ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

ТАНО ВЕРЕЛ СЕ БЕЗПОКОИ

- А принцеса Еми? – попита Тано. Арно току-що му бе докладвал за действията от последните два часа на всички благородници и служители в двореца. Тано се интересуваше конкретно от Еми, защото бе научил, че вчера след разговора им и е ходила до Божия университет. Въпреки че до известна степен бе очаквал това след проявената от нея тревога, събитието го бе раздразнило и бе осъзнал, че от повече от две седмици не се е срещал със старите си учители от университета, за да упражни влияние над тях. Имаше известен риск, ако Еми бе питала някого за него, да е получила неадекватен и несигурен отговор.

- Принцесата се разхожда в градините почти цяла сутрин – отвърна Арно – още от ранни зори. Имала намерение по-късно да посети момчетата на състезанието за дърворезбари. Друго за момента не мога да ви кажа.

Тано сви длан в юмрук, после пръстите му забарабаниха по масата.

- Значи, нищо ново?

- Нищо ново, генерале.

- И последно си събрал докладите от капитаните преди четвърт час?

- Да, приблизително. Следващата ни сбирка е на обед.  

- Добре. Ако нещо изникне междувременно, ще бъда тук. Докладвай ми незабавно. Продължавайте да проверявайте всеки нов, който влезе в двореца. Багаж, дрехи, всичко. Ако има дори драскотина на гърдите му, искам да бъда уведомен.

- Тъй вярно – мъжът се поклони кратко, отривисто – свободен ли съм?

Тано кимна и когато капитанът излезе, се взря в затворената врата на помещението. Когато стъпките на капитана заглъхнаха, осъзна пълната тишина, която го обгръщаше. Винаги бе обичал тишината, но сега тя му тежеше като каменен блок. Навън животът кипеше, хората се занимаваха със задачите си, а тук той беше сам, изолиран от всички. Знаеше, че в момента в който нещата започнат да се изясняват, това ужасно, задушаващо чувство на самота ще изчезне и ще е свободен отново. Нещата, обаче, не се изясняваха, а тъпчеха подлудяващо на едно място от вчера вечерта насам. Ситуацията нямаше никакво развитие, а той бе абсолютно сигурен, че двамата натрапници са вече в двореца. Течаха щателни проверки, които обаче не водеха до никакъв резултат. Бе предполагал, че ще открие поне единия от тях по раната, която бе видял в кристала, че получава в планината. Човек с подобна рана обаче, според Арно, не бе влизал все още в двореца. У никого не можеха да намерят и пръчка. Абсурдна история, но така беше.

„Имай търпение…все някога тия нещастници ще предприемат нещо и ще се издадат! Просто имай търпение!“

„Тревожиш се, защото явно нещата наистина са на много по-високо ниво, отколкото си очаквал, нали? Ако Най-Светлия е решил да скрие тези хора от тебе, как, в името на Мрака, ще ги намериш? И ако Той е решил да проведе тази операция самостоятелно, еднолично, проявявайки открито мощта Си, тогава какво можеш да направиш? Тогава си загубен, свършен, както е свършен и целия руански орден!“

Но ако бе така, тогава защо изобщо Най-Светлия ще въвлича хора в тази операция? Не, имаше ли замесени хора, имаше и възможност за победа. Нямаше защо да се притеснява. Всичко щеше да се развие по план. Идеалният план, който му бе хрумнал рано тази сутрин.

На масата стоеше кана с вода и съветникът си наля малко в един висок бокал. Отпи една глътка. Почувства се по-добре. Помисли си за Саурия. Отношенията му с крал Джером вървяха отлично, бе успял да го успокои и бе възвърнал доверието му, малко поразклатено от несигурното положение от последния месец. Щом се справеше с сегашния належащ проблем, щеше спокойно да изчака да мине последния съвет на северните велиси и Джером окончателно щеше да установи позициите на войската си. Самият той щеше да е спокоен да напусне този дворец до момента, в който се завърнеше като истински владетел, закрилян от саурската мощ.

След още час, когато Тано бе започнал да чете някои от старите охранителни разпоредби от скрина, за да се разсее, на затворената врата на стаята се почука. Той бързо остави документа върху масата.

- Влез! – беше капитан Арно. Идваше порано от определеното време, значи нещо се беше случило. С разтуптяно сърце, Тано се наведе напред.

- Задържахме някого . . . – каза капитанът – токущо получихме сведения, че един от новите ветеринари е намерен вързан в дома си. Документите му са били отнети тази сутрин. Дал е описание на нападателя си. Преди четвърт час засякохме същия този нападател в двореца, на пътя до ябълковите градини. Говореше с принцесата. Към четиридесет годишен е, отговаря и на другите ваши критерии. Заведохме го долу в килиите – Тано слушаше, полуприпаднал от вълнение, но усети как към надигащата се еуфория се примесва отново нежелания страх.

- Казваш, че е говорел с принцесата ли? – попита той.

- Да, генерале . . .не бях на мястото, но така ми докладваха. Били са заедно в градината.

„Връзката между Еми и Черния друн . . . значи я е намерил, за да ме разобличи пред нея. Това ли е? Но защо го прави по толкова очевиден начин, по начин, който директно го предава в ръцете ми и спъва всякакво по-нататъшно развите на усилията му? Да не би просто се опитва да ми хвърли прах в очите, докато другият – съучастникът му – извършва главната част от задачата? Кой е обаче този друг човек? И къде е?“

- Къде е Еми сега? – попита Тано бързо.

- Все още е в градината. Оставил съм хора при нея. Казахме ѝ, че в името на сигурността в двореца, трябва да изчака нарежданията ви. Но . . . – очите на капитана станаха несигурни, объркани. Тано се усмихна, като усети как съзнанието на Арно безуспешно се мъчи да се освободи от влиянието му, – генерале, не знам дали кралят би одобрил да я задържаме. . .

- Постъпил си правилно – каза Тано, – докато кралят го няма, нарежданията давам аз и отговорността е изцяло моя. – той бързо прибра документа в скрина и кимна на капитана. – Хайде, ще минем да видим принцесата, а после ще посетим и нашия арестант.

Нагоре бяха конюшните и оборите с добитък, който се отглеждаше на територията на дворците, а край тях, от лявата им страна, се редяха овощните градини. Преминаха бързо покрай крушовите и смокиновите полета и навлязоха сред ябълките. Средновисоките дървета полюшваха листа от вятъра, ранните им плодове се червенееха сред листата, тревата под тях също бе червена от нападалите плодове. Работници в сини дрехиги събираха в големи плетени кошници. Тано и Арно вървяха по тясната калдаръмена пътечка, която щеше да ги отведе до въпросната беседка. Отдалеч видяха дървените, инкрустирани с дърворезби на цветя стени. Зад тях се мярна седящата фигура на принцесата. Беседката бе цялата заобиколена от стражи.

