Два часа преди началото на конференцията, на която доктор Рени Симсън трябваше да оповести резултатите от петгодишния труд на ръководения от нея екип, най-голямата зала в света започна да се пълни. Може би да се каже "най-голямата зала в света" съвсем не е достатъчно. Такова чудо на архитектурата и строителните технологии се появяваше за първи път на земята за всички времена. За построяването й беше използвано , и то доста хитроумно, една аномалия при разпространението и отражението на светлината. Тази аномалия, кошмар за астрономи и междупланетни навигатори, беше послужила за вдъхновение на няколко млади учени от Югоизточния европейски институт по приложна физика. Изобретената от тях технология отприщи фантазията на архитектите, а строителните инженери надминаха всичко което човек може да си представи че може да бъде построено.

И резултатът беше - гигантска зала без сграда. Дванайсет милиона триста и петдесетте хиляди зрителни капсули бяха разположени амфитеатрално в две хиляди концентрични кръга. Най-горният от тях беше с диаметър три хиляди и петстотин метра, а височината му хиляда сто и петдесет. Плазмоглазовият купол, покриващ фуниевидната зала, беше толкова прозрачен, че не се забелязваше на фона на небесната синева. Вътрешната му част беше покрита с тънък слой желе от фотобактерии. През нощта те излъчваха светлината, акумулирана от слънцето. Този вид осветление не беше новост, използваше се от поне две столетия. Новото и впечатляващото в случая бяха размерите. В центъра на залата беше разположена кръгла платформа предназначена за докладчика. Биопютърните инженери бяха създали много просто съоръжение, благодарение на което всеки зрител, независимо от гледната си точка, виждаше докладчика само фронтално. Също така, зрителите от първия и последния ред го виждаха на еднакво разстояние, не по-вече от пет метра, и то на височината на очите си. Това създаваше чувство за камерност, подсилвано и от звука, предаван по принципно нова озвучителна система. Тя пък даваше възможност, чрез звуковите вълни, макар разпространявани по въздуха, и с помощта на персоналните биопютърни модулатори на зрителите и докладчика да се осъществява конферентна връзка между неограничен брой хора при минимален разход на енергия...

Оптимистите наричаха тези технологии открития, сравними само с технологията за близко и далечно телепортиране, създадена стотина години по-рано. Но мнозинството намираха това твърдение за прекалено. Така или иначе, както тогава телепортирането е позволило да се оптимизират пространствените архитектурни решения, след като е отпаднала необходимостта от изграждане на улици, асансьори, стълбища и други подобни, сега пък беше отпаднала необходимостта от пряк физически контакт между хората. Въпреки това, новите технологии им създаваха чувството, че са заедно. Това удовлетворяваше в голяма степен онези, на които им беше омръзнало да живеят в изолация. Задоволяваше и санитарните власти - така се ограничаваше до минимум разпространението на болестотворните микроорганизми. Този бич в последните столетия беше причината за забраната в едно помещение да се намират повече от двама души едновременно. Но това не беше всичко - двамата можеха да общуват само от разстояние не по-малко от десет крачки. Физическият контакт чрез докосване, прегръдки, целувки или други подобни, практикувани от древните, бяха немислими...

Старши агент Ърни Хил се загърна внимателно със защитната си наметка и плъзна поглед върху работната платформа. Спря го върху импрегнираната с антибактерийна емулсия древна книга. Замисли се. Дали щеше да има време да отскочи до природния резерват в югоизтока на Европейския континент, наречен на старото име на една от местните планини с трудно произносимото име "Родопи"? Много му се искаше да има само два часа за релаксация в естествена среда. От години тежко понасяше далечното телепортиране. Винаги след това го боляха коленете и го обхващаше някаква смазваща отпадналост. Беше чувал, че в резервата "Родопи" природата се е възстановила приблизително такава, каквато е била преди "голямото избухване".

Разбира се, че това "възстановяване" трябваше да се приема доста условно, така както и редица понятия назовани с думи, заемки от миналото. Тази мода се беше появила по време на периода на "истинския ренесанс". Тогавашните умници започнали да наричат всяко ново откритие или артефакт, реконструиран по разчетени носители на древна информация, с имена, взети от древната литература, най-вече от фантастиката писана през периода на "голямото разделение", тоест около края на второто хилядолетие след Христа, както е било тогавашното летоброене. Преди не се замисляше по тези въпроси, но тази приумица започна да му създава доста проблеми, след като реши да се откаже от детективския си занаят. Тогава се замисли с какво да се захване. Една случайност, както става обикновено, му даде идеята да започне да изучава история на литературата. Избра си периода на "голямото разделение". И тогава му се объркаха всички понятия...

Все пак реши да вземе книгата. Вдигна я с дясната си ръка. Несъзнателно я претегли. "Гледай ти! В колко тежко нещо, толкова нищожно количество информация. "

Поколеба се за миг, но все пак я пъхна в пътната си торба, където тя зае две трети от мястото.

"Нищо. Няма да се бавя дълго - помисли си след като натъпка останалите си неща и включи активатора за молекулярно конвертиране. Пък и от какво ли толкова се нуждае един неудачник?"

