ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

ДЕЛИО РАЗКАЗВА ИСТОРИЯТА СИ

- Роден съм в Пила – каза Делио след ново кратко мълчание – от ранните си години помня малко. Израстнах в един от най-бедните квартали, в едно сиропиталище. Нямам родители. Имаше един кратък период от живота ми, в който усилено се опитвах да открия произхода си и тогава попаднах на историята на един саурски войник, който бил за кратко време в агорийската столица. Там имал афера с някаква знатна дама, която забременяла, но той заминал преди да успее да научи за това. След като останала сама, дамата скрила бременността си и впоследствие оставила детето в приют, за да не опетни името си. Мислех си, че това може да е моята история. Тя до такава степен превзе мислите ми, че като станах на тринайсет, избягах от приюта и се хванах на работа на един търговски кораб, който транспортираше стоки за Саурия. Работих известно време на кораба, може би около година, и след това, на един от курсовете просто не се върнах обратно в Пила. Останах в Бриг, един малък саурски град, от който се внасяха главната част от стоките за Агория. Мислех си, че ако баща ми наистина е бил саурец, съм длъжен да се запозная с тази страна. И така и стана – прекарах в Саурия цели шест години. Записах се в армията им. В Саурия, не знам дали знаеш, можеш спокойно да започнеш военно обучение на тринайсет години. Там взимат дори и по-малки деца. Колкото по-рано започне обучението, толкова по-добре. Другото е, че те приемат в армията всеки, който желае да се запише. Не е задължително да си със знатен произход, както при нас – Делио помълча малко, пое си дъх. – Е, добре. . . шест години бях в тяхната войска. Трябва да ти кажа, Кори, че ако има някакво подобие на ад на тази земя, това е саурската армия. Тази война, която ни предстои – дори и южняците да покрепяха докрай Лио - тя е с напълно предрешен край. Заставам изцяло на страната на краля ни, бих се бил и умрял за него, но знам какво представлява саурската армия и знам, че не стане ли някакво невероятно чудо, не можем да ѝ надделеем.

Делио отново помълча малко, замислен, после притвори очи и продължи:

- Ние сме земя на творци, Кори. Обичаме и се радваме на живота. Наслаждаваме се на това, което ражда земята, на слънцето през летните дни, на топлината на камината, докато навън духат зимните ветрове, на песента на птиците, на работата на нивите, на споделянето, на създаването. Всичко това е непознато за саурския ум. Тяхното верую е властта, същността на живота им е да се научат как да тъпчат, да мачкат и рушат. Този манталитет е в основата на ежедневието на цивилните граждани, а колко повече, представи си на войската им. Преди да започне същностното ми обучение, имаше две години, в които бях подлаган на невероятни унижения, невъзможно физическо и психическо насилие, целта на което бе да ме лиши от индивидуалност, от душа, да ме превърне в кукла на конци, която се подчинява и изпълнява без да мисли, без да разсъждава, и най-вече – без да се страхува. Всеки саурски войник минава през тази подготовка – някои не оцеляват физически от нея, и всички до един, мога да кажа, загубват разума си. Аз не го загубих само по една причина – имах план. Този план беше в главата ми през цялото време и точно той ми помогна да не полудея през тези шест години. Бях решил да взема всичко полезно от това обучение и после да се върна в Агория, за да използвам уменията си в агорйската войска. А уменията, които придобих в Саурия, съвсем не бяха малко. През тези шест години се научих да преодолявам страха от болката, страха от загубата на собственото достойнство, страха от смъртта – все неща, които са спирачка и за най-добрия агорийски войник. Бях овладял тънкостите на почти всички бойни техники, които съществуват в съвремието и се превърнах в една невероятна машина за убиване – като всички останали саурски войници. После избягах – трудно, но успях – и се върнах в Пила. Бях убеден, че щастието ми се е усмихнало при бягството, защото Най-Светлия ме е предопределил за служба при крал Лио. Смятах, че целта на живота ми е да помогна за възраждането на страната ни. Нямаш представа колко силно вярвах в това.

В гласа на Делио прозвуча внезапна мъка, която накара Кори да го вдигне очи към него, за миг откъснат от мрачното очарование на историята. Делио обаче не бе променил изражението си – гледаше пламъците по същия замислен, унесен начин, както в началото на разказа си.  

