Една бруталистична провинциална мелодрама (2-ра част)

                    ужаси, трилър +18



                                 ......................

 
  Последният ден преди събитията беше ознаменуван с една странна поява, която ме срази и в същото време ме изненада приятно. На четвърти януари 2011 година аз и Симона се разхождахме бавно по парка и се радвахме на рядкото за тази част от годината топло време, когато пред очите ни застана Владо!!!
  Отначало не можах да го позная, дори си помислих, че пред мен е застанал някой друг, имащ неговите черти на лицето и неговата височина, но когато той ми подаде ръка и ми се усмихна приятелски, аз разбрах, че човекът пред мен наистина е Владо!
  Беше облечен в елегантен черен костюм, с бяла и добре изгладена риза, от която висеше шикозна сива вратовръзка. Обувките му бяха черни и лъснати, косата му - сресана и зализана назад като на някоя знатна персона, а около него ухаеше на скъп парфюм. Аз, подавайки ръката си за поздрав, се усмихнах изненадано и го попитах.
   - Владо, това ти ли си? - след това го огледах отдолу нагоре с удивен поглед, демонстрирайки по този начин явната си изненада.
   - Ами аз съм, че кой да е? Ти как си, братле?
  Гласът му сега звучеше много по-интелигентно от преди два месеца. Аз не се сдържах и попитах:
   - И с какво се занимаваш сега, къде работиш? Не си се вясвал отдавна!
   - Не работя тук, но ме пуснаха отпуск и си идвам за неколко дни. Ако искаш, братле, нека се видим довечера, че сега бързам да се прибера.
   - О'кей, ако искаш да се чакаме в седем пред магазина.
   - Става, Коце.
   - Имаш ли GSM, ако нещо се случи?
   - В момента нямам, но ще гледам да съм точен.
   - Тогава чао и ще се видим по-късно.

