Един непораснал романтик (10)
Само с едно обаждане по телефона успявам да разбера кога Елена е на работа – смяната ù не бе променяна...
В мига, в който ме вижда през прозореца, по лицето ù се изписва досада “Пак ли си ти?” и бързо изскача навън. Стои на платформата и ме гледа въпросително. Не ми се иска да съм просяк в краката ù, както се почувствах при последната ни среща и се качвам при нея.
- Идвам да ти кажа довиждане...
Какви ги говоря, за това ли дойдох? Нямам власт над себе си. Изпаднал съм в същото състояние, така както бях, когато пишех стиховете си. Изричам думи, които не съм си мислил, а месеци наред в съзнанието ми са се разигравали сценарии какво ще ù кажа, какви въпроси ще ù задам. Но да се сбогувам с Елена? Никога не съм си го мислил, никога не съм го искал. Защо ли изрекох тези думи?
- Но първо искам да те питам нещо. Нали не си с лещи?
- Не, не съм - такива ми са очите - Елена се усмихва.
Ако беше казала, че е с лещи единственото, което можех да направя е да скоча в мо ...