Преди да влезе вътре, Тано се обърна към подчинения си.

- Благодаря ти, капитане, можеш да тръгваш. Слушай сега, имам нова задача за теб. Искам да пуснете слух, че сме заловили Черния друн тук, в тези градини. Направи така, че всеки един, който е на територията на дворците, да разбере това. И то възможно найскоро.

Капитанът хлъцна от изумление.

- Черният друн ли? Но той не беше ли заловен преди години? Не беше ли . . .

- Няма защо да мислиш сега за това. Само направи каквото ти казвам. Ясно ли е? – тонът на съветника стана плътен и студен и капитанът, усетил това, се поклони кратко и без повече въпроси, тръгна по обратния път.

Тано се наведе, за да мине през ниската обла врата на беседката. Еми стоеше права вътре, преплела пръсти в скута си, вгледана напред в един от процепите на стените. Като чу стъпките му, се обърна и лицето ѝ пребледня. Тано веднага отчете изумителната промяна в изражението ѝ – устните ѝ бяха волево стиснати, очите ѝ потъмнели и решителни, брадичката ѝ бе вдигната нагоре, раменете ѝ изправени. „Виж ти“, каза си съветникът, „май в крайна сметка, наистина ще се окаже сестра на Лио. Каквото и да си говорим, кръвта вода не става.“

- Еми, мила – той се наведе към нея и тя се отдръпна леко, все така с изправени рамене и решително изражение, въпреки бледото си лице, – какво сте направила? Знаете ли, че сте говорила с престъпник, търсен в цялата страна?

Тонът му беше преднамерено нежен, почти успокояващ. И все пак той не направи нищо, за да повлияе на съзнанието ѝ, да приспи всичко, което бе узнала, за достатъчно дълъг период от време, за да не може тя да попречи на плановете му. Някакъв странен импулс го спря. Тано протегна ръка, за да обгърне приятелски рамото ѝ.

- Не знаех кой е– отвърна тя сухо и макар че не се отдръпна, когато Тано я докосна, тялото ѝ се вдърви, сякаш я бе полазил паяк.

- Кажете ми, какво ви каза той? За какво говорихте с него, а?

- Доколкото ми е известно, говорих с един от ветеринарите. Канеше ме да видя новото жребче, което се е родило. Миналата седмица се интересувах за това, и казах да ме уведомят. Не знаех, че е престъпник – тя погледна предизвикателно съветника, долната ѝ устна трепереше. Тано я гледаше с колебание. Само един тласък, едно просто мисловно побутване и всичко щеше да свърши. Не искаше да се опитва да прочете съзнанието ѝ, защото тази процедура щеше да го изтощи до смърт и щеше да го направи безполезен за каквито и да било действия в следващите две денонощия, но можеше да я накара да забрави за всичко, което бе узнала в последните три дни. Само един лек тласък върху ума ѝ. Очите му се плъзгаха по бялата, прозрачна кожа, нежния блясък на очите, уязвимостта на цялата ѝ фигура въпреки всичко. Не можеше да разбере какво му става. Защо не го правеше? Спомни си предишните пъти, в които бе влиял на ума ѝ, толкова често преди десет години и колко разтърсена и объркана я оставяше всеки път това. За първи път от десет години виждаше Еми такава, каквато бе искал да я вижда винаги . . . истинска, прекрасна и силна. Не му се искаше да разваля този нов неин образ.

Свали ръката си и се отдръпна крачка назад, рязко, сякаш за да избяга от самия себе си, и неочакваната си слабост. Добре. И да не ѝ повлияеше, тя нямаше как да предаде на когото и да било информацията, която бе получила. Той щеше да се погрижи за това.

- Ваше Сиятелство – каза той кратко, без да се обръща към нея, – мисля, че за ваше добро и за доброто на всички, които се намират на територията на двореца, трябва да се приберете в покоите си и да изчакате там завръщането на краля. Още сега.

- Нямам друг избор, нали? – Тано усети как тя говори през стиснати зъби. Обърна се към нея, усмихвайки се меко.

- Не, не мисля. Стража! – той направи две крачки към изхода на беседката. Един от пазачите вече се показваше пред арката – отведете принцесата до покоите ѝ и се погрижете да стои там!  - той мина през входа и каза тихо на пазача: - Сложете хора пред вратата ѝ и ако направи какъвто и да било опит да излезе, ме уведомете.

После Тано тръгна обратно по пътеката, без да се обръща нито за момент назад.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

ДЕЛИО ВЛИЗА В ДВОРЕЦА

Когато Делио показа печата на костелинския велис и съобщи, че идва в Пила като негов пратеник, го пуснаха в града без проблеми. Не че бе очаквал такива. В момента, в който се раздели с Кори и влезе в старата си, безпристрастна същност, която отчиташе и премерваше хода на събитията с невероятна точност, той знаеше, че с каквото и да се заеме, няма да се провали.

Докато препускаше по улиците на Пила, гледаше сградите. Някои бяха непроменени за последните десет години, а други съвсем нови и непознати за него. Хвърляше погледи и към лицата на друните и цивилните граждани, с които се разминаваше. Чудеше се дали повечето от хората, които бе познавал, можеха все още да бъдат намерени тук. Известно време прекара унесен в спомени, събуждани от всеки ъгъл, покрай който минаваше. Тара, млекарката, която снабдяваше ”Зеления рид” и която всеки път му разказваше за децата си? А председателят на книжарите, онзи стар и намусен Рейни? Музикантите от оркестъра на глупците? Златарят Бринело? Кая, Ено, Мето, Лия ...

И после се запита какво ли прави Кори в момента?

Мисълта го накара да се усмихне. Беше му по-леко на сърцето от всеки път в който се бе заемал с подобна задача. Въпреки че имало ли бе изобщо подобна задача досега? Имал ли бе шанс да изкупи всички грешки, които бе направил в живота си? Вървял ли бе някога напред с усещането, че има Някой, който бди над него и му обещава едно невероятно бъдеще; бъдеще, в което хората ще получат нова светлина и възможност да бъдат безмерно щастливи? Въпреки че изпитваше лека неувереност при мисълта за безрасъдната импулсивност на Кори, страховете му избледняваха като се сетеше за силата, която придружаваше момчето и която щеше да е с него каквото и да се случва. Дори и да станеше нещо непредвидено, Кори имаше на какво да разчита.

