ЗАЕДНО
Николай стои на брега и се взира в хоризонта. После бавно отмества поглед от точката, в която морето среща небето и поглежда към момичето, което е влязло във водата. Със русата си коса, която се спуска почти до кръста прилича на русалка. Иска да запомни този момент, когато времето е спряло и светът принадлежи само на тях двамата. В този момент толкова много я обича, че чак го боли. Тя загребва с шепи от морската вода и я посипва по тялото си. После се обръща към него и извиква:
- Ники водата е топла като супа. Влизай страхливецо!
Тишината се разпада на хиляди парчета, като счупен прозорец. Николай не отговаря. Просто я гледа, така както ценител на изкуството гледа съвършена картина. С Лидия се запознаха преди седмица, а той имаше чувството, че я познава цял живот. Преди седмица той и родителите му дойдоха в село Лозенец на почивка. Оказа се, че в съседната къща почива семейството на Лидия. Още първата вечер двете семейства намериха общ език и се събраха заедно на вечеря. От тогава станаха неразделни. Ходеха заедно на плаж. Заедно вечеряха вечер в беседката ту на едната къща, ту на другата. И докато родителите им играеха карти след вечеря Лидия и Николай отиваха в беседката на къщата, която беше свободна в момента и си говореха. Така от дума на дума стигнаха до първата целувка. После до първото „обичам те“. Лидия беше на петнадесет, а той на седемнадесет години. Бяха млади и любопитни и искаха всичко да им се случи днес и сега.
- Никиии ако не влезеш ще ти се разсърдя. – проехтя отново гласът на Лидия.
Николай се затича към морето. Навлезе в него продължавайки да тича. Когато водата му стигна до средата на бедрата се хвърли и заплува. Щом наближи Лидия се потопи и заплува под вода. Хвана я за краката и я обърна във водата. Тя запляска с ръце и крака. Накрая успя да го хване за врата и показа глава над водата. Изплю вода от устата си и извика:
- Ще ме удавиш бе ненормалник.
- А аз си мислех, че си русалка и не може да се удавиш.
- Русалка съм, но не мога да плувам.
- Че каква русалка си тогава?
- Земна.
- За пръв път чувам, че имало земни русалки.
- Има, но е само една. Тази, която те обича, глупчо.
- И аз те обичам моя земна русалке. Толкова те обичам, че чак ме е страх да те докосна.
- Докосни ме с устни тогава. Само с устни.
Той се навежда и допира устни до нейните. Нежно по – скоро като милувка, отколкото като целувка. После става по – настоятелен и езикът му намира нейният. Тя го притегля към себе си. Телата им се срещат. Усеща малките й стегнати гърди до своите. И точно в този момент една вълна, появила се незнайно от къде ги ударя. Те залитат. Увисват за миг и паднат в морето.
- Е този път наистина щеше да ме удавиш. – казва Лидия, когато изплуват.
- Не бях аз. Явно морето не иска земната русалка да се целува на негова територия.
- Все такива ще ги измислиш ти. Да излизаме тогава, който стигне пръв до брега печели сладолед.- извиква тя и се затичва.
Николай я последва. Тича след нея сред пръски от морска вода, но гледа да не я изпревари. Щом се добират до брега се хвърлят върху топлият пясък.
- Печеля.-извиква Лидия
- Печелиш. – съгласява се Николай - Имаш един сладолед по избор от мен.
- Слабак.-подразни го тя.
- Ти ме правиш слаб, защото те обичам. - отвръща той.
- И аз съм слаба тогава, защото те обичам. - казва тя.
- Големи слабаци сме.-обобщава той и я целува.
- Хубаво ми е с теб - казва Лидия - Толкова ми е хубаво, че не искам това лято да свършва.
- Лятото ще свърши, но любовта ни ще е вечна.
- Вечна. Звучи малко страшно.
- Добре. По- дълга от лятото ще е.