Последната мисъл го натъжи. Спомни си причината заради която беше решил да си смени професията. "Неудачник". Тази грозна дума за"кънтя като... камбана" в главата му - спомни си и думите, с които древните автори са описвали подобни състояния на героите си...

- Старши агент Ърни Хил - произнесе бавно и артикулирано след приключване на учудващо леко преминалото телепортиране. Акуратно, макар и с досада, изпълни задължителната процедура, за да може местният център за опознаване да го идентифицира и регистрира в тукашната база данни. Можеше да не го прави на глас, но се чувстваше уморен, за да хаби излишна енергия с виртуална връзка чрез персоналния си биопютър. Знаеше, че звуковите вълни са ненадеждна работа, но си каза: "Нека тукашният аудиосканиращ терминал "напъне мишци".

Тази мисъл го накара да се усмихне. Пак се улови да използва изрази от миналото. Но не само. Какво беше това чувство? Не се ли наричаше "злорадство"? Ама че работа! Тези стари книги ще го побъркат...

- Чай или кафе?

Металическият тембър на гласа го изтръгна от странните мисли, нахлули в съзнанието му. Озърна се. Съществото, произнесло думите, стоеше на предписаното разстояние от десетина крачки. Беше от човешката раса, появила се в резултат на колонизацията на океанското дъно. Затова по-често ги наричаха "дънни хора", отколкото общоприетото необидно "нови хора".

"Значи върховният комисар на тукашните служби на "Разбиращата асоциация" е дънен... Пфуу! Мамка му..."

Беше се научил да ругае, още една последица от изучаване на древността.

"Разбиращата асоциация", както за кратко наричаха организацията "Всемирен съюз на разследващите и възпиращи служби", имаше поделения на всеки континент. Върховните им комисари бяха независими в действията си и по отношение на подчинеността. Затова можеха да ползват кадри от други служби без изричното съгласие на колегите си. По тази причина Ърни Хил беше повикан лично от европейския комисар, без знанието на преките му началници.

- Чай - каза рязко Ърни и проследи с мрачен поглед отдалечаващата се дънна. Плъзгащите се движения на гъвкавото й тяло предизвикаха приятна възбуда в слабините му.

"Я гледай ти! Откога не съм се възбуждал от жена.. - помисли си - А от дънна май че никога".

Възбудата му се увеличаваше и той беше на път да преосмисли отношението си към дънните хора, ако не към всички, то поне към женската им част.

Ърни Хил се огледа. Избра си по-закътано местенце в просторното помещение и се отправи с натежали крачки към него. Отпусна се в кресло с прекрасна имитация на човешка кожа. Докато чакаше, реши да се обади на Сюзън, новата му партньорка за секс и да освободи напрежението в слабините си. Помисли малко и се отказа. По-добре да се свърже с Никол - партньорката му за възпроизводство. Ала мисълта за нея поохлади желанието му за секс. От много време не бяха подновявали опитите си за създаване на дете. Използвали бяха най-модерните методи за стимулация, но все безуспешно. Вече си мислеше, че не му е било дадено да създаде поколение. Можеше да смени Никол. Нищо не го свързваше с нея. Още по-вече, че и никога не пожела да я види. Дори когато Централната база данни ги определи като двойка за възпроизводство. Но не я смени. Някои мъже в неговото положение бяха пробвали и това средство да станат родители, но доколкото беше информиран, без резултат. Поне не беше единственият неудачник и в родителството.

През последните стотина години проблемът с възпроизводството беше станал основен за човечеството. След периода на "големия бум на раждаемостта", през който населението на земята за две-три столетия беше нараснало до деветдесет и шест милиарда души, все по-често се появяваха неуспели двойки за възпроизводство. Въпреки всичките си опити, те не можеха да създадат поколение. Донякъде това беше добре дошло за намаляване свръхпренаселеността на планетата, но от друга - ако тенденцията се запазеше, след няколко столетия хората щяха да изчезнат, така както са изчезнали от земята животинските и растителните видове. Усилията полагани по-рано от континенталните правителства за ограничаване раждаемостта, сега се бяха насочили към стимулирането й. Обаче видими резултати нямаше. Само фармацевтичния клъстер увеличаваше непрекъснато печалбите си. Това задоволяваше континенталните правителства - отчисленията от тези печалби потъваха в неизброимите им фондове...

Едва чуто съскане привлече вниманието на агент Хил и той отвори очи. Към него се приближаваше дънната, скръстила малките си, с перковидни китки ръце, върху изящно заоблени гърди. Пред нея се носеше табличка от лунен кристал с димяща чаша. Беше без защитна наметка - жените рядко спазваха забраните на санитарните власти. Само от талията до бедрата беше дискретно обвита с матиращо лъчение с някакъв моден цвят, неизвестен на Ърни.

"Каква телекинеза - възхити се Ърни Хил. - Ако и сексуалната й сила е такава..."

Очите му се плъзнаха по съвършеното й тяло. Отново почувства напрежение в слабините. Това го накара да притисне силно коленете си едно в друго.