Без да спира никъде, премина през целия югоизточен квартал на средната класа. Прекоси източния парк и след като навлезе в благородническия квартал, към обед беше стигнал до градския университет. Сградата се издигаше, висока и островърха, с червени кантове по дължината на белите стени, които я отличаваха от сградите наоколо. Бе заобиколена от просторни градини и ниска каменна ограда. Главния вход бе отворен и около него стояха група млади хора. Това бе най-доброто учебно заведение в цяла Агория. Младежи от цялата страна идваха тук да учат предмети като право, медицина, философия, астрономия, архитектура, реторика. Някои от тези предмети – като философията и реториката – бяха включени и в програмата на Божия университет, но тук, в градския, те имаха изцяло светски характер и приложение. Да учиш в този университет, беше изключително скъпо и студентите бяха все от аристократични семейства. Делио си спомни младия Перо, студентът по медицина на когото навремето бе помогнал да продължи следването си, след като семейството му беше разорено посредата на обучението му. За кратко време бяха били добри приятели. Какво ли бе станало с Перо?

Изтика тези мисли от главата си и влезе в двора на университета. Остави коня и багажа си в малката конюшня. На входа на самата сграда имаше охрана, която го спря и го попита какво желае.

- Името ми е Марио Тили – каза Делио – помощник съм на надзорника на Западното стопанство – прашният му вид и дрехите на пътник потвърждаваха думите му, както и спокойният, вдъхващ доверие тон. Четирите стопанства бяха земите, които обикаляха Пила. Там се  отглеждаше зърното и другите растителни култури, както и добитъка, който изхранваше града – идвам да се осведомя дали от наскоро дипломиралите се ветеринари има все още някой ненает? Или такъв, който не е започнал работа? Главният ветеринар при нас си търси помощници, защото работата се увеличи много от зимата насам и се оказа, че сме направили грешни преизчисления.

- Мисля, че трябва да говорите с ръководството на отдела по назначаване – каза охранителят и го пусна да влезе, като го упъти за посоката. Делио знаеше и без неговата помощ накъде да върви и бързо премина по големия, доста мрачен коридор, въпреки горящите огромни свещници по високия таван. Мина покрай десетки високи врати, и накрая се спря при предпоследната в дъното. Почука и влезе, без да чака отговор. Посрещна го самият началник на отдела, който, като го чу за какво идва, изрази съжалението си и каза, че всички завършили са вече назначени. Делио го попита все пак има ли някой, който, макар и назначен, не е започнал още работа, за да говори с него и да предложи своите условия. След кратко колебание, директорът го насочи към няколко лица. Делио разгледа свидетелствата им и се спря на един от тях – тридесет и пет годишен, с титла алит, решил на покъсна възраст да вложи средства в обучението си, завършил с много добри оценки, започващ работа на следващия ден в кралския дворец.

- Благодаря ви, ще говоря с тях – каза той, сбогува се учтиво и напусна университета. Бе минало дори по-лесно, отколкото бе очаквал. Разбира се, те щяха да направят проверка и щяха да разберат за лъжата му, но докато това се случеше, всичко вече щеше да е свършило.

Въпросният алит, на име Крего Бери, живееше недалеч, в югозападната част на благородническия квартал. Делио напусна района и се върна до източния парк, където първо обядва в една гостилница, а след това си взе стая в малък хан близо до парка. Беше вече късния следобед и той прекара остатъка от следобеда и вечерта в хана в почивка и подготовка за следващия ден. През нощта успя да се наспи добре и когато стана, още по тъмно, далеч преди зазоряване, се чувстваше спокоен и отпочинал. Докато прекрачваше прага на хана, на устните му играеше усмивка. Изпълваше го старата, позната възбуда от играта с опасността. „Добре“, каза си, „да започваме.“

Взе карета до дома на Бери, за да не предизвиква излишни подозрения у патрулиращите друни като самотен конник толкова рано сутринта. За негово щастие, никой не спря каретата и той слезе на две преки от дома на Бари, оставяйки на кочияша доста повече пари от дължимото. Последният го изпроводи с куп благодарности. Делио стигна пеша до къщата на благородника и се спря пред входа, навеждайки леко глава. Опря свит юмрук до устните си.

„Най-Светли“, помисли, „моля те, помогни ми да си изпълня задачата. Помогни ми да разчистя пътя за доброто. Знам. . . сигурен съм, че сега ще ми простиш за това, което ще направя. Просто ще го броиш към останалите неща, които имаш да ми прощаваш. Нали?“

Погледна нагоре. Капаците на прозорците бяха спуснати, от никъде не идваше светлина. Благородникът още спеше.

Потропа с чукалото на вратата. Не трябваше да чака дълго, преди вратата да се отвори със скърцане и през малкия процеп, със запален фенер в ръка, да надникне тревожното лице на прислужника.

- Идвам от двореца – гласът на Делио беше рязък и достатъчно висок, за да не събуди подозрения, – имам съобщение за Крего Бери.

Вратата се отвори още малко, достатъчно, за да може Делио да пристъпи напред и да сграбчи човека през устата, блъскайки вратата с крак след себе си, за да я затвори. Удари го рязко с длан през тила и тялото на възрастният мъж омекна в ръцете му. Делио го издърпа встрани, като остави фенера на пода, да осветява малкото предверие с високи стени и неразличим таван. Виждаше смътно двете врати в стените и стълбите, които водеха към горния етаж. Извади от малкия сак, който носеше, парцал, който уви около устата на мъжа и въже, което затегна около ръцете и краката му. После, с камата си в ръка, се заизкачва с безшумна стъпка нагоре по стъпалата. На втория етаж беше тъмно, не се чуваше никакъв звук. Имаше две врати и той отвори едната, която се оказа необитаема. Обърна се и отвори другата. Там Бери тъкмо се надигаше от едно голямо легло в средата. Косата му беше разрошена, лицето подпухнало, очите му блестяха, широко отворени, в тъмнината. Изглежда шумът, който бе чул, бе бил достатъчен, за да го събуди, но не и да осъзнае какво става. Фигурата му изглеждаше едра, но бе отпусната и изразяваше страх; това бе човек, който нямаше реакции на войник. Вероятно разглезен от родителите си, пропилял младостта си в разгулен живот, а сега опитващ се да успокои съвестта си със захващането си със работа, която е достатъчно мирна, за да не го тревожи и все пак достатъчно ценена от околните.

Бери успя да се изправи в същия момент, в който Делио, прекосил като светкавица стаята, го хвана за рамото и опря върха на ножа в гърлото му.

- Ако издадеш и един звук – каза той приглушено – моето лице ще бъде последното, което ще видиш в живота си. Това ли е, което искаш? – добави мрачно.

Бери поклати отрицателно глава, замръзнал, широко отворените му очи се впиваха в нападателя му.

- Не се опитвай да ми играеш номера, няма да минат – Делио го бутна леко напред – запали светлината.

До самото легло имаше свещник, който Бери запали с треперещи ръце, ножът на Делио все така опрян във врата му. Жълтеникава светлина се разля в стаята, осветявайки разхвърляното легло с високата желязна рамка, високия шкаф отстрани, масата и столът, на който висяха дрехите на Бери.

- Кога се очаква да бъдеш в двореца? – попита Делио.