- В Агория, знаеш, е необходимо да си от благороден произход, за да участваш във войската. В историята ни има само два случая, когато се е свиквало народно опълчение, но все пак аз бях оптимист. Бях сигурен, че ще мога да се докажа с качества. Така че отидох при един възрастен берен, който познавах още отпреди да напусна страната и който винаги бе проявявал благосклонност към мен като момче. Постъпих на служба при него - помагах му с конете и градината, ремонтирах дома му, грижех се за охраната му. Той видя, че съм способен и отиде да се застъпи пред краля за мен. Поиска да ми дадат титла, която да ми помогне да вляза във войската. Кралят обърна внимание на молбата му, но му каза, че е необходимо да премина през някои изпити, преди да получа титла. Тъй като кралят е зает със стотици дела, се оказа, че ще трябва да почакам доста време, преди да дойдат датите за тези изпити. Докато чаках, група благородници, близки с моя покровител, прецениха, че един нов млад аристократ в средите им би представлявал заплаха за тях. Една вечер покровителят ми беше намерен мъртъв в една уличка, а датите за моите изпити така и не дойдоха. Повече не бях допуснат дори до аудиенция с краля. Трябваше да напусна имението на стария берен и да си търся начин за препитание. Но аз не знаех нищо друго, освен да се бия . . .

Нямаш представа каква омраза затаих тогава в сърцето си към тези благородници. Отвратих се до дъно от цялата пародия и неискреност на висшата класа, която се крепеше само на наследствените си документи, а не на реални заслуги. Нямаше какво да направя, бях безсилен . . . а бях изпълнен с толкова много ярост. Тогава реших да им отмъстя – на всички. Започнах сам. Излязох от града една вечер и спрях на междуградския път трима аристократи, натоварени със злато и скъпоценни камъни. Обезоръжих ги, взех им всичко, после ги оставих да си тръгнат, за да разкажат какво им се е случило. Тогава носех черно наметало и черна маска и тъй като ги сложих и при следващите няколко обира, скоро чух да се говори из града за тайнствения, невероятно бърз и неуязвим крадец в черно. Така се появи прозвището Черният друн. Нарекли са ме друн, защото съм правел впечатление на обучен войник.

Делио замълча за момент, после погледна към Кори и му се усмихна леко. Момчето наведе глава изпълнено едновременно с ужас и дълбока омая от историята на ковача. Сякаш слушаше страшна вълшебна приказка, разказвана от стари хора пред зимното огнище – приказка, от която се боиш, но същевременно не можеш да се откъснеш от нея.

- С течение на времето – и на обстоятелствата – към мен се присъединиха още шестима души. Бяхме млади, когато започнах, аз на двайсет и една, а момчетата, с които се събрах, още помалки –между седемнайсет и деветнайсет годишни. Повечето бяха сираци, или жертви на домашно насилие; все деца, които се скитаха из улиците и се чудеха как да се препитават. Те се посветиха на това, което вършех с не по-малка жар и страст от моите . . . може би, заразени от мен, кой знае. Със тях, с изключение на Ренто, който загина през втората година, бяхме заедно цели шест години. Те станаха моето семейство, бяха част от душата, от сърцето ми, те бяха всичко, което имах. Бдяхме един над друг, всеки бе готов да умре за другия . . . – гласът на Делио заглъхна, той наведе очи, и след кратка пауза, поемайки си дълбоко дъх, продължи:

- По време на тези седем години, обаче, аз не бях единствения, който крадеше от благородниците. Бях единствения по име, този, когото всички знаеха. Имаше обаче и друг, който работеше в моята сянка и за когото никой нищо не знаеше – един човек, който се различаваше от мен само по това, че винаги носеше зелени ресни в косата си . . . и че, за разлика от мен, нямаше никакви скрупули да изтезава и убива жертвите си. И аз съм убивал, Кори – няма да крия. Ръцете ми са изцапани с много повече кръв, отколкото бих искал, и, повярвай ми, ако можех да върна времето назад, много от нещата, които съм извършил, никога нямаше да се случат . . . но това, за което искам да ми повярваш, е, че никога не съм убивал беззащитен човек. Не съм извършвал нито едно от нещата, които извършваше Сайръп. Хората не знаеха, че той съществува, мислеха ни за един и същи човек и неговите животински методи, неизбежно, бяха приписвани на мен. Това ме озлоби страшно. Нямаше как да оборя мнението на хората, нямаше как да го променя и това ме направи пожесток, започнах да проявавам и аз по-малко милост - но хайде, да не започна да обвинявам Сайръп за собствените си слабости и грешки.