"Ако искаш можеш да провериш..."

"Пфуу! С дънна. Каква гадост."

Но се сети, че сигурно не е шунтирал входно-изходните абстрактори на персоналния си биопютърен модулатор. Само така дънната би могла да проникне в мислите му. За миг се вгледа в характерните за расата й кръгли сини очи, изглеждащи още по-големи на восъчното, с матовосинкав отенък продълговато лице. Спомни си, че древните автори често описват как един поглед можел да изрази за част от секундата мисли и чувства, неможещи да се опишат на десетки страници с хиляди думи...

- Благодаря - произнесе на глас агент Хил.

- За чая ли?

- Да.

Той концентрира мислите си, искаше му се да поеме чашата с телекинеза, но се отказа. Много излишно изхабена енергия. А и слабостта между краката му... Чувстваше, че пенисът му ще се пръсне.

"Толкова силна ерекция... От една дънна..."

"Не се безпокой за правилника, агент Хил. - гласът й се вливаше в съзнанието му леко, като утринен бриз - Ние дънните сме такива: желаят ли ни - отдаваме се изцяло... Не се опитвай да се абстрахираш... Защитният ти код е много остарял... Не е ли време да си смениш модулатора?"

"Време е. Тези дни ще го направя."

"Отпусни се, Ърни Хил... Приеми от една дънна малко ласки... Върховният комисар ще те приеме след десет минути - време предостатъчно за..."

Ърни не възприе последните й думи, макар че ги чу. Отново беше затворил очи. Усети приятен вкус в устата си - сигурно дънната му беше поднесла чашата с напитката, незнайно по чие хрумване наречена "чай".

Но нямаше време да разсъждава за някакви си думи употребявани в древността и сега. Неудържимото желание за секс го повлече. Изпълни мислите му и замъгли съзнанието му. Плавно потъна в завибриралото кресло. Когато страничните му облегалки нежно, също като женска прегръдка, го обгърнаха, усети как умореното му тяло се понася безкрайно леко в бездната от виртуално удоволствие. Чувстваше близостта на дънната като дъх на океан, примесен с аромат на парфюм и примамващонатрапчив мирис на вагина. Той поемаше с разширени ноздри неописуемия коктейл и възбудата му все по-вече достигаше върха. Желанието му незабавно да проникне в нея стана неудържимо. Направи няколко опита, ала тя все го възпираше. Отначало това го ядоса. Почувства желание да я насили, но постепенно започна да се разколебава. Притесни се силно щом го осъзна. Неможеше да си обясни промяната в себе си. Обикновено не се съобразяваше с партньорките си за секс - водеше се единствено от собствените си желания. Мислите, нахлули съвсем ненавреме в съзнанието му, поохладиха страстта му. Може би това му помогна да осмисли поведението си - разбра, че му допада нежността и свенливостта с която дънната се брани от грубостта му. Веднага прие нейните правила на сексуалната игра. Показа и го, като впи жадно устни в меката висулка на лявото й ухо. Пръстите му потърсиха гърдите й. Когато почувства твърдата заоблена плът и погали щръкналите й зърна, отново се възбуди. Опита да проникне в нея. Натисна с коляно между краката й, но упоритата й съпротива му подсказа, че е още рано. Тогава плъзна изпотените си длани и обгърна вретеновидното й тяло. Започна бавно да масажира гърба й. Спусна ръце надолу и обхвана с цели шепи двете половини на стегнатото й дупе. В същото време потърси с устни нейните и провря езика си между тях. Тя отвърна, като със зъби притисна леко върха му. Умелите й всмуквания придръпваха езика му по-надълбоко и по-надълбоко. Усети приятна болка, която отново го поуспокои. За малко отклони вниманието му от изгарящата жарава в тестисите и пениса му...

Издърпа езика си и засмука заострената й брадичка. После плъзна устни към зърната на гърдите й. В същото време бавно, галейки бедрата й, достигна с дясната си ръка топлата й, обилно овлажнена вагина. Стисна клитора й с палец и показалец, усука средния и безименния си пръст и ги провря в тясното й влагалище, гъделичкайки с кутрето си ануса й. Това изглежда най-сетне я възбуди. Тя рязко изпъна крака и повдигна задника си. През стиснатите й зъби се изтръгна сподавен стон. Тялото й се затресе в конвулсии...

Отдаден изцяло в сексуалната игра, Ърни дори не почувства, че венериният хълм на дънната не е окосмен, не беше покрит дори и с мъх. В друга ситуация щеше да се подразни - не понасяше липсата на окосмяване при дънните и само при мисълта, че жените им са без красивия тъмен триъгълник между краката, възприеман от него като венец на женската еротичност, се гнусеше.

...Гърчещата и стенеща дънна го възбуди до край. Причерня му. С отревисто движение той й разтвори краката. Небрежно ги метна на раменете си и с мощен тласък разцепи с пениса си влагалищните й устни. Но устремът му бе спрян от неочаквана преграда. С главичката на пениса си почувства нещо еластично и доста жилаво. Дори не му мина през ума, че при виртуалния секс последните биопютърни програми съвършено симулираха полов акт, включително и дефлорация - един вид, бонус при новите сексуални връзки...