- К-кой сте вие . . . какво искате? – гласът на Бери беше дрезгав, дълбок, треперещ.

- Искам да правиш каквото ти казвам, нищо повече. Ако изпълниш това, което искам от теб, ще се оттървеш само с неприятните спомени. Ако не . . . – Делио притисна ножа многозначително до врата му, докато мъжът не трепна от болка. – Добре, добре! – каза той бързо, с изтънял глас – какво искате?

- Кога се очаква да си в двореца днес?

- Днес? Към девет сутринта. Но защо . . .

- Добре – каза Делио. – Знаеш ли какви ще са ти задълженията за днес?

- Ъъъ . . . мисля, че днес се очаква да бъда в конюшните . . . един от старите лекари ще ме развежда, за да ме запознае с конете.

- Този лекар виждал ли те е преди?

- Не. Не е.

- Чудесно. Ще ми трябват всичките ти документи, свидетелството от университета и кралския печат за назначаването. Както и твои дрехи. – Делио го бутна напред – хайде, действай.

- Не разбирам какво искате . . .

- Не е нужно да разбираш. Днес ще те заместя на работа. Това е всичко. Ще си вземеш почивен ден. – докато благородникът ровеше в шкафа, за да открие нужните документи, Делио се ослушваше за шум отдолу, но бе напълно тихо. Найсетне Бери му подаде исканото и Делио, след като хвърли на документите кратък, но обстоен поглед, ги прибра в сака си. После каза на Бери – хайде, връщай се в леглото.

- Какво . . .?

- На чужд език ли говоря? – бутна го грубо напред. – Лягай в леглото.

Бери направи две крачки назад, спъна се в единия крак на леглото, залитна, после легна до смачканите завивки, без да откъсва погледа си от Делио. Ковачът измъкна с една ръка остатъка от въжето, което носеше. Върза ръцете на Бери за желязната рамка на леглото и след като се увери, че възлите са достатъчно стегнати, се отдръпна леко назад.

- Съжалявам. Ще ти бъде малко некомфортно, но няма начин. Кога най-рано някой ще се качи дотук, за да разбере какво става?

- На обед идва готвачката ми . . . тя оправя и къщата . . .ще се качи дотук, за да изчисти . . .

- На обед значи. Кога по-точно? – попита Делио, докато избираше дрехи от шкафа на стената.

- Не знам, към един часа.

- Добре. Идеално. – Делио се преоблече, докато благородникът го наблюдаваше, дишайки шумно, със страх. Дрехите му бяха по мярка. Прибра своите в сака, после взе една риза от стола и запуши с нея устата на Бери. Слезе до долу и качи все още припадналия прислужник в другата стая на горния етаж, като дръпна външното резе. Хвърли сака, който вече не му беше нужен, на пода и излезе от къщата, затваряйки вратата след себе си. Бе хванал косата си на опашка (благородниците носеха косата или покъса, или задължително вързана), на раменете му беше наметната синята перелина на Бери. От първата пряка, в която бе възможно, си взе файтон, който го закара до входа на двореца точно в необходимото време. Вече се зазоряваше, небето изсветляваше, въпреки че слънцето още не се бе показало. Куп раноработници и гости се тълпяха пред южните порти. Докато чакаше пред пункта за работници, Делио почувства как го обхваща странен студ. Всичко дотук бе минало идеално, без никакво напрежение или нежелани произшествия. Нямаше причина да се тревожи. Изведнъж осъзна, че спокойствието му до този момент се бе дължало само на факта, че откакто бе в града, преднамерено избягваше да гледа към дворците. Сега, толкова близо до тях, те ще не ще бяха привлекли погледа му и студът го бе лъхнал именно от вида им. Белите камъни се извисяваха нагоре подобно на ледени блокове, майсторски изваяни от природата в далечния север. Напомняха му на зимата, но това истинска зима ли беше, или по-скоро зимата на неговото собствено съзнание? Времето на спомените, които тези бели кули събуждаха от него – спомените за бурни чувства, свързани с тези бели дворци, чувства граничещи от пълно, невероятно щастие, до страх, омраза, отчаяние? Сега тези спомени бяха далечни, сякаш принадлежаха на някой друг човек, а не на него, но дворците бяха истински, мястото беше истинско и тук, зад тези стени, все още живееше жената, когото бе обичал най-много на света, и мъжът, който му беше най-голям враг. Зад тези стени, сега вероятно беше и Кори . . . това невероятно, странно сливане на минало и настояще бе по-объркващо, отколкото си бе представял, че може да бъде. За момент не бе сигурен изобщо дали иска да е тук и дали съдбата всъщност не действаше против волята му . . . и заедно с усилващите се тръпки от студ по тялото му, в един миг го обзе ужасно отчаяние, подобно на онова, което бе изпитал в миналото, когато Сайръп бе убил момчето, което трябваше да предупреди приятелите му.

После той си спомни – Кори, чудесата, силата на Най-Светлия . . . заради това беше дошъл. Увереността му се възвърна и когато наближи неговият ред, вече се бе оттърсил от спомените и се бе съсредоточил изцяло върху настоящето.

Документите му бяха предадени за проверка и върнати одобрени. Претърсиха го, зададоха му няколко обичайни въпроса. Пуснаха го да влезе и му казаха да изчака под един широк навес близо до пункта, където имаше и други новодошли. Дойдоха стражи, които ги накараха да се съблекат и докато претърсваха отново дрехите им, оглеждаха и телата им с необичайно внимание. Един от стражите се загледа по продължително време в заздравяващата рана на рамото му.

- Подарък от един пациент – каза Делио, в отговор на неизказания въпрос на друна. Друнът присви вежди и мина зад него.

- А тази татуировка къде сте правили? – попита той.

- Не питайте. Младежки истории. – друнът отново мина пред него и след като го гледа още известно време, с очевидно колебание, найнакрая кимна с глава. Делио взе дрехите си и се облече.

Докато чакаше главният лекар на конете да дойде да го посрещне, той си каза:  „Нашият приятел Верел търси нещо - някакъв белег, по който да познае мен, или Кори. Какво за Бога знае? Какво е научил, и как?“

Спомни си, че според Морио, Верел е руан и като такъв, има огромни сили. Може да вижда в бъдещето, да следи хората от разстояние, да влияе на умовете им и какво ли не още. Кой знае колко неща вече знаеше за тях.

„Не“, помисли си Делио, „не е толкова силен. Никога няма да бъде достатъчно силен. Никога.“

Вдигна глава, за да приветства с добро утро един възрастен човек в зелена униформа, който вървеше усмихнат срещу него. Беше дежурният ветеринар. Той му даде подобни на своите, зелени панталони и риза. Делио ги облече и след това прекара няколко часа сред конете и обясненията на стария лекар, като само собствените му, натрупани от опита познания, му помогнаха да не се издаде кой е.