   На уречения час отидох сам, защото Симона беше втора смяна. Владо ме чакаше пред магазина. Беше облечен в същия костюм и на мен ми стана приятно, че се срещам лично с такъв човек.
   - Хайде да ходим при "Роки" - предложи той и аз с охота се съгласих (Роки бе култовото заведение на града и там се събираха най-знаковите фигури).
  След като седнахме на меките и удобни столове и си поръчахме по бира, аз дадох тон на разговора:
   - Кажи сега с какво се занимаваш?
   - Работя в една автомивка в големия град и взимам що годе хубави пари. Аз пък разбрах, че са те повишили, верно ли е?
   - Вярно е и съм много доволен. И как намери тази работа? Как се реши да отидеш там?
   - Помогна ми "Църквата на Корал"! Присъединих се към тех и те впоследствие ми намериха работа и квартира! - Владо каза това с нескрита гордост, което значеше, че той никак не съжалява за тази своя стъпка.
   - Църква на Корал ли? Чакай малко, това ми е познато от някъде, но сега не мога да се сетя.
   - Ония двете момчета, които беха дошли тук.
   - А, да, сетих се, и на мен предложиха, но си помислих, че са от някоя секта.
   - Това не е секта, братле! Това е една много истинска организация, която учи на истински неща. Ето погледни ме мен - бех тотално погубен пияница, а сега виж за колко малко време си стъпих на краката.
   - Наистина е изумително, приятелю, сутринта едва те познах. Сюрпризира ме приятно, не го очаквах. Я, я разкажи какво направи, искам да знам.
   - Добре, ще ти разкажем. Още докато бех тук и се скитах немил-недраг по улиците, видех онез' две момчета. Те дойдоха до мен и ме заговориха. Казаха, че животът ми може да се промени стига да го искам, че мога да бъда силен и да правя така, че доброто да побеждава. Тогава го приех като некое безумие, ама взех визитката им. След неколко дена обаче, отчаян от поредния махмурлийски ден, аз се реших да им звънна и да стана член на техния орден. После сбрах пари и заминах за града, дето хората от тази организация ме приеха много радушно и аз станах един от тях. Дори ми намериха работа в близката автомивка и ми предложиха легло в сградата на църквата докат' си намеря квартира. Никога не се бех сблъсквал с такава обстановка, всичко там беше прекрасно, а всичките хора около мен - добри и позитивни. Аз работех усърдно и старателно, а почти целото свободно време прекарвах в църквата. Намалих алкохола, а впоследствие почти го спрех, щото разбрах, че нема смисъл да се тровя за нещо безсмислено. И именно църквата на Корал ми отвори очите за това прозрение.
  Владо говореше със все по-напиращ хъс, очите му блестяха с онова сияние, характерно за изпадналите в екстаз. Устата му се бе разкрасила в лека и много приятна усмивка, а ръцете му ръкомахаха плавно и аристократично, като на министър, даващ публична равносметка за успешен проект.
   - Учеха ме, че 'секи от нас може да бъде силен и да възцарява доброто - продължи той. -  Виждаш к'во се случва нашия груб свет, обикновено добрите хора си патят заради добрината, прецаквани са от лошите, които ги бутат назад. А Корал не може да търпи това, не може. В светът на Корал доброто винаги требва да побеждава!
   - Кой е Корал? - попитах аз.
   - Нашия Бог! Единственият, великият, безпогрешният. Именно Корал е бил първият учител на Христос, който всъщност му е дал част от целата си сила, а она е била огромна. Корал е истинския пратеник на Бог, а не Христос! Запомни го това! Но Корал е потънал в неизвестността, щото тамплиерите не са приели това негово призвание, щото учението на Корал било правилно, за разлика от техното и са го убили чрез мъчения.
  Тази теория, въпреки че звучеше убедително и сравнително интелигентно от устата на моят събеседник, я приех за доста наивна. По време на ученическите години бях добър по история, а и обичах да чета исторически книги, но досега никъде не бях срещал името Корал, освен това хронологията на фактите някак си се губеше. Обаче в момента не желаех да навлизам в ненужни спорове и да развалям приятния тон на разговора ни, затова просто кимнах утвърдително с глава.
   - Корал ни учи, че всеки от нас е роден с мисия, ама малко хора я осъзнават! Корал ми помогна да открия своята мисия, а она е да раздавам справедливост! Справедливостта е каузата, заради която се завърнах тука!
  Погледът му беше втренчен и страшен, а екстазът му от преди малко бе дал трасе на някаква дива потенциална ярост! Аз мълчаливо го гледах с объркан поглед, по който се четеше уплаха. Владо, усетил моя взор, рязко извърна глава и ме стрелна с тежките си, проницателни очи, след което заговори с тих застрашителен тон:
   - Ти ме отреза в момент, когат' най-много имах нужда от приятели! Ти виждаше, че се валях в локвите, знаеше положението ми и тежестта в душата ми, и все пак ме отминаваше! А некога бехме първи приятели!
  Отдръпнах главата си назад, но продължих да го гледам с ококорени очи. Владо спря да говори, но не свърна погледа си от мен, навярно желаеше да види реакцията ми след тези убийствени слова. Аз сведох глава заради обзелото ме неудобство, след това я надигнах и опитах да се оправдая.
   - Имах много работа в последно време, а и не исках ....
   - Лъжеш!!!! Ти предаде приятелството ми и аз никога нема да го забравя! Единственото ти спасение е да станеш един от нас!!! - Владо сега се бе вперил в мен така, сякаш не искаше да изпусне и най-леката мимика или гримаса по лицето ми. Аз не разбирах какво точно искаше да ми каже, приех го като внезапно породена от действието на бирата агресия и отвърнах уклончиво:
   - Не знам, ще помисля и ще ти кажа!
   - Нема к'во да мислиш! Требва да ми кажеш сега! Сега или никога!
  Истината бе, че не ми се занимаваше с такъв род дейности, но в същото време не исках да давам толкова категоричен отрицателен отговор. Затова казах следното:
   - Просто в момента имам страшно много други дейности и няма как да идвам на сбирките....
   - ДА ИЛИ НЕ? - прекъсна ме рязко той.
   - Не! Съжалявам, приятелю, не мога да стана част от тази църква.
   - Помисли добре. Това е последния ти ШАНС да се СПАСИШ! Да или не? - в гласът му вече се долавяше заплаха!
  Вече започвах да се отегчавам от насоката, по която се провеждаше диалога ни, по тази причина отвърнах кратко, ядно и със сърдита нотка в гласа:
   - Не!
  Владо ме погледна със странен крив поглед, вариращ между омраза и пренебрежение, след което стана, плати сметката и излезе от заведението, без дори да ми каже "довиждане".