-Така е по – добре. Вечността ме плаши. Никой не е вечен. Дори Слънцето.
Тя го хваща за ръката. Поглежда го в очите и казва:
-Но нашата любов ще е дълга. Нали?
-Обещавам ти. Ще е дълга като летен ден в Ленинград.
-Колко е дълъг там летният ден?
-Не свършва.
-Това е добре. Искам такава любов, а сега да вървим, че нашите ще тръгнат да ни търсят.
- Не и преди да съм запаметил нашето лято тук!- казва Николай и става.
- Какво имаш предвид?
- Ще видиш.
Той тръгва по плажа вперил поглед в пясъка. Спира след няколко крачки. Навежда се и взима остър бял камък. После отива до скалата, която служеше като естествена преграда на малкия залив, който случайно бяха открили и и издълбава Л плюс Н равно на Л.
- Сега вече можем да вървим. – казва, като изчиства праха от написаното.
- Защо написа това?
- Не е ли вярно?
- Вярно е, но защо го написа?
- Защото думите отлитат, но написаното остава. Да вървим!
Последната им вечер заедно. Утре Лидия си заминава. Родителите им са се събрали за последно в беседката на Николаевата къща. Чешмата на двора е пусната, за да изстудява каса бира. Майка му прави салата. Мъжете пекат пържоли на електрическа скара, а майката на Лидия нарежда масата. Извадили са малък телевизор, за да слушат новините. Започнала е Голямата екскурзия. Турция е отворила границите си за всички български турци, които желаят да напуснат България. По новините показват километрична опашка от хора на българо-турската граница. Журналисти тичат и взимат интервюта. Едни се заканват да се върната след време на танкове. Други гледат уморено. Трети са просто отчаяни. Побрали са цялата си покъщина в една лека кола. Зарязали са къщи, работа и приятели, а отсреща е неизвестността и надеждата. Неизвестността ги плаши. Кара сърцата им да тупкат учестено, като на подплашен заек. Да изричат слова, в които не вярват. Да са гневни. Надеждата, този балсам за изгубени души ги прави смирени. Някои от тях. Жега е и от колите надничат уплашени детски очи.
- Е сега стана интересно - обажда се бащата на Николай - Кой ще им събира реколтата и кой ще работи във фабриките. Триста хиляди човека да напуснат не е шега работа. Ще пратят учениците и войниците на бригади.
- Глупости. - контрира го бащата на Лидия-Да не мислиш, че Партията не е помислила за това. Горе всичко са предвидили.
- Горе въобще не са наясно какво става. Те си живеят в собствен свят.
- Не си прав. Какво беше преди няколко години? Помниш ли? Атентати по влаковете. Бяха сложили бомба точно във вагона за майки с деца. Колко хора загинаха? Сега им отварят вратите и който иска да си ходи. Умен ход. Така напрежението ще спадне и който не е доволен си заминава, а не да взривява.
- Жоре, Жоре, бос си по политпросветата. Нищо хубаво не ни чака. Задава се буря и твоята партия няма да ти помогне. Такива като теб първи ще изгорят.
- Е тук не си прав, Никодиме. Задават се спокойни времена. Вярно. В началото може и да ни е трудно, както ти каза, но затова са младежите. Ще помагат, както ние помагахме навремето.
- Никодиме, стига си говорил глупости! Печи си пържолите и остави политиката на други хора! – скастри го майката на Николай.
- Аз пържолите си пека, но ако ги препека ще пострадаме само ние, а те ако объркат нещата ще прецакат всички ни.
- Айде и ти холан политик се извъди. Остави тази работа на другите!
- Ще я оставя Христино, ако ми налееш ракия. На мен и на ортака. Стига сме говорили за политика. Права си. Не е здравословно.