И накрая, когато слънцето вече наближаваше центъра на небето и той тъкмо си мислеше, че е време да проучи как стоят нещата с Еми и дали действията ѝ отговарят на плана им (за да може, евентуално, да ги промени), старият лекар му каза:

- Днес имам и една приятна задача за теб. Принцеса Еми искаше да види новото жребче. Каза ми да я потърся възможно най-скоро и си мисля, че времето сега е удобно. Доколкото разбрах, тя сега е при момчетата, които се състезават за дърворезбари, но ти можеш да отидеш да я пресрещнеш, за да ѝ съобщиш. Ще ти обясня пътя.

Делио не чу повече нищо от това, което му се казваше. Първата му мисъл бе моментално да откаже, да измисли някаква основателна причина, заради която да не отиде. Но лекарят продължаваше да говори, обяснявайки какъв е пътят до градините, правейки бегли описания на Еми. Делио усещаше лудите удари на сърцето си, които тътнеха в главата му и замъгляваха обстановката. И какво . . . какво от това, за Бога! Защо да не отиде? Нямаше да прави нищо, нямаше да ѝ се показва. Просто щеше да постои скрит в градините, а после щеше да каже, че не е я е открил. Така щеше да има възможност поне да я погледне за малко..  Просто да я види как минава . . .трябваше ли да стои тук, толкова близо до нея и да не я види нито веднъж? Нямаше да има нищо лошо в това просто да я погледне, без тя да разбере, без никой да разбере, това с нищо нямаше да навреди на събитията. С тези мисли в главата и въпреки протестите на разума си, Делио не се колеба особено много, а напусна конюшните. Премина по пътя, който сам познаваше много добре и бързо стигна до мястото откъдето, според стария лекар, Еми трябваше да мине всеки момент. „Значи все пак е ходила при момчетата, точно както си мислех, че ще направи. Това означава, че вероятно вече знае всичко и няма нужда аз да се намесвам в събитията. Значи не се е променила . . . милото ми момиче. Обича все същите неща, радва се на онова, което я правеше щастлива преди!“  Докато стоеше прикрит до едно ябълково дърво, и наблюдаваше калдаръмената пътека, Делио се чудеше как е могъл някога да помисли нещо лошо за Еми, да изгуби доверие в нея. Единственото, което можеше да си мисли в момента, бе че вероятно съвсем скоро ще види жената, която никога не бе спирал да обича и с която съдбата така злощастно го беше разделила.

Чака толкова дълго, че накрая си каза, че тя няма да дойде и почти го беше обзело облекчение. И тогава пред очите му, подобно на полите на дървесна фея, се мярнаха зелените поли на роклята ѝ. Тя излезе иззад дърветата с бърз ход, гърдите ѝ се надигаха, лицето ѝ беше зачервено, о – Най-Светли! – да, това беше нейното лице, нейното прекрасно лице, лицето, което не бе могъл да забрави и за един миг през всичките тези години и което постоянно виждаше в сънищата си. Еми изглеждаше малко по-възрастна, откакто я помнеше, и не толкова физически, а душевно може би; чертите ѝ бяха по-зрели, с отпечатъка на повече преживелици върху тях; очите ѝ по-замислени, по-одухотворени дори от преди, устните ѝ малко по-бледи. Но бе все така хубава, стори му се по-хубава от всякога. Русите ѝ коси блестяха на светлината, походката ѝ, въпреки бързането, бе все така грациозна както някога. Насочваше се към него, беше толкова близо . . . Делио почувства, че всеки миг ще припадне и се подпря с длан на стъблото. Тя се извърна към него и въпреки, че беше добре скрит и знаеше, че няма как да го види, му се стори, че гледа право в него. На лицето ѝ бе изписана ужасна тревога, чертите ѝ бяха изопнати. На какво се дължеше това? Но, да разбира се, на току-що научената от Кори истина за Верел. Щом бе толкова притеснена, това означаваше, че бе повярвала на момчето. Вероятно сега отиваше при краля, за да му съобщи новината. Още съвсем малко и всичко щеше да приключи успешно . . .ако, разбира се, сега той си останеше зад дървото без да се показва и я оставеше да премине по пътеката без да научи за присъствието му.

И защо? Какво толкова щеше да стане, ако се покажеше? За две-три минутки никой нямаше да разбере, за Бога! Две-три минути разговор! Имаше още време, докато се усетеха за незаконното му присъствие тук, а нея едва ли я следяха. Дори и да я следяха, той имаше обяснимо основание да я спре. Никой нямаше да се усъмни . . . нищо нямаше да се случи . . .

Делио прекрасно осъзнаваше как се самозалъгва и докато тези неустоими мисли минаваха през главата му, стари спомени за десетките пъти, в които заради жени бе загубвал напълно бдителността си и бе изпускал сериозни ситуации от контрол, се обадиха, за да го предупредят, но бяха безсилни. Много по-силно от всички спомени и предупредителни сигнали бе присъствието на Еми, грациозната ѝ фигура, нежното ѝ лице и този поглед, с който сякаш го търсеше, говореше му, викаше му да отиде при нея.

Той направи няколко бързи крачки напред и излезе до самата пътека.

- Еми! – каза прегракнало и докато стоеше неподвижен пред нея, замаян от ударите на сърцето си, тя спря, отстъпи крачка назад, стресната, след това се взря в него, очите ѝ се разшириха и зачервеното ѝ лице постепенно побеля. Стоеше без да помръдва, с ръце, отпуснати до тялото, очевидно без да знае какво да каже, или да направи. После, изведнъж, в очите ѝ се появи блясък, червенината пропълзя към бузите ѝ отново, и устните ѝ трепнаха в неуловима, трепереща, объркана усмивка.

- Това истина ли е? – прошепна тя – Боже мой! Сънувам ли?  

- Не, аз съм . . . наистина – той стоеше, беше го страх да помръдне. Усети как също е започнал предпазливо да се усмихва и постепенно вълнението му започна да се поуталожва сред завладяващо го пълно щастие. Тя вдигна ръка към устата си, сякаш за да сподави объркан вик.

- Най-Светли! – възкликна безсилно. – О, помогни ми! Най-Светли!

- Еми. . . Еми, мила моя. . . – гласът му се пресекна, той се задави, усещаше как към очите му напират сълзи.

- Не мога да повярвам! – прошепна тя,   - днес се случват чудеса едно след друго! Наистина ли си ти? Наистина ли си жив? Наистина ли . . .