Кори слушаше, притиснал длан до устата си.

- Значи – прошепна момчето – онези, с които се бихме . . . в гората . . . това е бил той? Така ли?

- Да, това беше той. Мислех, че никога повече няма да го видя. Мислех, че се е покрил, че е избягал завинаги от страната. След като аз изчезнах, той също затихна, очевидно защото вече нямаше зад кого да се крие. Явно просто е стоял в сянка и е чакал да мине време, преди да излезе отново на сцената. – Делио се наведе и хвърли няколко съчки в огъня, за да го усили. После вдигна глава към тъмните сенки между дърветата – Сайръп беше много добър воин. Не знам къде се е учил, но притежаваше невероятни бойни техники и се криеше като къртица. За всичките тези години бях успял да се засека с него само три пъти и нито веднъж достатъчно дълго, за да го въвлека в схватка. Това, което виждах през цялото време, бяха само следите му. Беше като мой двойник, като някакво демонично същество, което постоянно ме изобличаваше за постъпките ми. Неговото съществуване толкова ме тормозеше, че накрая вече не можех да спя, не можех да ям, не можех дори да се бия така добре. Тогава стигнах до решението да се предам. В един момент осъзнах, че не мога да продължавам с този живот. Омразата ми се беше отдавна стопила, вече действах само по инерция, дори и не за препитание, защото бях събрал достатъчно, за да прекарам охолно целия си живот. Съзнавам, че не съм мислел трезво. Момчетата се опитваха всячески да ме откажат от идеята, но аз вече бях решил, че ще замина и ще се установя за известно време в Пила. Исках да се опитам да вляза в директен контакт с краля, да му разкажа историята си и да поискам прошка . . . да му предам цялото си състояние и да се оставя на неговата справедливост. И колкото и да се мъчеха приятелите ми, не успяха да ме спрат. Бях почти на двадесет и осем. Славата ми се носеше из цяла Агория. Навсякъде ме търсеха, даваха награди за главата ми. Никой не ме познаваше, никой не бе виждал лицето ми, затова единственият начин бе да ме заловят директно и навсякъде се устройваха капани, засади, от които по някакъв начин винаги успявах да се измъкна. – Делио се позасмя – явно вече съм си позагубил способностите в това отношение. Тази вечер се натресох в сериозен капан от който, ако не беше ти, да ти призная, доста щях да се затрудня да се измъкна.  

Той направи пауза, сякаш очакваше някакъв отговор, но Кори мълчеше, взрян в огъня. Делио извърна поглед встрани и продължи:

-    И така, оставих момчетата и заминах сам за столицата. Там наех един стар апартамент, и го превърнах в книжарница. Имах познати, чрез които се снабдявах с редки и ценни ръкописи не само от Агория, а от Моланд и Брегония. Ходех дегизиран като книжар и посещавах търговете за разпродажби на книги, които се провеждаха в голямата библиотека на града, два пъти, три пъти месечно. Знаех, че там ходят много благородници, но това, което мен ме интересуваше най-много, бе че самият крал обичаше тези търгове и човек често можеше да го види там.

Делио замълча. Този път мълчанието му продължи толкова дълго, че Кори вдигна очи от огъня и го изгледа изненадано. Делио хвърли още една пръчка в огъня, после отправи очи към гората.

- На търговете идваше едно момиче . . . беше там всеки път. Книгите, които носех аз, винаги я впечатляваха и си купуваше по няколко. Не знам какво ме привлече така в нея. Беше много млада, и много красива, но аз бях виждал много други млади и красиви жени на двадесет и седем вече бях видял достатъчно жени, имах много опит зад гърба си, и мога да кажа, че не се впечатлявах лесно. Но нейното спокойствие; начинът, по който вървеше, по който се усмихваше, нежността ѝ към всички хора около нея, странното ѝ утешаващо, закрилящо излъчване, силата, която почувствах у нея - всички тези качества, събрани в едно, ме привлякоха неустоимо. Може би съм имал нужда точно от нещо такова тогава. Започнах да ходя често в библиотеката, не само по време на търговете, само с надеждата да я засека. Тя бе там почти винаги. После разбрах, че и тя е идвала заради мен - разбира се, преди това вече бях научил, че е сестрата на краля.