                                   ..............

  Може да се каже, че в тази нощ, на четвърти срещу пети януари започнаха страшните събития, които връхлетяха с ударна мощ градчето ни. Аз и Симона спахме много спокойно, понеже и двамата щяхме да почиваме утре, и когато се събудихме към девет часа и погледнахме през прозореца, видяхме че малък бял слой сняг е покрил улиците и покривите на къщите. Тази картина, гледана от прозорчето на топлата ни стая, ни се видя изключително приказна, като рисунка от детска книга. Закусихме спокойно и след това излязохме на приятна разходка.

  На една от улиците, водеща към "сметището" ( едно голямо празно пространство, обсипано с боклуци и обрасло с множество буренаци и храсталаци), ние видяхме събрани много хора. Полицейските автомобили и святкащите им бурканчета ясно показваха, че на това място се е случило нещо лошо. Все пак отидохме да видим какво е станало, и когато попитахме един възрастен човек на какво се дължи това засилено присъствие, той ни отвърна следното:
   - Намерили са ТЕЛАТА на Мария и Илиян, ония дето щяха да се женят!
   - Убити ли са? - боязливо попита Симона.
   - Не само че са убити, а и са разчленени до неузнаваемост, се едно го е направил некой много луд! Ръцете, краката и главите им са отрезани, а по тех са рисувани кръстове - отвърна мъжът, с подчертана погнуса в гласа си.
  Наред с гигантския по своите размери шок, появил се внезапно при научаването на тази тази страшна новина, в главата ми като по команда изникна едно име, което колкото и да мъчех да прокудя, не успях. Това име бе Владимир Кирилов Асенов, или Владо! Прозрението бе още по-кошмарно, спомняйки си за снощния разговор между нас двамата и за заплахите, които проехтяха от неговата уста. Дали Владо бе извършител на това чудовищно деяние, дали оная секта, на която стана член, и в която искаше да ме привлече, не го учеха да отмъщава чрез убийства? Можех само да гадая, но някакво вътрешно чувство ми подсказваше, че ще се случат още такива неща и че животът ми е до някаква степен застрашен!
 
 Имаше разследване, доколкото разбрах по разчленените тела имало множество следи от насилие, но престъпникът не е оставил пръстови отпечатъци или предмети и според разследващите ставало дума за планирано професионално убийство. Привикали и заподозрени, като единият от тях е бил Владо, обаче след разпита са го оправдали. Мен също ме привикаха за разпит, но след като не им казах нищо конкретно, ме пуснаха.
 Новината разтресе града ни, в следващите два дена случилото не слизаше от устите на хората. Всевъзможни слухове летяха около нас и обгръщаха в мистичност гнусното деяние. Появиха се версии за луд, който дебне в горите около града, също така за маняк, възбуждащ се от брутални дела. Името на Владо, въпреки оправдаването му, също се спрягаше в бурята от хорски теории като дълбоко засегнат от връзката на бившата си изгора Мария с Илиян и потърсил своето възмездие.
 Вестниците гръмнаха със сензационна новина от нашия град. Някои поместиха кратки статийки, свързани с убийство на момиче и момче в града ни, други пуснаха цели страници, в които описваха мизерния живот в малкия град, подтикващ към грозни престъпление. Местният ежеседмичник беше най-подробен, като издаде допълнителен брой специално за този кървав акт.

  Два дена след убийството почти всички хора от града се стекоха на погребението на Мария ( Илиян бе погребан в родното си село). Никога няма да забравя лицата на родителите й - сухи и набраздени от дълбоката покруса. Съдбата им бе поднесла тежко бреме, светът им се бе сринал за един миг - от щастливо очакване за предстояща сватба, до възможно най-брутална смърт, покосила единственото им отроче.
  След печалното събитие животът в градчето пак пое по своя муден ритъм, хората отново тръгнаха към своите задачи и грозната случка лека полека притъпяваше силата си.


