Свечеряваше се. Слънцето  се готвеше  да се притули зад хоризонта. Облаци като от коприна  в различни цветове изпъстряха небето.
  Някъде измежду  всичкия шум в града нечия душа се подготвяше да посрещне нещо. На едно момче му предстоеше да порасне. Да настрои душата си, както китарист настройва своята китара. Бавно, лека по-лека, струна по струна. Трудно, много трудно  момчето приемаше, онова, което го очаква.
  Трябваше да замине, за да учи  в елитно училище. Предстоеше му да свикне със живота в големия град. Да бъде самостоятелен. Щеше ли да се справи? Не знаеше какво точно очакват от него. Как ще се оправя на това ново място? Дали ще му остава време след толкова много уроци и задължения?
  Многобройните въпроси непрекъснато ги измъчваха, а съня все не идваше. Бе неспокойно. Като че ли неочаквано бързо отмина ваканцията. Трудно му бе да свикне с мисълта, че го очаква промяна. Измъчваше го въпросът, защо родителите му бяха решили да го изпратят да учи в друг, чужд град. Беше най-добрият ученик в училището. Радваше се на успехите и беше нормално да замине. Тайничко, обаче, вътрешно се надяваше, че ще продължи безгрижното му детство с още една година. 
  Утрото дойде с тръпката за неизвестното. Очакваше предстоящото. Скоро приготовленията приключиха - пътят го очакваше. Само за миг, преди да прекрачи прага на дома си и с поглед се сбогува с детството си. Колко  ли сила му костваше това?! Тук оставяше игрите, веселите спомени, смеха и безгрижието. Някъде там, в големия град, го очакваше нов живот, изпълнен с непознатото.
  Годините се редяха. Момчето порасна. Завърши училище. Най-сетне, след толкова време  имаше възможността да се върне  в родното си градче. Ваканциите бяха толкова кратки, че му се налагаше да остава само за седмица. 
  Веднъж реши да отиде за няколко дни в родното си място. Когато слезе на спирката, близо до дома си, видя няколко хлапета, които се гонеха  на площадката. Някакво чувство  вътре в него трепна. Прииска му се да поиграе за миг с тях. Надделя чувството, че е пораснал. "Би било смешно" - помисли си той и въздъхна. За миг погледна към небето. Слънцето все така продължаваше своя път. Облаци в причудливи форми, като че ли му нашепваха нещо. Някаква мисъл се прокрадна в съзнанието му. Завладя го  сладостното чувство от отминалите  години. Навярно това бе споменът за неповторимото безгрижно детство.