- Сестрата на краля? - възкликна Кори изумен.

- Да, точно тя. После си мислех, че би трябвало да се сетя още първия път, в който я видях, да разпозная духа на кралската кръв в поведението ѝ, в очите ѝ това, за което копнеех, на което исках да бъда верен; единственото, на което съм искал да служа в живота си. Беше невероятно, че и тя ме гледаше с подобно преклонение и обожание, мен, негодникът, който не заслужаваше нищо -  Делио отново помълча, после се усмихна мрачно – ти също си влюбен сега, Кори, нали? Любовта ти е изпълнена с пламъка и с идеализма на младостта, не мислиш, не разсъждаваш, не търсиш обяснение за любовта си - просто ѝ вярваш и ѝ се отдаваш напълно. И това е прекрасно. Прекрасно е, ако човек успее да запази тази младежка вяра в любовта за цял живот, ако успее да намери своята половинка докато този идеализъм съществува у него и я запази до края на живота си няма нищо по-хубаво от това. Но имаш ли представа, Кори. . .знаеш ли какво е да обичаш, след като си минал през ада . . . след като бил тъпкан, мачкан, унижаван, предаван хиляди пъти, разкъсван от стотици разочарования, с тежестите но сто годишен човек на гърба си. . .знаеш ли какво е да обичаш след всичко това? Тази любов е огън, който няма потушаване.

Кори слушаше дълбокия глас на Делио, в който звучаха емоции, които не бе усещал у него досега. Мислеше си за дълбоката чувствителност, която се криеше зад грубата обвивка на ковача и в същото време, си мислеше и за друго. Спомняше си онова, което му бе казал Морио - че трябва да се свърже със сестрата на краля, защото тя е единствената, която ще му повярва за Верел. Ако историята, която Делио му разказваше сега, бе вярна, то явно наистина не бе случайно, че двамата пътуваха заедно до Пила.

- Нещата се развиха много бързо – продължи Делио – скоро започнахме да се виждаме не само в библиотеката. Криехме се, разбира се. Аз използвах всичките си умения, за да не разбере никой, че тя се вижда с мен. И мисля, че успях да я предпазя. Мисля, че и досега, никой, освен само един човек, не знае, че някога сме били близки, че сме се познавали изобщо.

Отношенията ни продължиха осем, девет месеца – почти година, всъщност. Година, в която набезите на Черния друн затихнаха, и се разнесоха слухове, че е мъртъв, избягал в друга страна и така нататък - както и слухове, че е в затишие, защото се готви за някакъв голям удар, като например покушение върху краля. Стражите бяха нащрек, търсеха ме под дърво и камък, мен и съучастниците ми. Момчетата обаче се криеха в Южна Агория, а моята дегизировка вървеше все така успешно. На няколко пъти бях влизал в самия дворец, опитвайки се да се добера до Лио, но опитите ми оставаха безплодни. Кралят все не успяваше да приеме начетения книжар на аудиенция. Проблемът обаче не беше само в краля, беше и в мен. Не се стараех достатъчно заради Еми. На четвъртия месец от отношенията ни аз ѝ бях признал кой съм. Бях го направил с открито сърце, истински желаех да знае и се оставих напълно на милостта ѝ, даже смятах, че чрез нея ще постигна това, за което всъщност бях в дошъл в Пила – да се предам на правосъдието. Еми обаче реагира много по-различно отколкото очаквах. Тя заяви, че няма да каже на никого, и започна да се тревожи страшно много за мен. Започна да ме убеждава да се махна от града, да замина за Маринео – бях ѝ споделил, че там познавам хора, чрез които мога да избягам в Брегония – накратко, страдаше толкова много постоянно, че разколебаваше иначе толкова твърдото ми решение да се предам. Отлагах нещата, като ѝ казвах, че няма опасност, че искам да съм в града, за да бъда с нея, но тя беше много притеснена от един определен човек и това беше началникът на кралската стража, Тано Верел.

