Беше студен ноемврийски, съботен ден. Кафенетата бяха пълни с хора. През огромните стъкла можеха да се видят безброй усмивки и мили погледи. Всеки се смееше, обсъждайки нещо, което го интересува.
Там, навън, обаче стоеше Катерина - младо, немного високо 18годишно момиче. Тя имаше дълга, начупена, до рамене коса и топли, кафяви очи. Походката и бе бавна, но тя за никъде не бързаше. Вървеше съвсем спокойно, с поглед към земята. Не се оглеждаше край себе си. Нямаше нужда да вижда познати, които щяха да я заговорят с общите приказки, които тя не обичаше.
Не мина много време, докато Кат стигна до онази, тяхната - на нея и Тихомир, пейка. Тя седна, облегна се назад и сви в ръцете си стара снимка. Погледът й бе някак отнесен и празен. Това не бе характерно за нея. Винаги досега, в очите й блещукаха весели пламъчета.
Хората, които минаваха покрай нея, се чудеха защо тя е там, сама. С какъв акъл в това студено време, тя е излязла и просто седеше там, край всичките други празни пейки. Но какво я интересуваха нея тези учудени, нищо неразбиращи, погледи на някакви си непознати...
Мина около половин час, а Катерина стоеше все така замислена, гледаща старата снимка. Изведнъж една сълза се търколи по красивото й лице. Тя бързо я изтри с ръка и остана неподвижна. Листата от дървото, под което бе пейката, започнаха да падат, защото вятърът ги накара. Те нямаха силата да му се противят.
Кат просто стисна още по-силно снимката и затвори очи. В този момент до нея приседна някой. Този някой бе Тишо.
- Знаех, че ще си тук. - каза той.
- А аз знаех, че все пак ще дойдеш. - отговори едва, едва Катерина.
- Не бих те оставил никога, принцесо. - прошепна нежно в ухото й Тихомир.
Листата започнаха да падат все повече и повече.
- Никога не би ме оставил, така ли? Тогава защо тръгна с нея? Тя те поиска и ти веднага се предаде. Защо? - започна да заразпитва момичето.
- Тя има повече власт - от мен, от теб, от всички. Нямаше как да й се противопоставям и да искам. И не, не се предадох веднага. Борих се, но не успях.
- Не е така. Ти просто ме остави сама. Как да живея аз без теб сега? Имахме толкова много! - простена Кат.
Тя отвори леко ръцете си и показа снимката на Тишо.
- Ето тук, помниш ли, на шестнайстия ми рожден ден. Все едно беше вчера. Каза ми да си пожелая нещо и аз си пожелах. След това ме попита какво е било желанието ми, а аз отказах да ти го призная, защото мислех, че няма да се сбъдне. А ти какво направи? Помниш ли какво точно ми каза в онзи момент?
- Разбира се, че помня. Много добре си спомням онзи ден, думите ми и емоциите, които изпитвахме...
- Ти се приближи до мен, прегърна ме и ми каза: - Дано да не си си пожелала да те обичам, защото то отдавна е истина. Обичам те, Катерина!
- Да. Точно това ти казах и още го мисля. - усмихна се Тихомир.
- Казваш, че ме обичаш, а защо направи онова онази вечер? Не помисли ли за мен? - проплака Кат.
- Обичах те тогава, обичам те сега и ще те обичам винаги. Ще те обичам докато слънцето се показва на хоризонта и въпреки всички намира сили да си прокара път из между черните, дъждовни облаци, в дни като днешния. Ще те обичам докато луната продължава да пази звездите по цели нощи. Ще те обичам докато дъгата винаги се появява след пороен дъжд. Ще те обичам докато морето не спира да блъска вълните си в брега. Ще те обичам докато вятърът рони листата от дърветата, както сега.Ще те обичам докато мога, дори и след това, защото съм те обичал и преди да те познавам... - гласът на Тихомир звънеше като най-красивата мелодия, написана някога.
Катерина остана безмълвна и просто прошепна преди да отвори очи:
- А аз ще те обичам и още повече!
Отваряйки очи, Кат, осъзна, че Тишо е изчезнал. Усети обаче, че снимката, която стискаше така силно, липсваше. Видя я на метър от себе си. Сигурно я бе изпуснала несъзнателно. На гърба на снимката пишеше:
Докато ти си тук и моето сърце ще бие.
Обичам те.
Тишо.
Катерина вдигна снимката от земята, пъхна я в чантата си и отново избърса една сълза от лицето си. Тя закрачи отново със своята спокойна крачка към вкъщи. Тя не усещаше никакъв студ. Милите думи на Тихомир я топлеха.
Тихомир щеше да стане на деветнадесет години в онзи ден, но няколко месеца преди това се качил пиян на мотора си и катастрофирал. Той тръгнал с онази лоша и егоистична дама, наречена Смърт...
Катерина много трудно приела загубата му и съжалявала, че никога не успяла да му каже, че няма значение колко той я обича, защото колкото и много да е това, то винаги ще бъде една много малка частичка от нейната обич към него.
© Плами Стойкова Todos los derechos reservados