Николай не чува разговорът им. Те с Лидия са в беседката на другата къща. Държат се за ръце и се гледат в очите. Мълчат. Всички думи на този свят са излишни, когато ти предстои раздяла. Каквото и да кажеш то се губи в онова неизбежно утре, когато част от теб си заминава, а ти оставаш сам, като кораб без екипаж, който вълните подмятат като непотребен предмет.
- Не ме забравяй!-първа нарушава мълчанието Лидия. –Забравиш ли ме значи все едно не съм съществувала.
- Забравя ли те значи все едно аз не съм съществувал.
- Ще изчезнем и двамата значи ако се забравим.
- Да. Ще изчезнем . Все едно не ни е имало.
- Затова ще се помним.
- Ще се помним и ще се виждаме глупаче. Ти си в Пловдив аз в София. Два часа път с влака. Колко му е.
- Много е. Нашите няма да ме пуснат.
- Аз ще идвам, любов моя. Всеки месец. Бъди сигурна в това.
- Сериозно ли говориш?
- С теб винаги говоря сериозно.
- Ще те чакам. Не ме разочаровай.
- Ти бъди там, а аз ще дойда. Чакай ме.
НИКОЛАЙ
Три след обяд е най-умрялото време за един бар. Дори да се намира на морето и навън да е лято. Това е времето, в което хората са или на плажа или по хотелските стаи. Шефът ми обаче си е вкарал в главата идеята, че не трябва да изпускаме нито един клиент и понеже не трябва той да виси в това задушно помещение в три след обяд тази идея му се струва страхотна. Ако питате мен това са пълни глупости. От два до четири барът е по – пуст и от Сахара, но кой ме пита. Затова си вися тук. Потя се като снежен човек на слънце и имам чувството, че всеки момент от мен ще остане само една локва. За да не стоя съвсем без работа взимам един лимон и почвам да го режа на тънки парчета. Правя си заготовките за вечерта, когато тук ще е по – пълно и от Женския пазар в София. Тъкмо в този момент вратата се отваря и в заведението влиза клиент. Това така ме изненада, че за малко да се порежа. Поглеждам посетителят, като очаквам да вида млад надрусан пубер с развлачени дрехи и несигурна походка който е решил, че някъде му се губи още една бира, но погледът ми се спира върху добре изглеждащ мъж на около четиридесет. Посребрялата му коса беше в унисон с белите му панталони и бяла риза. Единственото цветно петно бяха черните очила, които скриваха очите му. Вървеше уверено, като генерал пред строя. Не приличаше на луд, надрусан или пиян. Какво ли тогава не му беше наред?
Докато си задавах този въпрос той седна на бара. Свали си очилата и каза:
- Може ли едно уиски с три бучки лед и една сода?
Погледнах го в очите. Бяха сини като морето навън, но по-бистри. Определено не беше луд затова се заех да изпълнявам поръчката му. Когато оставих чашата пред него заедно с бутилка сода той отпи малка глътка. Задържа е за миг в устата си, колкото да прецени вкусът и преглътна.
- Хубаво е. – каза – Какво е?
Този явно беше от приказливите клиенти. Има два вида клиенти, които висят самотни на бара при мен. Едните се наливат мълчаливо, докато проклинат животът си или част от него, а другите си изливат болката, докато не приключат с последното си питие. Първите не са досадни, но отнесените им физиономии определено ме депресират. Вторите понякога са много досадни, но не са и малко вечерите, в които съм научавал много неща за живота от тях.
-„Пади“- отвърнах.
- Ирландско?
- Разбира се.
- Обичам ирландското уиски. По – остро е от шотландското. Такива каквито са хората, които го правят. От уискито може да научиш много за характера на производителя.
Брей. Познавач се извъди този.
- Така е .- вметвам, колкото да поддържам разговора.
Той отпива отново. Този път по-голяма глътка. После вади цигара и запалва.
- Тук не се пуши.-казвах.
- Някога бил ли си влюбен? – пита ме без да обръща внимание на забележката ми.