- Верел – повтори Кори и вдигна очи към Делио – същия Верел, когото сме тръгнали да разобличаваме? Министърът?

- Същият. Тогава още не беше министър. Беше завършил скоро духовния университет, и толкова бързо се беше доказал като военен лидер, че кралят го беше поставил за началник на стражата. Явно това е била само първата му стъпка. Този човек беше изключително проницателен. Хвърляше всичките си сили да залови известния крадец, за да се докаже пред Лио и да бъде повишен в ранг. – Делио се поусмихна, но в очите му нямаше веселие – търсеше ме навсякъде, само не там, където бях – под носа му. Бях го виждал десетки пъти в двореца, и още безброй пъти в града. Този човек ме притесни още от самото начало – но не като човек, който заплашваше свободата и живота ми, а като човек, който заплашваше любовта ми. Защото освен да хване Черния друн, Верел искаше и нещо друго, може би дори и посилно от това – сърцето на Еми.

Подозирах, че това е само за да утвърди мястото си в двореца – още тогава знаех, че целта му е да се добере един ден до трона на Лио. Кралят бе вдовец (доколкото си спомням, жената, за която Лио бил женен като много млад, неговата единствена любов, починала без да му остави наследник и тъй като кралят, макар и винаги заобиколен с много жени, вярвал изключително силно в любовта като неразделна част от брака, Верел не без основание е смятал, че Лио едва ли ще се ожени някога пак). Така че, вземеше ли Еми за съпруга, Верел почти сигурно наследяваше престола. Въпреки тези негови мотиви и властта, която притежаваше да ги приведе в изпълнение, аз все пак не бих се тревожил чак толкова, ако не беше проклетата му външност. Предполагам, че след всички тези години, той все още е привлекателен по начин, на който жените не устояват . . . но тогава, тогава, Кори, всяка жена беше в краката му.  – Делио отново се усмихна някак зловещо, със стиснати зъби – не мога да опиша това усещане. Аз не съм мъж, който се страхува, че друг мъж може да му отнеме жената, която веднъж е спечелил. Но Верел . . .и досега не мога да разбера какво имаше в този човек. Бих искал да го срещна, лице в лице, отново, и да го питам как го правеше, как дърпаше жените към себе си, как ги омотаваше, сякаш дори и против волята им…  

Кори слушаше и усещаше как силен страх стисва сърцето му. Спомняше си какво бе казал Морио за Верел – че последният влияел на хората, променял мислите им – и това се потвърждаваше от напълно необичайните нотки на безсилие, които звучаха в гласа на Делио. Това означаваше, че на двамата им предстоеше да се изправят срещу противник, далеч по-опасен от колкото Кори изобщо си бе представял.

- На няколко пъти ги виждах – него, и Еми, и ставах свидетел как той успява да ѝ завладее вниманието, да я накара да се държи като малко дете, омагьосано от невероятна играчка. Споделях с нея тези тревоги. Тя се смееше. Казваше, че се държа като глупак. Че Верел е последният човек, който я интересува. Но аз продължавах да се страхувам. Направо се вманиачих. Последните месеци вече не знаех защо стоя в града – защото чаках възможност да се предам на Лио, или защото не исках да оставя Еми в ръцете на Верел. Едновременно с моето упорито стоене в Пила, нейният страх нарастваше непрестанно. Тя се притесняваше, че Верел всеки момент ще разбере за мен, да научи нещо за нас двамата и непрекъсното ме умоляваше. Казваше ми, че ще избяга с мен, ще ме последва в Брегония, че не иска да ме изгуби за нищо на света.

Делио си пое дъх и продължи:

- Тук започва тази част от историята, която до вчера щях да ти разкажа по един начин, но сега вече си мисля, че нещата не са станали така както съм предполагал. Знаеш ли при кого бях тази вечер? Кой бе причината да бягаме от полицията?

Кори поклати отрицателно глава, но Делио всъщност не чакаше отговор от него.

