Шефът ми е англичанин с фамилията Форд. Ако беше българин, щеше да е Фордов и да казват, че е от Фордовете… Не че има значение – хареса ми хрумването.
Освен че е собственик на фирмата, в която работя, Форд е четиридесет и пет годишен, милионер. Женен е с две деца – типичното английско семейство, но към този момент, точно там, в сърцето на домашното огнище, Форд има проблеми. Това навярно стяга егото му като в менгеме, защото му личи. Досега държанието му към мен и останалите му служители е на твърдото началник-подчинен. Типично за вманичианен професионалист, какъвто е той – стриктен и безкомпромисен в изискванията към персонала, малко лицемерен и много дребнав. От един месец е друг. Унил и мълчалив. Самотен.
Онзи ден шефът ме покани във вилата си, която е на брега на океана. Преди да отида, отбелязах наум, че това се случва за първи път от петнадесет години и два месеца. Точно толкова минаха, откакто той основа фирмата, а аз бях и засега оставам, (не се хваля, констатирам) първият му служител. После се сетих, че той е идвал три пъти вкъщи. И в трите случая бях дал предизвестие за напускане и трите пъти той ми увеличаваше заплатата. И досега се чудя защо го направи. Или от суеверие – все пак с моето присъствие във фирмата той бе успял много, или защото е знаел, че ще дойде моментът аз да му оправям семейните неразбории. Не, последното май не е сериозно. По-скоро е защото си разбирам от работата, върша я с лекота и влагам умисъл в действията. Това ме спасява от професионални грешки.
Вече половин час говорим с шефа си за общи неща. През стъклото на верандата виждам огромни вълни да се разбиват в скалистия бряг. Пяна хвърчи навсякъде. Отварям дума по темата, за която съм тук. Той се изчервява от неудобство. Аз го гледам със странно изражение на лицето. Въпросът: „Защо аз?“ бие по вътрешната страна на гънките на мозъка ми. Мисля и намирам половината отговор. Шефът ми е скръндза и не иска да плаща за терапевт. Продължавам да разсъждавам. Сещам се, че съм изпуснал едно-друго за миналото си, украсено по моя си начин (много цветно). За събития и случки от житието ми на тридесет годишен имигрант в пет страни. Заклет авантюрист, непоправим бохем, творец, изучаващ областта на хорските взаимоотношения, бивш имиграционен (аз му казвам политически – нали политиците налагат границите за свободно преминаване) затворник и с тридесет годишен съпружески живот с една-единствена, любяща съпруга.
Според шефа ми, семейните му проблеми са от нерешим характер. Съпругата му и двете им деца са против него. Простичко казано. Трима срещу един. Дъщеря им е на шестнадесет години, учи се отлично, синът им е на дванадесет, среден ученик, завеян компютърджия. И тримата обвиняват Форд за това, че е лош съпруг и баща – мърмори им постоянно, стиснат е и има деспотичен характер. Със жена си не е имал физическа близост през последната година. Кратките им съпружески срещи в късните часове на денонощието преминават в тихи (уж да не чуят децата), но много язвителни караници. Сега го заплашва развод със съпругата му, която най-вероятно ще вземе децата, голямата семейна къща и ще отклони голяма маса парични средства от личната му сметка. А, така – казах аз. Уж тихо, но се чу. Шефът ми пребледня. Аз го попитах:
— През годините даваше ли си сметка, че липсата ти в семейството ще се отрази по този начин?
Той се замисли…
Нали споменах – с Форд сме от петнадесет години заедно във фирмата. В началото деляхме несгодите на начинаещите. Конкуренцията, пренебрежението на богати клиенти, лъжите на мними партньори, упорития труд. Но нищо от изброеното не може да се сравни с неговия хъс за успеваемост. С неговия маниакален перфекционизъм. С неговото себераздаване и желание за победа. Той винаги бе в началото и в късния край на работното време. За него нямаше уикенди и празници. Той бе неуморим. И успя. Забогатя с много труд, по честен начин. Сега бледнееше в края на силите си.
Каза:
— Баща ми и дядо ми бяха студени хора. В техния живот бизнесът е бил на първо място. Винаги съм приемал това за нормално. Така съм възпитан.
Знаех за семейната му история. Припомних си я още веднъж. Баща му, старият Форд, също е бил успешен бизнесмен. Търговец на електроника и електро уреди в зората на новите технологии. Търсенето им на пазара е било повече от голямо. Забогатява. Купува си самолет. Автомобили. Бентли. Натрупаният капитал е значителен, след като е укрил данъци на държавата. За нещастие, един ден го спохожда гузната му съвест. Внася милион за такси. Разбира, но е вече късно – това е най-голямата му грешка. Данъчен чиновник става сянката му и разнищва счетоводството на фирмата му години назад. Глобата, която трябва да плати, е огромна и непосилна. Дори след като продава самолета. Наскоро след това го спохожда и друго нещастие. Старият Форд пресича уличното платно на необозначено за това място. Идващ наблизо автомобил спира. Следващият няма видимост и го удря. Месеци по-късно го изписват от болницата с травма на главата. За семейство Форд настават години на бедност. Шефът ми, вече тийнейджър, е разнасял вестници за индийски магазинчета. Майка му също осигурявала прехраната на семейството. С много труд.
Идва моят ред. Готов съм да кажа онова, което навярно той, а и уважаемият читател знаят, но което трябва да бъде казано. Високо и категорично:
— Приеми жена си за равна! Тя е не само домакиня в този живот. Тя е твоят бизнес партньор. Така или иначе при развод ще ти вземе половината. Направи я съпричастна към бизнеса ти. Промени си мирогледа! Бъди честен и ù изложи всички сметки на фирмата! Като се запознае, я питай за всяка подробност, свързана с бъдещото управление. Това ще я увлече в делата ти и тя постепенно ще мине на твоя страна. Същевременно отпусни юздите на дъщеря си! Тя свършва училище. Предстои ù празненство по случай това. Покажи ù гордостта си от факта, че е отлична ученичка. Купи ù каквото другите купуват за техните деца! Прати я на екскурзия с приятелки! И най-важното, не мърмори за похарчените пари. Ще ти бъде признателна. След като и тя мине на твоя страна, стегни сина си. Не забравяй, че само той може да похарчи парите ти един ден. Всичко е до възпитание и правилна тактика. Извини се на семейството си за пропуснатото време и дай пример, че можеше да бъдеш пияница или нехранимайко. И престани да търсиш съвършеното! То не съществува.
© Валентин Митев Todos los derechos reservados