Това пък каква връзка има с цигарите? Замислям се дали не съм объркал с преценката си и този да е напълно изтрещял, но решавам да му дам шанс и затова казвам:
- Млад съм за тези работи още.
- На колко си?
- На двадесет и две. Както се казва сега започвам.
- Аз бях още по – млад, когато се влюбих. На седемнадесет.
-Е, на седемнадесет не се брой. Тогава всеки е влюбен ама за малко. – отвръщам.
-Срещнахме се тук. В Лозенец.-продължава той без да ми обръща внимание – Тогава това беше едно селце. Нямаше хотели. Само къщи, в които се даваха стаи под наем. Къщи с беседки. Вечер се събирахме с родителите си на беседките. Така я срещнах. Нейните родители бяха наели стаи в съседната къща и още от първата вечер нашите се сприятелиха с тях. Казваше се Лидия. Много хубаво момиче. С дълга руса коса и невероятно сини очи. Тъмно сини и дълбоки като Марианската падина. Можеха да те погълнат и никога да не излезеш от тях. Така се случи с мен. Още съм там. В очите й. И не мога да изплувам.
Абе този вярно ще излезе ненормален си мисля. Рядко се лъжа в преценката си, ама винаги има първи път, но си викам ще му дам още един шанс.
- И какво стана с Лидия?- питам.
Той отпи отново от уискито. Дръпна от цигарата и каза.
- Там е работата, че не знам. Беше лятото на 1989 година, когато се срещнахме. Прибрахме се след морето с нашите и в началото всичко си беше по старому. Животът си течеше лениво и приспивно като пълноводна река, а после се разрази бурята. Падна Берлинската стена. След нея падна и Тодор Живков. Появи се надеждата за по – добър живот, но после бързо умря и бесовете завладяха улиците. В това мътно време баща ми получи инфаркт и почина. Майка ми остана без работа. Едвам свързвахме двата края с помощта на родителите ѝ. В София въведоха купони за продукти от първа необходимост. Още си пазя един, за да ми напомня за онова време. Както и да е. Бях обещал на Лидия да я посещавам всеки месец в Пловдив, където тя живееше, но не можах да изпълня обещанието си. Нямаше как. Пишехме си писма. Всяка седмица, но изведнъж нейните спряха. Тогава взех колата на дядо ми. Нищо, че още нямах книжка и стигнах до Пловдив. Отидох на адреса, който ми беше дала. Дълго звънях на звънеца на апартамента й, но никой не отвори. Накрая една съседка излезе и ми каза, че всичките са заминали за Америка. В този момент се почувствах, като дете изгубено в гората. Самотен и уплашен. Не знаех по кой път да поема. Накрая тръгнах към колата. Как съм карал обратно не знам, но някак си се прибрах, а на другият ден майка ми ми съобщи, че продаваме апартамента и заминаваме за Германия. И заминахме.
Той спря да говори. Отново отпи от уискито. Запали нова цигара и продължи без да го подканям, сякаш отдавна е искал да разкаже всичко това на някой.
- Ако ти кажа, че ни е било лесно в началото ще те излъжа. Не беше.Майка ми се хвана да чисти къщи, а аз започнах работа в една пицария. Собственикът беше италианец. Казваше се Луиджи. Душа човек, на който всички роднини му се бяха качили на главата. При него работеше цялата фамилия или ако трябва да бъда по – точен цялата фамилия имитираше, че работи. Аз започнах в кухнята като мияч на чинии, но сам се сещаш, че при толкова мързеливи помощници скоро станах дясната ръка на Луиджи, а той ме научи на всички тайни в изкуството да правиш пици. Повярвай ми това наистина е изкуство. Как да забъркаш тестото, как да го печеш, как да направиш доматеният сос. Все неща, които си искат майсторлък.
