Момичето, слизащо по стълбите на скъпото частно училище, бе като излязло от „розовите романчета" - високо, слабо, русо, синеоко, с бяла порцеланова кожа и със спираща дъха красота. Леко намръщеното и замислено изражение не разваляше цялостната визия ала „кукла Барби". Личният й шофьор, назначен от богатия й баща като извинение за вечното му отсъствие от живота й, се втурна към дъщерята на известния бизнесмен. Взе бързо училищната чанта и спортния сак, които тя държеше в ръце. Девойката се обърна и го изгледа продължително.
- Казвала ли съм ти да взимаш чантите ми, Хулио? - прозвуча звучният й, но и студен глас.
- Да, госпожице... тоест... не, госпожице. Ъъъ... съжалявам, госпожице. Реших, че може би Ви тежи. - обърканият отговор издаде притеснението на шофьора.
- Изглеждах ли така сякаш ми тежи багажа?
- Не, госпожице, но...
- Ох, няма значение. Да се качваме в колата.
Хулио последва объркан момичето, за което работеше. Понякога, не много често, но все пак се случваше, дъщерята на бизн ...