  На седми януари, след като се връщах от работа, аз отново срещнах Владо! Беше облякъл същия костюм, даваш му по-скоро вид на джентълмен, отколкото на убиец. Обаче когато го видях да застава пред мен, аз изтръпнах като заек, съзрял до себе си вълк. Той ме загледа веселяшки, с насмешливо-вулгарните си очи, протегна силно ръка за поздрав и извика със силен глас:
   - Костааа, как си бре, мъжки!
  Аз се здрависах с него и отвърнах с възможно най-спокойния тон, който можеше да се появи в гласа ми при една такава неочаквана среща:
   - Добре съм, прибирам се от работа. Ти как си?
   - Аз съм отпуска и съм си тук. Разбра ли за убийството?
  Когато чух последната дума, сърцето ми удари силно в гърдите, сякаш пожела да изскочи от тях! Аз примижах, колкото да прикрия поне отчасти внезапния страх и отворих уста за да отговоря, но думите ми като че ли блокираха в гърлото. Владо обаче ми помогна, навярно бе прочел мислите ми:
   - Да не мислиш, че аз съм ги убил? Според теб бих ли направил такова нещо?
   - Не, не съм казал такова нещо. Никога... - аз отново запънах по средата на изречението, навярно в очите на Владо вече изглеждах глупаво.
   - Човече, не зная дали знаеш, но мене ме извикаха на разпит и ме оневиниха.
   - Зная за това.
   - Освен това нема как да съм хем тука в града, хем далече, в моята църква - Владо се усмихна идиотски.
   - Но ти предишната вечер се видя с мен, тоест беше в града!!!
   - След срещата ме зеха с кола и ме закараха там. ЦЪРКВАТА ГО ПОТВЪРДИ! ИМАМ СТРАХОТНО АЛИБИ!
  Аз се стъписах и направих няколко крачки назад.
   - Ей мъжки, погледни от верната му страна! Ония двамата ме прее...ха и си получиха заслуженото! ВСИЧКО Е ЧИСТО!
  Побягнах като подгонен от бясно куче... или от убиец! Лоши мисли се опитваха да пробият мозъка ми, но той сякаш не ги допускаше да влязат вътре. Знаех единствено, че ми престояха тежки дни!
 
  Моето предсказание се сбъдна още на следващия ден и то в неочаквано силна степен! Бях в магазина и помагах на продавача да зарежда стелажа с варивата, когато до ушите ми долетя нова страшна вест: - Намерени са обезобразените трупове на Кирил и Мая Асенови - МАЙКАТА И  БАЩАТА на Владо! Открили са ги пред входната врата на кооперацията, която обитавали!

 
  Този ден бях разсеян, много разсеян, шефът на няколко пъти ми прави остри забележка. Разбирах добре, че въпреки злощастното събитие от сутринта и надвисналия над града ни облак от страх и стрес, в магазина ни имаше доста клиенти, които трябваше да бъдат обслужени подобаващо, но колкото и да се стараех да показвам сръчност, работата ми не спореше! Коварни мисли танцуваха в главата ми като в някакъв зловещ ритъм, изскачаха внезапно от съзнанието ми, което пък от своя страна ги визуализираше в ужасяващи картини на смърт и тлен.
  Беше ме страх, опасявах се не само за моя живот (макар че заплахата на Владо касаеше лично мен), а и за живота на Симона, на майка ми, на баща ми. Вече не можех да разсъждавам рационално - прекалено силен потрес бе превзел душата ми!