На майка ми също ѝ потръгна работата. Направи си собствена фирма за почистване и вече други работеха за нея. След шест години в Германия можеше да се каже, че сме успели и сме забравили гладните дни в София. Тя се чувстваше добре, но аз не. Нещо ме теглеше към Америка. И това беше Лидия. Идея си нямах как ще я намеря там, но исках да отида. Исках да отида и да опитам. Исках да знам, че съм на континента на който е и тя. Така щях да се чувствам по – близко до нея. Сякаш аз съм в София, а тя в Пловдив.
На седмата година в Германия взех германско гражданство. Сбогувах се с майка ми. Разцелувахме се по италиански с Луиджи и на другия ден заминах за САЩ. Кацнах в Ню Йорк с десет хиляди долара в джоба си и без никаква идея какво ще правя. Наех си квартира и започнах да си търся работа. Съсредоточих се върху това което знам-правенето на пици. Покрай Луиджи и неговата фамилия бях научил и италиански, така че скоро започнах в една италианска пицария не и без писмената препоръка, която Луиджи се беше сетил да ми напише.
След три години успях до отворя собствена пицария. После още една и още една. Направих верига. Междувременно срещнах Джейн. Та беше брокер на недвижими имоти, която ми помогна да наема първото си помещение. Не беше любов от пръв поглед. Не знам дали беше и любов или просто взаимно привличане на две самотни души. Джейн беше изгубила родителите си в автомобилна катастрофа още на осемнадесет години. Както аз така и тя беше постигнала сама всичко в живота си, но в един момент се спираш. Оглеждаш се и разбираш, че няма с кого да споделиш радостта от победата. От това, което си направил. Прибираш се вечер сам в празният апартамент. Пускаш телевизора. Претопляш си на микровълновата китайската храна от вчера. Хапваш и заспиваш пред екрана. Не е най – добрият начин да изживееш животът си. Дори и със солидна банкова сметка зад гърба си.
С Джейн се оженихме година след като се запознахме. И направихме грешка. Самотата може да събере двама човека, но не е достатъчна, за да ги задържи дълго време заедно. Разделихме се след три години. Без драми и лоши чувства. Просто не бяхме един за друг. Повече не направих тази грешка. От мен да знаеш момче самотата не е добър съветник. Сега ми налей още едно ирландско. Остро и солно, като самият живот.
Налях му и сложих чашата пред него. Той отпи. Пак запали цигара. Не му направих забележка. Бръкнах под бара. Извадих кутия Дънхил. Взех една цигара и запалих и аз. После си налях от същото ирландско уиски. За пръв път щях да пия на работното си място. Не си го позволявах до сега. Но усещах пясък в гърлото си и исках да го премахна. Чукнахме се.
- За самотните мъже. – вдигнах тост аз.
Той се усмихна тъжно и рече:
-Не приятелю. Да пием за мъжете, които не познават самотата.
Пихме.
-Това ли е историята?-запитах – Какво стана с Лидия?
-Не знам приятелю. Затова съм тук. В това село, където започна всичко. Понякога, за да разбереш края трябва да се върнеш в началото.
- И какво очакваш да се случи?
- Честно казано нищо. Тайничко се надявам да я срещна, но знам , че това са глупости. Както ти казах просто искам да видя началото. Отново да почувствам онова лято. Безгрижието на седемнадесет годишния юноша, какъвто бях и вярата му, че всичко може да се случи. Стига да искаш.
Той надигна чашата си. Изпи уискито на екс и стана.
- А сега приятелю просто искам да отида на нашето място с Лидия. На онзи залив, на който написах имената ни и да помечтая какво е могло да се случи. Благодаря ти за компанията. Налей си още едно от мен!
Остави сто лева на бара и бавно се запъти към изхода. Когато вратата се хлопна зад него имах чувството, че съм остарял с петдесет години.
