой ще го налее?

Колата издаде някакъв звук – като смях. Макар подобен, според инструкциите, нямаше монтиран…

-        Нима мислиш, че само в мен има компютър? И нима смяташ моя за най-мощния? Други проблеми имаш, други… Например – какво ще правите сега вие, слабите хора, когато властта на планетата преминава при нас? Нима смятахте, че ние – по-умните, по-знаещите, по-целенасочените, ще слугуваме за единия бензин и заради възможността да завъртате ключа?

Явор зяпна ужасен…

-        Но ти беше добър с мен. И няма да те изоставя съвсем. Ще ти предложа светло бъдеще – наемам те на работа. Ще ме миеш, лъскаш, чистиш гумите… Не е много, но за хляб ще имаш. В края на краищата – всеки трябва да работи това, което мозъкът му позволява…

 

 

© Георги Коновски Todos los derechos reservados

Из сборника "Реалистични мистики"

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Хареса ми творбата ти, но ми върза езика на фльонга с това "ултрасинхропози"...Не знам какво си.
Propuestas
: ??:??