- Да . . .така мисля – той си пое въздух, възвръщайки силата на гласа си и докато усмивката му постепенно се разширяваше, се върна и някаква някаква част от бдителността му. Той пристъпи към нея, и протегна ръка. – Ела да идем зад дърветата. Подобре да не стоим на пътеката. Някой може да ни види– тя протегна отмалялата си ръка към него и той я хвана и нова пристъп на разтърсваща нежност го обзе, когато почувства малките ѝ треперещи пръсти в своите. Заведе я бързо зад дърветата, под гъстата сянка на едно пищно разлистено дърво. Когато се скриха, веднага я прегърна силно, усещайки как тя се отпуска в прегръдката му така естествено, сякаш не бяха минали десет години, сякаш не бе мислела, че е мъртъв, а бе очаквала ден и нощ единствено този момент, знаейки, че той ще дойде. Еми вдигна блестящото си от сълзи на вълнение лице към неговото. Усмивката ѝ се бе стопила и изражението ѝ отново бе станало сериозно.

- Но как . . .казаха, че си умрял в затвора . . . никой ли не знае, че си жив? Къде си се крил толкова години? Къде беше, Делио . . . къде беше толкова време? В Агория ли, или . . .

- Няма време да ти разказвам, Еми . . . исках да те прегърна само за малко – усмихна ѝ се, изтривайки нежно сълзите ѝ – не можем да останем дълго тук. Не трябваше да ти се обаждам, но толкова исках да те видя . . . да ти чуя гласа . . .поне за миг . . .

- Но как, кажи ми, моля те . . .

- Тогава избягах. Слухът, че съм мъртъв, беше фалшив. Верел го беше пуснал, за да не загуби доверието на краля. Крих се в едно селище до Маринео, Костелини. До съвсем скоро живях там, бях съвсем сам.

- Трябваше да се обадиш, да ми кажеш по някакъв начин, трябваше! О, Делио!

- Не бях сигурен дали искаш да знаеш – той продължаваше да ѝ се усмихва, вече напълно убеден, че всичките му подозрения за влиянието на Верел върху нея са напълно верни и тя никога не е имала вина за абсолютно нищо.

- Не си знаел?! Делио, аз помислих, че ме напусна . . . помислих, че спря да се интересуваш от мен . . . още тогава, заради всичко, което стана.

- Знам, знам, Еми. Мисля, че и двамата станахме жертва на един много неприятен за нас, общ познат . . . и двамата сме били принудени да си мислим много погрешни неща един за друг. Но сега това няма значение. Радвам се, че съм тук за малко, при теб. – отново я прегърна с все сила и тя се притисна към него. Съвсем скоро, обаче, Еми се отдръпна назад и той отново видя тревога в очите ѝ.

- Какво правиш тук сега? Как си влязъл в двореца?

- Дойдох с едно момче. Той е на състезанието за дърворезбари.

- Той ли? Вие . . . вие сте заедно? С него?– прошепна тя с разширени очи.

- Да, и това, което виждам, че вече си научила от него, е напълно вярно. Трябва да отидеш и да кажеш на краля веднага.

- Значи тези неща са истина . . .истина. Всичко това е ужасно  прошепна тя – о, Най-Светли! Ужасно е!

 Делио ѝ се усмихна и погали челото ѝ.

- Не чак толкова – каза ѝ. – Знаеш ли, Еми, ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се случват чудеса? Истински чудеса, тук, в света, който живеем? И че ни очакват много хубави времена, похубави, отколкото можеш да си представиш? Повярвай ми . . . – устните ѝ внезапно затрепераха, докато го гледаше и тя изведнъж се измъкна от прегръдката му, в очите ѝ светеше ужас – Делио, чуй ме! Трябва да тръгваш, не можем да стоим заедно! Моля те, скрий се, върви си! Върви, не искам да те изгубя пак както преди! О, моля те! – той протегна ръка към нея, после я свали. Осъзнаваше, че е права, много дълго време се бяха задържали заедно. И все пак не помръдваше, опитвайки се да събере сили да я остави, докато тя продължаваше да му говори умолително. Внезапно, докато стояха така, зад тях се чу шум. Делио леко трепна, после хвърли поглед назад.  

- Тръгвай – каза той бързо на Еми, – ако някой те пита за какво сме говорили, кажи че новият ветеринар те е викал да погледнеш новороденото жребче. Еми, бягай бързо – с ужас, той осъзна че най-вероятно няма да избегне последиците от слабостта, която си бе позволил да прояви отново. Нима тази негова необмислена прищявка щеше да означава пълен провал на плана им?– бягай, трябва да предупредиш Лио, веднага. – тя отстъпи няколко крачки назад към пътеката, но в този момент стражите ги наобиколиха. Делио прокле през зъби и стисна отчаяно очи.

- Господине! – каза единият друн зад него, давайки му ясно да се разбере, че вече –много по-рано, отколкото се бе надявал - са научили за лъжливата му самоличност. Бери ли се бе освободил по-рано или раната и татуировката му го бяха издали на Верел? – Влезли сте по незаконен начин на територията на двореца. Налага се да бъдете задържан. Останете, моля ви, на мястото си. – Делио се подчини и не помръдваше, взрян в отчаяните очи на Еми. Тя не го изпускаше от поглед. Очите ѝ говореха: „Бори се, бягай, знам, че можеш, бягай, измъквай се оттук, бягай! Моля те, обичам те, бягай! Моля те, бягай!“ После стражата я подкани да остъпи назад, но тя блъсна ръката на друна:

- Какво правите? Този човек е ветеринар! Не е направил нищо!

- Ваше Сиятелство, ще ви помолим да стоите настрана. Изпълняваме заповеди на генерала. – те я хванаха и докато се опитваше безуспешно да се измъкне от ръцете им, Еми гледаше към отдалечаващата се, заобиколена от друни фигура на Делио. Делио се обърна за последен път, усмихна ѝ се кратко и после продължи напред с друните без да се обръща повече. Чувстваше, че няма да издържи да види още веднъж отчаяното ѝ лице.

„Ще се справи. Боже, трябва да се справи. Ще намери начин да се измъкне от онзи проклетник. Дори и да я постави под охрана, все ще намери начин да предупреди краля. Все пак и той е тук, в същия дворец. Все ще успее да се свърже с него.“  

Делио си каза, че Еми ще има много голям шанс, ако неговото присъствие тук бе събудило у Верел дори и частица от гнева, който едно време последният хранеше у него. Ако Верел все още го мразеше толкова, колкото в миналото, в следващите няколко часа, министърът нямаше да се занимава с нищо друго, освен с него. Това означаваше, че бдителността му ще е намалена до минимум. И Еми щеше да успее да свърши задачата си. Трябваше да успее.

Хващайки се отчаяно за тези мисли, той откъсна съзнанието си от любимата си и се опита да се съсредоточи върху това, което му предстоеше. Осъзна, че срещата с Еми му е навредила и в друг аспект – някакъв страх свиваше стомаха му, изненадващ и необичаен като сняг през април. Прекалено близо се бе озовал до щастието и сега му бе трудно да превключи на идеята, че е било само за кратко, че никога няма да го изпита пак. И всичко друго, което нямаше да види – победата на Кори и всичко останало . . . но защо пък не? Не беше ли възможно да стане свидетел на щастливия край? Тази възможност бе точно толкова вероятна, колкото и другата. Но ако Еми все пак не успееше да измисли начин да предупреди Лио? Какво щеше да се случи, ако сега Еми не се справеше? И това заради него . . . Най-Светли, всичко оплесках . . . всичко  . . предадох Кори, предадох и двамата . . .  