- Една жена . . . – като видя, че Кори повдига вежди с леко присмехулство, ковачът се усмихна – да, жените винаги са ми били слабост. За съжаление, в повечето случаи отприщват у мен лоши качества. Ти сам видя това в Костелини. Жените винаги са ме карали да не бъда себе си, а някакъв различен човек, такъв, какъвто не искам да съм – освен в случая с Еми, разбира се. Знаеш ли, така като се замисля . . . жената, която видях днес, казах ѝ, че проблемът ми е, че се доверявам прекалено много на хората. Но истината е, че всъщност това никога не е било проблем за мен, защото аз винаги разпознавам кога някой е искрен с мен, и кога ме лъже. Винаги съм имал нюх за това. Този човек, ханджията - той каза на стражите накъде съм тръгнал, нали? – Кори кимна – да, усетих още щом го видях, че се е променил. Знаех, че хванат ли го натясно, няма да мисли повече за старото ни приятелство. Но бях спокоен, защото вярвах, че на първо място, полицията няма да разбере, че съм в града. Така че, за него ми беше ясно, но жената, която видях в града – виж, от нейното предателство се изненадах.

- Коя е тази жена? – попита Кори.

- Калия. Личната прислужница на Еми в Пила. Още преди десет години дойде от столицата в Маринео, заедно с мен.

Делио помълча, събирайки мислите си.

- Към края на връзката ми с Еми . . . беше началото на зимата, и Еми беше почти истерична от ужас, защото смяташе, че Верел е надушил следите ми и ме караше да тръгна моментално, а тя щяла да ме последва покъсно. Почти непрекъснато се карахме за това и в тези напрегнати моменти една вечер при мене дойде едно момиче. Явно се криеше, защото беше предрешено, с маска и перука. Представи се като Калия, прислужницата на Еми. Каза ми, че Еми имала връзка с Верел и че съвсем скоро годежът им ще бъде официално обявен в двореца. Не мога да ти опиша как ми подейства това. Небето да се беше срутило отгоре ми, нямаше да се почувствам толкова зле. За малко да убия момичето. Изблъсках я от вратата, наругах я, че лъже, направо я изритах навън. В такова състояние бях, че дори не се запитах откъде това момиче знае за мен и Еми - по-късно, тя ми обясни, че Еми ѝ е споделила. Никога няма да простя тази грешка на Еми. Защото сега, като се връщам назад, явно точно прислужницата е станала причина за всичко, което се случи впоследствие.

Оказа се, обаче, че момичето не ме лъже. Още докато бе при мен, усетих в думите ѝ онази искреност, която никога не ме е мамела. Тя ми каза, че мога и сам да проверя, ако искам. Каза ми кога Верел посещава Еми, кога излизали в градините на разходка. Направих го. Промъкнах се в двореца и ги видях - двамата сами. Тя го беше прегърнала, а той я целуваше . . . – Делио затвори за миг очи, стиснал устни, сякаш отново преживяваше онзи момент, после продължи – Исках да я убия. Исках себе си да убия. Прекарах кошмарни дни и нощи. Постепенно осъзнах защо тя толкова много настояваше да замина за Маринео – искала е да се оттърве от мен по безболезнен начин. Явно не е знаела как да ми каже, че вече не ме обича. Още на другия ден, след като ги видях с Верел, преместих квартирата си, за да не може тя да ме намери. Спомням си как една вечер стоях скрит до старата си квартира и я гледах как говори с хазяина и го разпитва, за да разбере къде съм. Гледах я и ми идеше да я причакам в уличката и да я удуша. Тогава започнах да пия. Забравих напълно за намеренията си да говоря с краля, да искам реабилитация. Забравих за всичко. Калия ме посети още веднъж, и аз не я отпратих. Започнах да се виждам с нея, беше ми все едно. Усещах, че бе издала Еми от ревност, явно ѝ имаше зъб за нещо, но беше ми все едно. Бях видял, че е истина. После постепенно ми домъчня за момчетата, за стария ми живот. Чудех се какво ли правят сами в Маринео. Тъй като всички благородни пориви вече се бяха изпарили от мене, реших да се върна пак към разбойничеството. Преди да тръгна към Маринео, се срещнах за последен път с Еми. Дълго се колебаех, но накрая се срещнах с нея. Казах ѝ, че съм имал проблеми и затова съм изчезнал. Не ѝ казах, че знам за Верел. Тя бе притеснена, но и доста хладна и дистанцирана. Казах ѝ, че заминавам за Маринео, и ще направя точно това, което бе искала тя – ще избягам в Брегония. Тя каза, че много се радва. Искаше да знае точно къде ще бъда, за да ме последва след това. Казах ѝ и това. Правех ѝ тест, разбираш ли . . .исках да разбера дали ще направи това, което си мислех – ще ме издаде на Верел.