Нетърпелив да проникне по-скоро и по-дълбоко в партньорката си за секс, Ърни стегна мускулестото си тяло, притисна я със задушаваща прегръдка към гърдите си и натисна по-яко. Два-три тласъка и пенисът му разкъса девствената й ципа. Обзе го дивата радост на победител. Усети как целия потъва в тръпнещото от оргазъм тяло и... се разтвори в него. Изригналата като вулканична лава сперма изпълни абсорбиращата му торбичка до пръсване.

Старши агент Ърни Хил бавно отвори очи. Първото, което погледът му съзря, още доста разфокусиран от изживяното удоволствие, беше старинен уред, името на който не му дойде веднага в ума. Загледа се в ритмично поклащащото се махало и несъзнателно изпрати енергиен импулс със запитване до местната база данни. Изчака малко. Не получи обратен импулс с отговор. Напротив, по допълнителния енергиен поток отделил се от него разбра, че там не разполагат с информация и го прехвърлят към центъра. Сексуалното му приключение го беше изтощило до краен предел и тези допълнителни енергийни разходи просто го довършиха. С последни сили отмени искането и натежалите му клепачи сами се спуснаха. Беше напълно изтощен.

Включилата се автоматично система за релаксация го извади от немощното му състояние само за няколко мига. Тъкмо навреме. Раздвижването на въздуха му подсказа, че се отвори врата. В помещението се появи едър, добре сложен за представител на дънните, мъж на около сто-сто и десет години. Ърни Хил пъргаво стана от креслото си и почтително изпъна снага. Докато изчакваше мъжът да се приближи до нормативното разстояние, вниманието му беше привлечено от някакъв предмет, закачен на кръста му. Ритмичното поклащане му напомни за старинния уред и внезапно си спомни името му - това беше стенен часовник. Реши, че върховният комисар си пада по старинни вещи, понеже си спомни и името на клатещия се предмет. Това пък беше боздуган, използван като оръжие преди хилядолетия. Когато срещна думата "боздуган" за пръв път в книга която проучваше, доста затрудни централната база данни. Наложи се да почака цяла минута, докато получи информацията.

Агент Хил се втренчи в циферблата на стенния часовник и сравни показваното време с биопютърния си таймер - старинният часовник беше абсолютно точен...

Върховният комисар седна на креслото срещу агент Хил и му направи знак да седне и той.

- Господин Хил - каза с характерния за дънните дрезгав глас върховният комисар. - Може би сте се зачудили на заповедта да се явите в личната ми резиденция?

Ърни Хил кимна утвърдително.

- Няма нищо за чудене. Единствен Вие, вече петдесет години, се занимавате с издирване на изчезнали хора...

Напомнянето за неуспешната му кариера вкамени чертите на лицето му.

- Не го приемайте като упрек, агент Хил. - продължи комисарят, забелязал промяната в изражението му - Ние вече сме наясно, че поставената Ви задача надвишава възможностите на един човек...

"Надвишава я. Къде дрямахте до сега, та не ме освободихте от нея, мамка ви копелдашка?" - помисли Ърни.

Но веднага стопира мислите си и активира системата за шунтиране на входно-изходните абстрактори. Едва когато индикацията й му показа, че няма нешунтирани канали, се отпусна.

Петдесет години. Прекалено много дори и за хора, чиято средна продължителност на живот се е удвоила от времето на епохата на "голямото разделение". От седмата си годишнина, когато му имплантираха първия персонален биопютърен модулатор, си мечтаеше да стане детектив. През цялото си юношество, а и по-късно, след двайсет и осмата си година, когато си смени за трети път модулатора и навлезе в зрелостта, тази мечта остана. Записа се да учи допълнително и успешно издържа изпита за младши агент. Тогава дойде първата му задача... и последната:

От няколко десетилетия всички континентални служби на "Разбиращата асоциация" регистрираха изчезването на двеста и петдесет до триста милиона души годишно - само мъже. Продължителността на изчезването варираше между десет и петнайсет дни. После се появяваха напълно невредими. Пълният скрининг не показваше никакви изменения на физиологията на организма, някакви импланти и каквото и да било въздействие върху физиката и психиката на изчезналите. Това успокои планетарното правителство - след като не се дължи на интервенция на извънземни цивилизации, това не ги засягаше. Нали мъжете отново се появяваха. А и самите те не си спомняха нищо и не подаваха импулс за разследване към местната си база данни - значи всичко е наред...

За всеки случай оставиха младши агент Ърни Хил да работи по въпроса, като му дадоха пълна свобода и правомощия и... го забравиха.

През първите години Ърни Хил не се тревожеше от факта, че е забравен. Свободата на действие го опияняваше. Първият успех в разследването го изпълни с гордост: откри, че на изчезналите мъже персоналните им биопютърни модулатори бяха регистрирали и предали в съответната местна база данни случки компилирани от преживяни в миналото събития. Нещо като сънищата при древните. Това беше първото му и последно разкритие. Тогава получи и първото си и последно повишение...