  Този път вестниците буквално "прегряха". Изсипаха се журналисти от различни медии и вестници, бяха направени множество репортажи, дори цели предавания по тази тема. Полицейското присъствие също бе повече от нормалното - навярно бе дошло подкрепление отдругаде. Разследването на случая този път беше по-скрито, като не бяха дадени на показ никакви резултати, данни или заподозрени лица. Извикаха и мен за разпит, този път обаче ми задаваха многобройни въпроси, свързани с моите последните срещи с Владо или майка му и баща му. Аз разказах всичко, което се случи, описах подробно заплахите, които той ми поднесе, признах за опасенията и за страха, върлуващ в душата ми. Вече бях напълно сигурен, че този мой "приятел" е убил тези хора  или поне е имал пръст в убийството им.

  Видях Владо на погребението на родителите му. На пръв поглед той изглеждаше опечален - беше свел глава и бе видимо тъжен, но когато ми хвърли поглед, аз ясно съзрях подигравателния блясък в очите му, които сякаш ми говореха, че скоро ще настъпи и моя ред.

    В следващите няколко дена аз оклюмах и отслабнах. Вече нямах онзи щастлив вид, с който демонстрирах онази високомерна гордост, характерна за по-добре платените работници в града. Симона също стана по-мълчалива, навярно и тя забелязваше страха в мен. Неведението ме подтискаше и ме влудяваше, защото заради забуленото в тайна разследваме аз не знаех какво се случва и какво ще се случи оттук нататък. Нямах си представа дали Владо е задържан или свободен, дали е заподозрян или както в предишния случай е намерил сигурно алиби. Всичките тези лоши мисли парализираха волята ми, бутайки я към бездната на неистовия стрес.
  В магазина ставах все по-неработоспособен - заявките ми бяха много неточни, а самите заповеди към продавачите ги давах несигурно и вяло. Управителят ме заплаши, че ако продължавам да се трудя по този начин, ще ме понижи на продавач в топлата витрина или на общ работник. Аз ясно съзнавах, че едно такова понижение би могло да се окаже пагубно за психиката ми, но колкото и да се стараех да се концентрирам върху работата, все не се получаваше.

                                    

                                          ....................

  И ето че дойде денят петнадесети януари, две хиляди и единадесета година! Тази дата бе епилогът на цялата история, в този студен зимен ден се случи онова, от което се опасявах най-много и което разцентрова цялата моя мисловна дейност до титанични размери. Тогава аз и моята приятелка изживяхме невиждан кошмар, който можеше да се сравни само с безумните нападения по зрелищните филми.
  На този ден вечерта аз и Симона се прибирахме от работа (понякога тя идваше пред магазина да ме чака, за да не скучае сама в квартирата). По пътя, в една от малките улички зърнах силуета на Владо! Обърнах глава на другата страна и дадох знак на приятелката ми да ускорим крачката. С периферията на зрението си обаче забелязах, че Владо тръгна след нас!
  Надявах се, че той ще свие към кооперацията, в която живееше и която ни бе на път, но той я подмина, сякаш нямаше нищо общо с този дом, като продължи да ни преследва. Симона явно усети моя страх, защото хвана ръката ми, притисна се силно към мен и забърза още повече хода си.  
  Ние доближавахме все повече нашия блок, надявах се, че когато влезем вътре в нашата квартира, на нашето място, ще се чувстваме по-защитени. Отворихме вратата на блока с ключа ни и влязохме в тъмния му коридор. Преди да затворя вратата погледнах още веднъж навън и отново видях Владо, който продължаваше да крачи уверено към нас! Часовникът ми показваше деветнадесет часа и петдесет минути.
  Влязохме в квартирата и когато пред погледа ми отново се появиха меките и уютни стени на нашата гарсониера, аз усетих леките нотки на успокоението. Все пак заключих входната врата и я залостих с райбер.
 