ЛИДИЯ
Седях си аз зад бара.Пред мен стоеше полупразна чаша с уиски. Запалих цигара без да ми пука от това, че нарушавам закона и все още си мислех за мъжа, който излезе от тук преди половин час. Всичко си има човекът, ама нещо пак го стяга обувката. Липсвала му любовта. Онази лятната. Първата, която минава обикновено бързо като лека настинка. Не знаех, че любовта била толкова важно нещо. И още не съм сигурен, че е. Ама какво ли знам пък аз?
Така, както се бях отплеснал въобще не съм чул как се е отворила вратата на бара. Затова се стреснах, когато някой каза:
-Може ли едно мартини?
Погледнах в посоката, от която идваше гласът. Собственикът му беше жена преминала тридесетте, но не толкова отдавна. Фигурата ѝ обаче не изглеждаше на повече от двадесет години. Виждал съм такива аномалии, но не толкова често. Имаше дълга руса коса, която се спускаше на вълни върху раменете ѝ. Беше облечена в бяла пола, дълга до коленете ѝ и синя блуза. Тъмносините ѝ очи бяха толкова дълбоки, че можех да потъна в тях като камък. Излязох от вцепенението, в което бях изпаднал и казах.
- Разбира се. Сега ще ви го направя.
След минута ѝ го сервирах. Тя отпи бавно от него. Постави чашата на бара. Бръкна в дамската си чанта. Извади кутия цигари. Взе една цигара и запали. Движенията ѝ бяха толкова грациозни, че захласнат в тях като малко дете в играчка и забравих да ѝ направа забележка, че тук не се пуши. После се сетих за моята цигара, която димеше в пепелника и разбрах, че е безсмислено да се обаждам.
- Някога бил ли си влюбен? – пита ме тя.
Абе какво им става на тия хора днес. Защо всички се интересуват от любовният ми живот, мама му стара! – мисля си аз, а на глас казвам:
- Не. Малък съм още.
И още щом го изрекох се почувствах като в зоната на здрача. Тия скрита камера ли ми правят?
- На колко си?
- На двадесет и две. – отвръщам автоматично, докато си мисля, че този разговор вече съм го водил. Ега ти следобеда. Дали пък не сънувам?
- Аз бях на петнадесет, когато се влюбих. Тук в това село. Тогава то наистина беше село. Сега е станало курорт. Не мога да го позная. Нищо не е същото, но пък като се замислиш и ние не сме същите. Казваше се Николай.
- Кой? - запитах объркан.
Момчето, в което се влюбих. Един такъв висок и кльощав. Леко непохватен, но имаше невероятна усмивка. Когато ми се усмихнеше всичко наоколо изчезваше и виждах само него. Страхотно момче.
Направо не можех да повярвам. Бас държа, че това беше Лидия. Изглеждаше доста млада, но на някои жени възрастта не им личи. Срещал съм такива. Направо щях да падна под бара от изненада. След толкова скучни следобеди в заведението сега събитията валяха едно след друго. Ти да видиш. Вече си знаех репликите и затова казах:
-И какво стана с Николай?
-Виждаш ли. Там е проблема, че не знам. Беше лятото на 1989 година. Горещо лято. Последвано от още по – гореща есен. Изведнъж светът, в който живеехме и който познавахме изчезна под развалините на Берлинската стена. Сякаш някой магьосник замахна с вълшебната си пръчка и заличи всичко, което е било. С Николай живеехме в различни градове. Аз в Пловдив. Той в София. Беше ми обещал, че ще пътува да ме вижда, но това така и не стана. Пишехме си писма. Всяка седмица. Тогава нямаше интернет, Фейсбук и другите социални мрежи. Общувахме с писма. Като, че ли беше по – хубаво. Всяка вечер сядах в стаята си и му пишех как е минал денят ми, а на края на седмицата му изпращах писмото. После въведоха режим на тока. Спираха го за два часа после два часа имаше ток, после пак го спираха за два и така цяло денонощие. Всички недоволстваха, но аз си бях накупила свещи. Когато спираха електричеството, запалвах свещта и пишех. Беше толкова романтично. Понякога толкова ми липсва това време. Сега не ми спират тока, но това не ме прави по – щастлива.