Разследването му замря за цели петдесет години. А сега някакъв върховен комисар го вика да му каже, че това не било работа за сам човек...

- Вероятно сте чувал за проблема с раждаемостта? - продължи комисарят. - Какво ли ви питам - няма как да не сте запознат, след като на вашите години нямате регистрирано потомство...

Последните думи на комисаря напомниха на Ърни Хил за пълната абсорбираща торбичка. Толкова много сперма не беше изхвърлял никога и затова си помисли, че няма да е лошо да я изпрати на Никол за нов опит да направят бебе. Веднага включи консервиращата система. Тъкмо се канеше да изпрати телепортиращ импулс, когато индикаторите му изведоха съобщение, че е забравил да изключи абсорбиращата система, която привършваше работата си. Останалата необработена сперма беше негодна за възпроизводство. Не се ядоса. Беше свикнал да е.. карък - спомни си думата на древните...

- Разбира се, че съм запознат - промърмори старши агент Ърни Хил. - Безплодието обхванало човечеството е сериозен проблем, но по него работят други служби...

- Да, да. Разбира се. Не съм Ви извикал да Ви натоваря с решаването на тази изключително тежка задача... Макар, че това, заради което сте тук, има връзка с проблема.

Комисарят млъкна. Като че ли немигащи, матовите му очи пронизваха подтискащо агент Ърни Хил, който полагаше върховни усилия да издържи смазващата им сила.

- Да се надяваме, че този път ще се справя по-добре... - измънка той.

- Ще се справите, Ърни... Не приемайте толкова навътре неуспехите - бащински отвърна комисарят, като смекчи остротата на погледа си. - Този път ще успеете. Уверен съм.

Думите, изречени твърдо, но приятелски, поуспокоиха Ърни Хил. Сега пък го загложди любопитство. Каква ли ще е новата му задача? Но този въпрос не го измъчва дълго. Комисарят заговори отново:

- Може би също Ви е известно, че по въпроса за мистериозно спадналата раждаемост през последните години работиха десетки научни екипа. Никой не постигна някакъв положителен резултат. Освен четири от тях. Само че когато излизаше информация за вероятен успех на някой от тези екипи, резултатите от изследванията и ръководителят на екипа също толкова мистериозно изчезваха. Сега очакваме оповестяване резултатите на екипа на доктор Рени Симсън. След по-малко от два часа тя трябва да направи своето научно съобщение. Но за съжаление доктор Рени Симсън изчезна... Да, да... Въпреки специалните правителствени мерки, тя изчезна заедно с доклада си...

- И сега аз трябва да я открия? - Ърни Хил зададе възможно най-тъпия въпрос, с възможно най-наивния си тон.

Върховният комисар кимна утвърдително.

- А ако вече не е жива?

- Няма значение. Интересува ни само докладът.

Агент Ърни Хил се замисли. Времето беше твърде кратко. За предната задача му бяха отпуснали неограничено време и той не можа да се справи с нея за петдесет години. Сега имаше по-малко от два часа. Загледа се в клатещия се боздуган на комисаря. Той му напомни за старинния часовник с неумолимо движещите се стрелки.

"Ето как тече времето - удиви се той. - С тези биопютърни таймери се губи всякакво чувство за време. И като че ли го забравяме..."

Боздуганът забави плавно ход и спря. Ърни чак сега забеляза, че той имаше форма на фалос. Вгледа се по-внимателно. Действително, боздуганът представляваше добре изработен фалос с прекалено голяма глава. Чувал беше, че някои безплодни двойки за възпроизводство започнали да носят различни предмети, наричани амулети, взаимствани отново от древните. Надявали се това да им помогне.

Помещението, в което се настани агент Ърни Хил за изпълнение на новата си задача, беше повече от чудесно. Очакваше да го придружи дънната от пристигането му, но не позна. Направи го лично Върховният комисар. Това затвърди чувството му за изключителната важност на задачата.

Останал сам, агент Ърни Хил се изтегна в удобната ниша за релаксация. Всичко случило се през последния половин час го беше изтощило до крайност. Дори собствената му релаксираща система, която за негова гордост работеше безупречно, не издържа. Принуден беше вместо да се захване веднага за работа, да зареди изчерпаните си енергийни запаси...

От приятния унес на зареждането го извади необяснимо чувство, обхванало го отведнъж. Стори му се, че някой се опитва да проникне в кодовата му система за секретна информация. Не реагира веднага. Остана да дозареди последния модул на енергийния си резервоар, сигурен, че за разлика от кодовата му система за чувства, тази е много по-надеждна.

Все пак не дочака края на зареждането и се измъкна от нишата. Упоритостта с която нахалникът разбиваше един по един защитните му кодови пояси, все пак го притесни. Сега разполагаше с много енергия. Затова не му представляваше никакво усилие да се справи с пробойните - новите защитни кодове мигновено заместиха разбитите.

