Дъската на кенефа у нас скърцаше. В определени моменти издаваше нечовешки звуци, напомнящи сойки, слонски пръдни, патешко крякане или някакъв шантав микс от трите. А с Валя си живеехме заедно от вече почти 3 години. То беше ясно, че всеки я оставя както му е удобно. Не, не беше война. Нито аз, нито тя претендирахме за права над седалката. Просто трябваше да се задоволим с никак тихия “СКРЪЪЪЪЦ!”. Или беше “ХРЯЯУУСС!”... Във всеки случай нечовешкият звук отекваше в отдушника на цялата кооперация и неведнъж и дваж съседите вдигаха шум, че им се вдига шум. Особено Дебелата Берта отляво... Но аз на нея и останалите им пусках Валяка, която се справяше блестящо с техните нападки. Е, малко не ни обичаха заради нея...
Днес щяхме да се чукаме! Ама направо щях да я изкъртя, още сутринта го бях решил. В последно време нещо куцаше. Бяхме си писнали. Ароматът й вече не ме дървеше. Сякаш и моят нея. Изобщо се бяхме поизпилили един към друг. Вече нямаше романтични гушкания по половин час и повторение ...