Когато заминах, казах на Калия, че ако иска, може да дойде с мен. Тя ми бе споделила, че има семейство в Маринео, и отдавна ѝ се иска да отиде да при тях, и аз обещах да я заведа. Тя се колебаеше в началото, но после се съгласи. И така, отидохме заедно в Маринео. Свързах се с момчетата, и им казах веднага да напускат града. Смятах, че са тръгнали, Най-Светлия ми е свидетел. Смятах, че веднага са тръгнали, както им заръчах, но те не са ми се подчинили, а ме чакали да се присъединя към тях . . . – Делио изтри лицето си с ръка. – Първата вечер отседнах при семейството на Калия, в същата къща, в която бях днес. Бях кошмарно потиснат. Знаех, че ако се измъкна, ще отида в Брегония и с цялата тази жлъч в сърцето ми, ще започна пак да крада. Затова може би ми се искаше да ме хванат. Всъщност, май направих всичко възможно, за да ме хванат. Същата вечер отидох в гостилницата на хана, за който бях говорил на Еми (на тръгване ѝ бях казал, че ще отседна точно там) и Калия ме придружи. Бях толкова пиян, че не помислих изобщо за нейната сигурност. В гостилницата продължих да пия. Разбира се, случи се точно това, което очаквах – дойдоха стражите, за да ме арестуват. Целият град се беше вдигнал на крак, всички знаеха, че аз и съучастниците ми сме в града.

Това беше последната капка, която преля чашата. Убедих се, че Еми ме е предала. И сега съвсем смътно си спомням онази вечер. Спомням си как се бих с тях и как някой от тях ми каза, че знаели, че съучастниците ми са в града, и щели да пуснат друни до всяко престъпно свърталище, до всяко място, където може да се крият, за да ги намерят. Това направо ми изкара акъла, защото смятах, че момчетата вече са напуснали Маринео и са в безопасност . . . може би всъщност това ме съживи и ми даде нов стимул да се бия. Спомням си вината, която изпитах, когато видях да хващат Калия и да я арестуват – изобщо не бях помислил за нея. Спомням си как се подхлъзнах в един паднал стол и не успях да избегна меча на един от друните и той ме прониза в корема. . . и после как тичах в снега, по студените улици, тежко ранен, и се движех напред единствено с мисълта, че преди да умра, трябва някак да предупредя момчетата, да им кажа как да избягат. Тогава едно малко момче се изпречи на пътя ми – същото като това, което дойде при тебе тази вечер. Написах му бележка и му казах да я занесе до приятелите ми. После се скрих при реката, до моста. А след известно време момчето се върна при мен, смъртно ранено, и ми каза, че е срещнало Сайръп, проклетият Сайръп, който очевидно ме бе следил през цялото време и е знаел какво става, а аз за първи път, заслепен от мъката си, не бях разбрал това по време на пътуването. Сайръп му взел бележката, прочел я, разсмял се с все сила и я скъсал на парчета. После намушкал момчето и му казал да дойде при мен и да ми съобщи, че приятелите ми са обречени, защото вече няма кой да ги предупреди.

Делио млъкна, сплел ръце, взрян в огъня. Последната част на историята бе разказал много бързо, сякаш да се оттърве по-скоро от спомените. Кори го гледаше безмълвно.  

- Сега разбираш ли защо исках да убия Сайръп? – вдигна глава Делио към него накрая. Гласът му бе сух и горчив.

Кори прехапа здраво устни, после кимна. Делио се усмихна безрадостно, после отново се взря в огъня.

- Когато се съвзех и се добрах до Костелини, там ме прибра велисът, бащата на Фло. Той ме познаваше, Кори. Съжалявам, че може би ще те разочаровам с тази новина – Бари ми помагаше, укриваше ме като се налагаше, срещу част от откраднатото от мен. Беше толкова забъркан в престъпленията ми, колкото и аз самия.

- Бащата на Фло! – възкликна Кори, смаян – сериозно ли говориш?