"Кой ли се е сетил за стария Ърни? - усмихна се на епитета пред името си. Беше му приятно да се изразява като древните. - Само че не си познал. Знам поне сто начина да те открия, приятелче."

Ърни Хил включи проследяващата си система и изпрати мощен импулс до секретния център, до който имаха достъп само ограничен кръг от службите на "Разбиращата асоциация". Тази малка привилегия му остана от времето, когато му дадоха пълна свобода и го забравиха...

Пет секунди по-късно започна да улавя първите сигнали на проследяващата система. По почерка веднага разбра, че си има работа с аматьор.

"Хей сега ще те пипна, новобранец такъв..."

Изпитваше удоволствие от силата си. С този енергиен запас щеше да издържи дълго и дори опитен противник не би му устоял.

"Три секунди - отброи проследяващата система. - Две, една... Засечен. В защитната кодова система е проникнала доктор Рени Симсън."

Името на доктор Рени Симсън го шокира. Не си и помисли, че може да има някаква грешка - проследяващата система никога не грешеше. Реши да не подлага на изпитание нервите си и да разгадае загадката отведнъж. Изпрати импулс за връзка до доктор Симсън и зачака търпеливо. Не се наложи да чака дълго. Почти веднага усети обратния импулс.

"Доктор Рени Симсън"

Системата за опознавателна индикация тъкмо се готвеше да пропусне сигнала и да разреши осъществяването на връзката, когато защитната система подаде алармен сигнал.

"Това пък какво е, по дяволите?"

Системата беше засякла, че има несъответствие между координатите на доктор Симсън според показанията на проследяващата система и комуникационната. Това означаваше просто казано, че има два персонални биопютърни модулатора с еднаква опознавателна индикация, тоест има две Симсън, нещо напълно невъзможно. Системата за създаване на опознавателни индикации беше толкова съвършена, че това беше абсолютно невъзможно. Агент Хил знаеше прекрасно и това, но все пак фактът си е факт.

"Сигурно има друго обяснение - реши след кратък размисъл агент Хил и потвърди искането си за връзка.

"Доктор Рени Симсън слуша. Кой ме търси. Нямам в моята база данни Вашата опознавателна индикация."

Гласът беше нежен и приятен. Агент Хил инстинктивно провери параметрите на връзката и прехапа устни - според тях доктор Симсън се намираше в южното полукълбо на земята, вероятно някъде около Австралия. Това обясняваше неясния образ и слабия звук. Но ако това е вярно, как тогава е могла да разбие толкова много от защитните му кодови пръстени? С какъв енергиен източник разполага тази странна докторка? Дори да притежава неизвестен нему енергиен източник, как би го направила без да знае опознавателната му индикация, както твърди.

Свръхнапрежението бързо започна да изчерпва енергията му. Реши да прекрати връзката като изпрати импулс за грешна комуникация. Направи го веднага, после провери показанията за енергийните си запаси и сериозно се притесни - бяха почти на изчерпване. Пъхна се в нишата за релаксация без да губи нито секунда. Като почувства първите струи освежаващ поток енергийни заряди, започна трескаво да обмисля създалото се положение:

"Първо - получавам задача да намеря изчезналата доктор Рени Симсън.

Второ - доктор Рени Симсън се опитва да разбие защитните ми кодови пръстени.

Трето - осъществявам нормална връзка с доктор Рени Симсън и тя ми съобщава, най-спокойно, че не ме познава.

Четвърто - според показанията на проследяващата система и на комуникационната, имаме две докторки Рени Симсън.

Пето - системите не могат да грешат, значи има друго обяснение за невъзможните двойници.

Шесто - да пукна ако разбирам нещо..."

Миг след това агент Ърни Хил сладко спеше.

Приливът на нови сили го събуди. Релаксиралият му мозък заработи трескаво. Стана и пооправи защитната си наметка. Докато го правеше, го осени страхотна идея. Имаше решение. Това го успокои...

Хрумна му да използва една от техниките, които беше усвоил още навремето в предварителната школа. Концентрира цялото си внимание в изпълнението на техниката. Добре знаеше че от това зависи до голяма степен успехът му. Провери таймера си - оставаха петнадесет минути и двайсет и една секунди до началото на конференцията. Зададе навигационните параметри на доктор Симсън според проследяващата система - а според тях тя трябваше да се намира не по-далече от пет-шестстотин километра в югоизточна посока. Отказа се да иска по-точни данни, в случая не му бяха нужни. Точност от няколко десетки метра му вършеха чудесна работа за изпълнението на техниката. Зададе старт на специалната телепортираща система...

Доктор Рени Симсън лежеше под кичесто дърво на сочнозелена морава в резервата "Родопи" и четеше древна книга със стихове. Приятнохладният утринен ветрец с внезапен порив отметна защитната й наметка и под лъчите на усмихващото се слънце откри снежнобяла кожа, обгръщаща съвършените форми на младо тяло.