  Приготвихме си вкусна вечеря, която излапахме с огромен апетит, след което пуснах компютъра за да гледаме един филм, който бяхме изтеглили предишната вечер. Беше около девет и половина, когато звънецът на входната врата зазвъня!
  Аз изтръпнах сякаш бях ужилен от стършел, а Симона ме изгледа с ококорени от внезапния стрес очи. Взех един нож от плота, после бавно отворих вратата на малкото антренце и се зазяпах в шпионката! Отвън бе тъмно и не успях да различа никой.
   - "Зън"!! - звукът ме накара да подскоча. През тялото ми преминаха ледените тръпки на ужаса!
   - "Зън"!! - аз едва не изкрещях заради рязката пронизваща уплаха, стоварила се в мен като огромен чук! Взирах се в тъмната паст отвъд шпионката, но така и не различавах човешки очертания! И въпреки всичко аз знаех, че отсреща стои Владо!
  Очаквах, че ще опита да разбие вратата и да влезе с взлом! Не знаех какви оръжия носи или дали изобщо има такива, той бе по едър от мен и навярно би се справил с моя отпор и без помощни средства. Може би носеше тежък и остър предмет, с който е решил да разсече на части моето тяло и това на приятелката ми. Аз потръпнах от това прозрение и стиснах силно ножа!
   - "Зън, Зън, Зън, Зън, Зън, Зън..."! - Звуците проехтяха в малкото помещение като оглушителни камбанни удари! В този миг усетих топлото тяло на Симона, която ме бе прегърнала силно, сякаш искаше да поеме част от моя страх!
  Не зная какъв импулс премина през душата ми в този пъклен момент, навярно той бе породен от размътените ми мисли, а може би от страха евентуалното разбиване на на вратата, което от своя страна би озверило до краен предел моят бивш приятел, или пък от искрящото желание да се изправя лице в лице със страха, но аз. като в плен на някакъв машинален транс врътнах ключа, дръпнах резето на райбера и отворих вратата!
  И пред мен се показа най-зловещото лице, което дори и моето побъркано в последно време въображение, не би могло да създаде!

  Това бе лицето на Владо, но разкривено в гримасата на необуздана, неопитомена ярост, очите му се открояваха с хищния блясък на очакващо уродливо задоволство, а устата му се бе присвила в жестока лицемерна усмивка. Кожата му бе мръсна, а дрехите му - стари и кални, навярно същите от периода му на непрекъснат запой. В ръцете си не държеше нищо, но аз видях черни ръкавици върху тях! Той застана до мен, гледайки ме с коварния си поглед, а от устата му излезе глас, наподобяващ дрезгаво ръмжене:
   - Мога ли да вляза?
  Аз не знаех какво да отговоря, само подбутнах Симона да ме пусне и да се отдели на безопасно място, а след това вече спрях да усещам нейната прегръдка. Владо направи крачка към мен, а аз отстъпих крачка назад!
   - Айде бре, Коце, не помниш ли к'ви приятели бехме! Ще пийнеме и ще се видиме както едно време!
  Не намирах думи, сковаността на тялото ми беше толкова силна, че от гърлото ми, вместо глас, се процеждаше глуха въздишка! Владо направи още една крачка, като стъпи на прага. В този миг аз се съвзех и затворих силно вратата пред носа му, след това я заключих и залостих с райбера.
 
  Остър звук разцепи привидната тишина и още преди съзнанието ми го асимилира, нов удар проехтя и се отрази в тъмните стени на антренцето. Владо разбиваше с тежък предмет ключалката на входната врата. Аз влязох в стаята и затиснах вратата с един малък шкаф, като забелязах, през това време Симона беше взела GSM-а и говореше разпалено с полицията.
   - Дууум - дуууум - дуууум ... - здравата ключалка едва удържаше напористите удари. Симона дойде при мен и вече двамата подпирахме шкафа, притискайки го силно към вратата.
   - Дууум - дуууум - ТРЯСССС! - външната порта се разби! В следващия миг бравата на вратата, която затискахме, се придвижи надолу и врагът опита да я подбутне, но след като не успя, сякаш някаква зверска сила удари от другата й страна, защото аз и Симона, заедно със шкафа бяхме избутани назад.
   - Вие сте лоши и се отказахте от Корал и сега требва да бъдете убити, щото сте лоши! Корал наказва лошите, както лошите са наказвали без причина добрите! А наказанието на Корал е смърт и само смърт!  - чувахме противните му стонове!
  Аз и Симона побягнахме към един малък полупразен гардероб, намиращ се в другия край на стаята, и влязохме вътре! В това време шкафът буквално литна от мястото си, прекатури се и падна, а някои от дъските на паянтова порта се разцепиха и хлътнаха навътре. През малкия процеп на гардероба видях как Владо влетя стремглаво в стаята, въоръжен с голяма брадва, и се заоглежда стръвнишки.
  Приятелката ми бе впила здраво пръстите си в мен, а дишането й бе откъслечно и напрегнато. Аз също бях в плен на неистовия страх, чувствах че краят ми наближава, усещах отчаянието и безсилието в душата си! Може би в този случай най-страшното оръжие не бе брадвата в ръцете на врага, а самата негова агресия, достигнала до границата на нечовешкото върховенство, защото сега Владо наподобяваше див звяр, пропит от омраза, излъчващ всепоглъщаща злост!
   - Сички, които се мешат на доброто, ще бъдат погубени, щот' са помия, измет, сган! А мисията ми е тая - да хвърлям помията, да чистя изметта, да унищожавам лайната! - процеждаха противните му устни!