Тя спря да говори. Отпи от чашата си и каза:
- Извинявай! Отнесох се малко.
- А не се притеснявай. Интересно ми е. – отвърнах - Какво стана после?
- После ли? После всичко се обърка. Баща ми беше строителен инженер. Строеше заводи, но когато Тодор Живков падна от власт строежите спряха, а построеното започна да се руши. Баща ми беше умен човек. Бързо разбра, че нямаме бъдеще тук. Една събота вечер ми каза, че заминаваме за Канада и ще останем там да живеем. Плаках цяла нощ. На сутринта станах и написах дълго писмо на Николай, но татко не ми позволи да го пусна. Убеди ме, че така щяло да бъде по-добре. Нямало смисъл да поддържаме връзка, при положение, че няма да се видим повече. Така и двамата сме щели да бъдем нещастни и да храним излишни илюзии. Послушах го. Тогава ми се струваше, че татко е прав, но сега след толкова години знам, че е грешал. Човек трябва да изживее любовта си, за да изчезнат илюзиите. Неизживяната любов е тази, която подхранва илюзиите, защото все се питаш, а какво би станало ако бяхме продължили до края и какъв щеше да бъде краят. Много въпроси остават нали?
Кимнах в знак на съгласие, макар че честно да си кажа не ми беше много ясно какво искаше да каже.
- Може ли още едно мартини? – каза тя, докато палеше нова цигара.
След няма и минута поставих мартинито пред нея. Тя отпи и дръпна от цигарата.
- Отлично го правиш. – каза - Пила съм мартини в едни от най-добрите ресторанти по света и трябва да ти кажа, че твоето не отстъпва по качество.
- Правим каквото можем- отвръщам небрежно, но леко вирвам нос. Похвалата си е похвала. Човек винаги има нужда от нея, а след това добавям:
- Какво стана по натам?
- По натам ли? Пристигнахме в Монреал, но това беше само първата ми спирка. Баща ми сякаш искаше да избяга колкото се може по-далеч от България. Поискахме политическо убежище и след като процедурата приключи и вече имахме валидни документи се заселихме във Ванкувър. Град на западното крайбрежие на Канада. Баща ми започна работа като строител. След няколко години изтегли кредит и купи една къща, която не беше в много добро състояние. Ремонтира я и е продаде на печалба. След това основа собствена строителна компания, която в момента е най – голямата във Ванкувър. Аз завърших архитектура, така че сега аз проектирам, а татко строи. Имам повече от колкото ми е нужно, ако трябва да бъда честна, но нямам Николай. Така и не го забравих това момче. Казвам „момче“, защото за мен той все още е момче. През всичките тези години все се надявах, че той ще ме намери. Глупава надежда знам, но живеех с нея. Затова не се и омъжих. Имала съм връзки разбира се, но така и не срещнах мъж с неговата усмивка. Мъж, който да ме накара да забравя за света около мен и да виждам само него. Затова съм тук. В това село. След двадесет години. Искам да тръгна по улиците му. Да стигна до нашето място, на което той издълба инициалите ни и да изживея илюзията си, че може би там ще го срещна. Той ще ми се усмихне и аз ще забравя за всичките тези години без него. Време е да го направя.
Тя стана. Остави ми сто лева на бара и каза:
- Благодаря за хубавото мартини. Когато срещнеш любовта я изживей до край, за да не остават въпроси след нея и … илюзии.
Запъти се към изхода с уверена крачка и след секунди вратата хлопна след нея. За миг ми се прииска да се затичам след жената и да ѝ кажа, че Николай е тук и я търси, но после си казах „кой съм аз, та да се правя на Господ, ако им е било писано да се срещнат ще се срещнат. Ако не, ще продължат да се търсят“
© Светослав Григоров Todos los derechos reservados