Старши агент Ърни Хил стоеше на десетина крачки от нея и не можеше да свали очи от неочаквано разкрилата се гледка - изящно заоблени гърди и закачлив тъмен триъгълник между стройни бедра. За пръв път виждаше на живо съвършено гола жена, без всякакви защитни лъчения. Дори не забеляза да има абсорбираща торбичка, нещо което безкрайно го учуди. Нищо за защита. Съвършено гола под откритото небе! Изпита непознато чувство, което веднага, преравяйки прочетеното в древните книги, определи като срам. Само се подвоуми, дали срамът му се дължеше на това, че беше опакован плътно от защитната си наметка, или от това, че зяпаше ошашавен голата жена без нейното разрешение...

- Хвърли тази глупава наметка, Ърни и сядай до мен. - каза бавно младата жена, като го стрелна с искрящи очи под красиво очертани вежди.

- Извинете, доктор Симсън, че се появявам така, но имам задача...

- Зная. - прекъсна го тя, но този път без да вдига очи от страницата. - Имам още цели дванайсет минути и пет секунди. А ти си изпълни задачата - откри ме.

Фамилиарният тон, с който доктор Симсън говореше на старши агент Хил, както и поканата й, бяха в пълен разрез с нормите на общуване и санитарните норми. Въпреки това не можа да й откаже...

"Майната им на нормите..." - каза си за кураж той. Настани се до нея и разгърна защитната си наметка. Приятната естествена прохлада го отпусна. Той хвърли поглед към заглавната страница на книгата и възкликна:

- Милтън!?... "Изгубеният рай!!?

- Защо не? - тя му се усмихна заговорнически.

- Всички я чакат, а доктор Симсън чете древни поети, излегната на естествена морава?

- Упрек ли долавям в гласа ти, Ърни?

- Не, но... Вие не сте ли отвлечена?

- За начало - казвам се Рени. Родена съм тук, в резервата. Затова имам привилегията да се движа свободно навсякъде в него, без ограничения.

Второ. Тия тъпаци от фармацевтичния клъстер отвлякоха не мен, а моят хуманоиден двойник. Аз сама го създадох... Малко нарушение на нормите - тя се разсмя. Той си помисли, че звънливият й глас подхождаше по-скоро на палаво момиченце, отколкото на сериозна жена, от която човечеството очакваше спасение. - И трето. До преди идването ти мислех да се явя в конферентната зала и да оповестя на света откритието си...

- Защо "мислех"?

- Защото вече не искам... Това не е каприз. Тази книга ми доизясни много неща... А и появата ти...

Тя го стрелна с очи, този път пълни с копнеж и изпепеляващият им огън прониза цялото му тяло. Той, без да съзнава, блокира персоналния си биопютърен модулатор и я погледна с неразбиращ поглед. Веднага усети сработването на автоактиваторната система, отсека за чувства да подтиска новата информация и да блокира всичките му сетива. Отреагира почти мигновено като освободи мощен разрушителен автоимпулс и персоналният му биопютърен модулатор се разпадна на безвредна дезактивирана материя, която щеше да се абсорбира и изхвърли от отделителната му система само за няколко часа...

Купищата въпроси , които искаше да й зададе, избледняха заедно с всичко около него... и потъна в очите й, блестящи и дълбоки, като необятното небе над тях...

Когато след опияняващата забрава той си възвърна чувството за пространство, първото което изплува в съзнанието му, беше образът й. Бързо я потърси с поглед. Тя лежеше все така до него, липсваше само книгата. Разширените му зеници я поглъщаха жадно. Дълго се взира в откритото й, по детски румено лице. Видя му се някак променена. По-скоро чувстваше, отколкото откриваше разликата. Сега той не виждаше голата жена, а долавяше с всяка своя фибра особеното излъчване, което струеше от нея. Струваше му се, че се познават много отдавна и като че ли винаги е била част от него, а той - част от нея... Погледът й беше все така изпепеляващ, но беше станал по-нежен, загадъчен и... меланхоличен.

Усети някакво необичайно стягане в стомаха. Помисли си, че ще изпадне в пълно изтощение, ала чудно, нищо такова не се случи. Напротив, чувстваше прилив на сили, сякаш мощен релаксатор вливаше в него гигантски порции енергийни заряди...

- Добре ли си? - гласът й зазвънтя в ушите му като ромон на планинско поточе.

- Не зная - отвърна кратко. Искаше му се да й каже много неща, но се уплаши да не изчезне приятното усещане.

- Легни по-близо до мен, скъпи!

Обръщението й го сепна. Притесни се. Срещал го беше в древните книги, така че знаеше смисъла му. Но все пак изпълни желанието й, не можеше да й откаже, въпреки че от столетия никой не се изразяваше така грубо и простовато... Излегна се върху меката трева. Приятното усещане, че е близо до нея го успокои. Унесе се...

- Спиш ли?

- Не.

- Предполагам, че очакваш да ти обясня поведението си, нали?

- Да.

- Добре... Ще се опитам...

Започнала работа по изясняване загадката с внезапното намаляване на раждаемостта на планетата по поръка на континенталното правителство. Лично Правителственият комисар я помолил. Това била първата й сериозна задача. Работела сама, най вече заради секретността, а и защото така се чувствала по-уверена. Но заради финансовата подкрепа и авторитета на проекта, правителството обявило пред света, че работи в екип. Пет години труд. Никакъв резултат... Едва преди няколко седмици успяла да разбули загадката...