  Навярно и при най-илюзорните си представи за спасението, имайки предвид тежката ситуация, в която бях изпаднал, аз не смеех да вярвам, че човешкото тяло е буквално претъпкано от механизми, отключващи инстинктите за спасение или самосъхранение. Може би те се задействат автоматично, при безнадеждни ситуации или при състоянията на силен стрес, като рецепторите за болка или усещане преустановяват действието си и тялото сякаш се пакетира в много здрава защитна обвивка!
  Защото инстинктите ми се задействаха в точния момент, при може би единственото недоглеждане от страна на иначе предпазливия до болка Владо. Плътно до леглото имаше голяма ракла, запълнена с юргани и чаршафи. Владо отиде първо до нея и понечи да я отвори с едната си ръка, като в другата държеше брадвата в готовност да разсече някой мърдащ одушевен се предмет. В този миг аз излязох от гардероба и се нахвърлих върху врага, забивайки здраво ножа в рамото му!
 
  Владо, усетил внезапното нападение върху себе си, замахна рязко с брадвата напосоки и тя се вряза със сила в насрещната стена, след което падна звучно върху пода! После той ми нанесе канонада от няколко мощни и бързи панически удари с ръце по главата ми, отхвърляйки ме назад. Аз се окопитих бързо, замахнах с ръка и го фраснах по носа, но в същия момент получих от него толкова тежък удар, че челюстта ми изскърца и един от кътниците се заклати. След това се хвърлих върху него, но той се извърна и аз тупнах на пода, в следващия момент той се строполи върху мен. По едно време и двамата се оказахме на земята, хванати за гушите. Но Владо,  като по-здрав, се освободи бързо от моя захват, отхвърли ме назад и тръгна към брадвата!
  До като гледах как кръвясалия Владо пълзи към сечивото, в ума ми се открои страшната мисъл, че идва и моя край, но тогава зърнах Симона, хванала в ръката си тенджерата под налягане. С нея тя нанесе толкова силен удар по Владовата глава, че той се отпусна замаян на пода. После още един... и  още един....и още един....!
 
  Някой звънеше на вратата, а отвън се чуваха полицейски сирени. Един полицай и един съсед ми помогнаха да стана и да седна на един стол, Симона също като мен бе в шок и бе седнала на леглото. Трима полицаи изправиха Владо, който се държеше за главата, превързаха набързо раненото му рамо и го поведоха навън. След това го чух да крещи с променен и провлачен глас:
   - Те са виновни, те ме отвлякоха и се опитаха да ме убият, те убиха всички......


         
                                    .................


  След дълги разпити, Владо се призна за извършител на всички покушения и го осъдиха на петнадесет години затвор. Доколкото разбрах бе направено и разследване за дейността на "Църквата на Корал", като бяха изправени пред съда петима от създателите й, но никой друг не бе обвинен или вкаран зад решетките. Животът в града отново премина под крилете на спокойствието, хората бавно се отърсваха от страха и заживяваха своя живот.
  Аз и Симона също се опитваме да живеем пълноценно и да преборим шока, макар и да зная, че случката никога няма да излезе от съзнанието ни.
 
 
      край!