Докато се прибирах от урок по литература и се мразех, че трябва да пиша есе за категории, които не разбирам, времето беше слънчево. Слънцето обикновено наранява прекалено светлите ми очи и поради това не успях да видя профучаващия мотор покрай мен. Пуснах една дълга и цветиста псувня покрай отпрашилото творение на човечеството и отново потънах в омразата и озлоблението си.
Всъщност аз трябва да пиша есе. Но не се чувствам все едно мога да го напиша. Не искам да изневерявам на любимия си жанр (Негово Величество Късия Разказ), затова ще изразя всички мисли и емоции в този стил. Пък да става, каквото ще.
Вдъхновението дойде неочаквано и силно. Обичам тези моменти, в които просто прочиташ два реда и то те връхлита като порой, или, както е модно това лято - гръмотевична буря. Обичам онези десет минути, в които върху белия лист хартия изписваш душата си.
Вдъхновението дойде с едно стихотворение. С шест самотни строфи, които предизвикаха сълзи в очите ми. Не. Не защото познавам автора. Защото ...