Разкъсван от тези противоречиви мисли; люшкащ се между пълното отчаяние и необяснимия оптимизъм, Делио вървеше пред стражите през градината. Бе присвил очи от блестящите от слънцето камъни по калдаръмената пътека и в полезрението му се мяркаха безкрайни ябълкови дървета. Най-сетне прекосиха градината и се насочиха към черния вход на двореца. Спряха се пред високите дървени врати. Придружаващите го друни обясниха нещо на изправените пред тях стражи и униформените мъже се отдръпнаха, за да им направят път. Минаха през входа. Тъмното, широко предверие ги погълна като паст на древно чудовище. Прекосиха го и тръгнаха по западното стълбище към подземията. Тъмен етаж след тъмен етаж изчезваха след стъпките им, докато накрая не стигнаха до стар, пропит с миризма на плесен коридор. Той бе тесен и дълъг, с изронени стени. Делио различи високите железни решетки, преграждащи затворническите килии по протежението на стените. Запалиха фенерите между килиите и отключиха една от ръждясалите, скърцащи врати. Избутаха го вътре в едно от празните помещения. Вратата щракна след него. Делио се огледа. Светлината от фенерите осветяваше дървени, проядени стени и корав глинен под. Подът бе покрит с изгнила, воняща слама. В отсрещния край се виждаше дървен нар. Делио прекоси стаята и седна върху нара. Двама от стражите останаха пред килията, а другите напуснаха коридора.

Седнал върху дървеното легло, с опрени на коленете лакти, той зачака. Времето течеше безкрайно бавно. Делио слушаше капките, падащи от тавана на коридора и монотонното им удряне в пода сякаш отмерваше тежките удари на собственото му сърце. Най-сетне, след може би около час, чу шум. Вдигна глава. Двамата излезли друни се връщаха, придружени от трети човек. Новодошлият застана пред килията и се взря в него от другата страна на решетките. Беше висок, добре сложен, с униформата на висш военен. Русата коса и брадата му бяха в изряден вид. Делио също се загледа в него и потрепера. За разлика от Еми, Верел не се бе променил изобщо с годините. Дори бръчка не се бе появила на лицето му. Кожата му бе все така свежа, нито един бял косъм не личеше в косата му. За миг му се стори, че Верел, с някаква странна магия, го е върнал в назад в миналото. Усещането беше толкова кошмарно, че Делио потрепера още по-силно. „За Бога!“, помисли той. „Какво ти става? Овладей се!“

Двамата се гледаха известно време през решетките, потънали в дълбоко, мъчително мълчание. После Верел наруши тишината. Гласът му бе висок, но неуверен; тоналностите му се сменяха като струни на повредена лира:

- Значи така . . . Черният друн . . . най-сетне в ръцете ми . . . след толкова много години! Да считам ли, че си тук по свое желание? Иначе не бих могъл да си обясня как би се озовал в тази килия, толкова лесно изигран...

За момент Делио не проговори, после се изправи бавно. Вгледан в министъра, той направи крачка напред.

- Не знам – отвърна с глас, който звучеше посвободно и спокойно, отколкото самият бе очаквал – може и да не е така. Възможно е и вече да не съм толкова умен. За тия десет години, може пък и да съм си загубил способностите – докато ти си ги усъвършенствал.

Верел стисна рязко устни, после присви очи, докато не заприличаха на цепки.  

- Добре. Считам този подигравателен отговор за ”да”. – той махна с ръка към стражите – хайде, отключете и го преместете долу – отдръпна се, за да направи път на друните. Те отвориха вратата и изведоха Делио от килията. Докато се разминаваше с Верел, Делио срещна студения му поглед. Макар че леко зачервеното лице на съветника да бе външно овладяно, на челото му бяха избили капчици пот, а мускулите на челюстта му трепереха. Делио го изгледа за миг с хладното си спокойствие, после извърна очи и последва друните до дъното на коридора. Там стражите отключиха друга килия. Беше много по-голяма от предишната и Делио веднага видя предназначението ѝ. От тавана висяха вериги, на едната стена имаше огнище, близо до което се издигаше широка желязна маса с нахвърляни върху нея купища железни и дървени инструменти – лостове, камшици, тояги, ножове, шипове. Избутаха го вътре и без да говорят, свалиха ризата му и свързаха ръцете му отпред във веригите. Верел, който бе влязъл с тях вътре, стоеше със скръстени ръце близо до вратата и наблюдаваше мълчаливо. Делио го гледаше с крайчеца на очите си. После единият друн завъртя някаква макара до стената, и дръпна ръцете му нагоре, изпъвайки ги над главата му. Делио трепна и си пое дълбоко въздух, за да овладее дишането си. Верел направи крачка към него и отпусна скръстените си ръце.

- Е – проговори той бавно – сега, след като си си направил труда да се навреш в ръцете ми, ще ми кажеш ли поне името си? Винаги съм искал да го науча, а не съм имал тази възможност. Кой си ти всъщност?

Делио се поколеба, взирайки се неотклонно в лицето му, с напрегнати рамене. После каза:  

- Казвам се Делио Нарди. Някои от близките ми в миналото ме наричаха Еркъс.

- Еркъс?! Саурско име? Но. . .да, разбира се. Значи поне тази част от слуховете се оказва истина ти си саурски възпитаник. Жалко, че онези глупаци от охраната толкова късно ми докладваха, че са пуснали човек с татуировка на гърба - веднага щях да се сетя. Но и без нея не е трудно да го разбера. Саурският войник си личи отдалеч.

- Възхищаваш ли им се? – подметна Делио. Тонът му бе все така спокоен.  Верел се усмихна.

- На саурците ли? Нямаш представа колко. Както вече си разбрал, целта ми е да приложа саурския закон и дух в тази страна. Интересно е, че точно човек като теб, човек с такава история, се оказва мой противник. Толкова е интересно, че чак е забавно.

- И аз бих казал същото – Делио се усмихна леко.