- Всъщност няма никаква загадка. Само регистрирах една от милиардите промени в организмите, в следствие еволюционното им развитие и картината се изясни. Вероятно като отговор на свръхнаселеността на планетата, природата си е изработила защитен механизъм, съвършено прост, но ефикасен. Състои се в следното:

Когато двама души от мъжки и женски пол се срещнат и природата "реши", че са подходящи да създадат потомство, след първите разменени погледи, те изпадат в състояние, завършващо със сливане...

- Ти да не ми говориш за любовта от пръв поглед, споменавана толкова често в древните книги? Най-вече от поетите!

- Нещо такова. Всъщност мъжът за няколко дни, между десет и петнадесет, изчезва физически... Това е различното.

- Как така изчезва?!... - извика той и кръвта му се вледени.

- Просто изчезва. Слял се е с жената... Пламнала е любов между тях, ако предпочиташ понятията на древните...

- Слели се!... А защо?

- За да отидат на онова място, където се намират бебетата... - отвърна с усмивка тя.

- Това пък защо?!

- Ами, да си изберат потомък!

Той не вярваше на ушите си. Нищо не разбираше. Нещо не беше наред...

Ако е вярно това за което му говореше, излиза, че петдесет години напразно е търсил причината за изчезването на милиарди мъже. А те спокойно са си ходили да избират бебета с любимите си. Усети, че започва да се връща неприятното чувство, че си е пропилял живота в преследване на неоткриваемото. Че кой може да се бори с природата? Нали беше чел в древните книги за предупрежденията на техните умници, тогава наричани учени, че никой не може да спечели битка с природата... Как до сега не се сети...

Прилоша му... Леда в жилите му се превърна в жарава и препусна из цялото му тяло. Беше сигурен, че ще експлодира, Но внезапно един глас го успокои... Нейният глас:

- ... Казах го малко образно. В действителност те никъде не ходят, а всичко става на ниво ДНК. Когато направят избора си, а той става не само като "оглеждат" бебетата, но и като се запознават с целия жизнен път на бъдещия си наследник, "питат" бебето дали е съгласно те да му станат родители...

- Ами ако не се "съгласи"? - Въпросът му прогони и последните мисли за провалената му кариера.

- Правят нов избор, до тогава докато избраното бебе си даде съгласието...

- Изглежда това е важно, защото древните често пишат, че никой не си избира родителите!

- Така излиза... Когато направят избора си и получат съгласието на бебето, мъжът отново си връща физическото тяло. Тогава в организма на жената започва да се отделя хормон, който условно казано, дава разрешение за оплождане на женската яйцеклетка. Това става само когато се срещнат този сперматозоид и тази яйцеклетка, които ще създадат избраното бебе.

- А слелите се мъже и жени помнят ли какво се е случило с тях и какъв избор са направили?

- Не.

- А ти как разбра, че точно това става?

- Първо само се досещах, но после сама го изживях.

- Нали каза, че след това нищо не остава в паметта?

- Вярно е... Но аз се бях подготвила. Създадох специална биопютърна програма за персоналния си модулатор и търпеливо зачаках... След това дешифрирах записа и всичко се потвърди.

- Което означава, че вече имаш любим и избрано дете?

Непознато чувство сви гърдите му. Въпросът му, произнесен рязко, заседна в тях и той усети болезнен спазъм.

- Да - отвърна спокойно тя.

- Кой е той?

Тя се понадигна и се надвеси над него. От топлия й дъх му стана още по-тежко. Тя бавно се наведе и го целуна по ледените устни.

- Ти, глупчо. Не се ли досети, детективе мой?

Плъзна тялото си върху неговото и нежно докосвайки с устни ухото му продължи шепнешком:

- Обикновено щастливата двойка не губи време. Веднага се залавя за работа...

- Каква работа! - учуди се той.

- Как каква? Да правят бебето...

- А как става това?

- Както са го правили нормалните хора хиляди векове преди нас, а може би ще го правят и хиляди векове след нас. Само трябва да оставим природата намира и тя ще си свърши работата... А ние да свършим нашата работа...

И тя обви ръце около шията му. Устните й покриха изопнатото му лице с целувки и той се успокои. Любиха се дълго и страстно под сянката на кичестото дърво...

Едва по-късно, докато лежаха потънали в приятен унес, приютени от зеленото на тревата и синьото на небето, той осъзна, какво е загубило човечеството през последните хилядолетия, подчинявайки се на диктата на персоналните биопютърни модулатори. Разбра, че без отприщените чувства, подтискани старателно от изкуствения интелект дълбоко в мозъчната му кора, едва ли щеше да изживее щастието дарено му от ласките и милувките на любима жена, жена от плът и кръв - топла и тръпнеща в обятията му, даваща му толкова много сили и енергия. Жена, истинска, а не виртуална, правеща го пълноценен мъж.