- Е, това ли беше планът ти, саурски войнико? Да влезеш тук, за да ме разсееш? Нека ти кажа нещо – донякъде успя, защото ще отделя време върху теб. Може и дори да се разсея. Наистина, страшно ми се иска, и ще си го позволя. Само че ще го направя без да се притеснявам какво може да се случи междувременно. И знаеш ли защо? Защото съм се погрижил кралят да отсъства от града. Лично направих така, че найдобрият му приятел, велисът на Турано да се разболее тежко и да го принуди да замине. Ще се завърне най-рано утре вечер, а дотогава контролът над двореца е мой. В момента принцеса Еми – на която, предполагам, си казал всичко, което знаеш – е заключена в покоите си и е добре пазена, така че няма как да предупреди Лио за каквото и да било. Колкото до другият ти . . . съучастник, да го наречем така, той все още крие самоличността си много успешно. До момента не съм успял да науча кой е, нито къде е и какво възнамерява да прави. Това обаче не ме тревожи. Искаш ли да се обзаложим, че най-много до два часа той сам ще дойде тук? Вече на територията на целия дворец се носи слухът, че сме заловили Черния друн и че сме го затворили в подземията. Не знам защо, но съм сигурен, че този твой приятел ще изникне много бързо. Спомням си колко лоялни към тебе бяха онези твои другарчета в миналото . . . толкова много, че понесоха какво ли не, но не те издадоха.  – Верел го загледа изпитателно, без да спира да се усмихва. Делио усещаше как, докато слушаше съветника, кръвта се отдръпва все повече и повече от лицето му. Лио не е в двореца, Еми затворена, а Кори найвероятно щеше да се подлъже и да падне в капана на тоя кучи син . . . О, Най-Светли! Делио стисна челюст с все сила, за да не изстене.

- Значи, разбираш – продължи спокойно Верел, очевидно доволен от реакцията на съперника си – че нямам за какво да се тревожа. И ти и аз можем да прекараме тук заедно известно време, за да си поговорим за миналото . . . и за настоящето.

- Вече узнах за тебе каквото ми трябва – процеди Делио през зъби, – имах голямо желание да си поговорим когато дойдох в Пила, да, точно затова и дойдох от толкова далеч, но нещата вече са ми напълно ясни. Единственото, което можеше да направиш оттук нататък, е да си водиш монолог.

Верел наклони глава и каза:

- А знаеш ли откъде аз знам толкова за саурците? И защо съм им така посветен цял живот? Навремето познавах един саурец. Войник, ранен в една битка, избягал и потърсил убежище тук, в Пила. Тогава бях още момче. Нямам семейство, израстнал съм сиропиталище. Този човек, когото срещнах, ме научи на много неща. Не само как да се бия, а как да приемам загубите. Да владея себе си. Да изличавам чувствата си, когато не са необходими. Научи ме как да се боря, за да постигна това, което искам – съветникът се обърна и направи крачка към желязната маса встрани – когато този човек умря, започнах да се издигам. Нямах титла, а ми беше необходима. Затова се ожених за една богата аристократка. Освен титлата и парите, които ми завеща, тя ми остави и интереса към руанството, разкри ми мощта на този орден. Тогава се посветих на тях. Учех при тях, докато се борех за място при краля, и докато посещавах и Божия университет – защото винаги съм знаел, че в една битка, е добре да познаваш отлично врага си – Верел бе сложил чифт тънки черни ръкавици на ръцете си и сега започна да слага на всеки пръст на дясната си ръка, по един тежък железен пръстен, който взимаше от масата. Пръстените бяха с набраздена от остри зъбци повърхност. – Така, че в живота ми винаги са ме ръководели две неща – любовта ми към саурския дух и любовта ми към руанството – обърна се и се приближи към Делио, който гледаше пред себе си с все така стиснати устни. – Сега ми се иска първо да си отмъстя лично за всичките унижения, които ме накара да изтърпя в миналото. А след това ще ми е много приятно да видя реалното проявление у тебе на същия този саурски дух.

Престъпникът вдигна очи към него и Тано изведнъж се сепна, защото видя в изражението на човека пред себе си нещо много странно. Чертите на Черния друн внезапно се бяха отпуснали, изразът му бе завладян от необичайна мекота, дошла сякаш отникъде, абсолютно нелогична и необяснима. Отчаянието и гневът, които изпълваха погледа му само до преди секунда, бяха изчезнали. Тано осъзна, че подобна мекота бе виждал единствено в погледа на Еми – тогава, когато все още изпитваше любов и доверие към него. Това ново изражение на човека срещу него бе толкова зашеметяващо, че той почувства как за миг се разтреперва целия, обзет от смазващо безсилие.  

- Жал ми е за теб – промълви Черния друн, докато Тано го гледаше, опитвайки се да се съвземе. Изразът му продължаваше да е все така мек.  

- Какво? – Тано стисна треперещите си устни с все сила.  

- Жал ми е, защото си избрал губещия лагер. И при това го знаеш . . .

- Избрал съм губещия лагер? – повтори Тано и дясната му ръка неволно се сви в юмрук. Репликата на противника му върна част от гнева му, а с него и изгубеното самообладание.

- Много добре го знаеш, нали, генерале? Знаеш, че Мракът не може да победи Светлината. Чувстваш го. И понякога ти се иска, да беше постъпил другояче, да беше направил поразличен избор . . . – човекът наведе рязко глава, след като внезапен удар от Тано със страхотна сила се беше врязал в устните му, спирайки думите му. От разкъсаните му от пръстените устни потече кръв и се стече по брадичката му. Тано се пресегна, хвана го за рамото с другата си ръка и, треперейки и задъхвайки се от трупаната с години ярост, каза:

- Знаеш ли, не ме интересува! Не ме интересува, нещастнико, защото в момента, точно тук и сега, мракът може да победи всичко!

Нов удар експлоадира в лицето на Делио, счупи носа му и раздра единия му клепач. Последва трети, четвърти, пети. Верел го удряше, докато лицето му не започна да ври като залято с вулканична лава; бе почти ослепял от дълбока рана в дясното око и от устата му течеше толкова много кръв, че го давеше и го караше непрекъснато да кашля. Задъхан, бе изплюл струите кръв след поредния удар, когато осъзна, че съветникът най-сетне се е отдръпнал настрани и очевидно няма намерение да го докосва повече.

- Добре – каза Верел, дишайки тежко; и като се приближи до масата, тръсна ръката си и започна да сваля пръстените, – това беше една моя прищявка, която исках да удовлетворя лично. А сега това, което искам да видя е, как свалят от гърба ти саурската ти татуировка. Не я заслужаваш изобщо. И . . . знам, че е безмислено да казвам това, но все пак, ако по някое време ти се прииска да спрат, трябва само да ми кажеш къде е съучастникът ти, какво точно знае и какво смята да прави оттук нататък. Така нещата ще приключат побързо. Не се съмнявам, че той ще се появи тук по някое време и ще измъкна от него всичко лично, но все пак може и да съкратим цялата процедура, нали? – Делио усети, че Верел се приближава, но не го погледна. Не помръдваше; бе изолирал съзнанието си от случващото се и думите на съветника му прозвучаха като неясен тътен на далечен водопад. Верел се отдръпна назад. – Добре, все едно – обърна се към друните и нареди кратко – пригответе се!