- Съвсем сериозно. Съмнявам се, че семейството му знае нещо за това. Но той беше вързан с мен, въпреки че съм сигурен, че много пъти е съжалявал. И се принуди да ми даде земя в Костелини, да ми даде възможност да работя и да се устроя. Първите месеци, разбира се, ме приюти в замъка, без никой да знае, докато се възстановя. По това време разбрах, че са хванали момчетата в Маринео. Разбрах че са ги изтезавали жестоко, преди да ги обесят – за да научат къде съм избягал . . . – гласът на Делио потрепери – но никой не дойде да ме потърси в Костелини, по което съдя, че никой от тях не е проговорил. Никой от тях не ме беше предал. Затова останах жив, въпреки всичко. И досега не знам защо не се предадох, за да споделя тяхната съдба, съдбата, която заслужавах – трябваше да се предам, но не го направих. Презирам се за това, не намирам обяснение за постъпката си. Надявам се, че НайСветлия ме е запазил заради някаква смислена причина. Може би, за да помогна на теб, може би заради нещо друго. Надявам се, че когато дойде моментът да платя за грешките си, вече ще разпозная този момент и няма да избягам от него . . .

Настъпи дълга тишина. Делио седеше и гледаше уморено огъня. Кори се взираше в земята под краката си и се опитваше да обмисли всичко, което бе чул. Бе му много трудно да си направи каквито и да било изводи - все още бе под емоционалното влияние на историята и невероятния факт, че стои до човек, преживял подобни неща. Чувстваше, че трябва да каже нещо на Делио, въпреки че ковачът очевидно не търсеше коментар от него. Искаше му се да изрази някак ужаса, съчувствието и мъката, които изпитваше към спътника си, но не знаеше как и затова се хвана за нещо по-конкретно, което ковачът не бе изяснил.

- Каза, че Калия е била тази, която те е предала тази вечер? Но защо го е направила?

- Да – Делио въздъхна – още щом напуснах дома ѝ, усетих, че нещо не е наред. Малко след това чух стражите, които бяха тръгнали по петите ми. Виж, за нея бих допуснал същото, което допуснах за съдържателя на хана – че ще ме предаде, ако я хванат натясно, защото е изстрадала заради мен, разминала се е на косъм с бесилката по онова време и сега вече няма да има желание да ме прикрива. Но не допусках изобщо, че ще се обади без повод да извести за мен. Това вече бе странно. Това означава, че тя не желае изобщо моята поява на сцената. А това пък означава, че моята ”смърт” навремето, залавянето ми, е било нещо, което е желаела . . . и какво следва от това? Че може би всъщност не Еми е стояла зад всичко, а Калия. Калия е играла роля през цялото време, поради някаква незнайна причина, е наклеветила Еми пред мен, а после ме е насочила към Маринео, без аз самият да разбера как го прави, помогнала ми е да взема решението да се върна там и да вляза в капана заедно със съучастниците ми защото ако ме бяха хванали директно в Пила, момчетата щяха да се измъкнат, а трябваше да ни хванат всички. – Делио поклати глава – Колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва Калия да е била виновна за всичко. Това обяснява много неща, макар и не всички. Нейното предателство не обяснява например факта, че аз наистина видях Еми в прегръдките на Верел; не обяснява искреността ѝ, която чувствах, докато ми говореше за тях двамата. Тя наистина вярваше, че Еми и Верел имат връзка, докато ми говореше за това – и досега съм убеден, че не ме лъжеше. А и го почувствах в Еми, онзи последен ден, когато я видях, и в нейните очи прочетох, че всичко е свършено. Не знам. Да ти кажа честно, обаче, Кори, изпитвам някаква надежда, която я нямаше до тази вечер. До тази вечер си мислех, че отивам в Пила просто за да разбера защо Еми ме предаде, защо постъпи така след всичко между нас. Сега обаче мисля, че отивам в Пила, за да си изясня истината за случилото се. И разбира се – той вдигна очи към Кори, и се усмихна, вече поспокойно – да разоблича един човек пред краля с огромно удоволствие. Повярвай ми, още като чух онази вечер в гората срещу кой противник те праща Морио, реших, че по-сгоден случай да си разчистя стари сметки никога не ми се е предоставял.

- Толкова е странно – промълви Кори – твоята история и . . . това, за което съм тръгнал аз. Прекалено много съвпадения има между тях, не мислиш ли? Явно наистина това, че сме заедно, не е случайно.  

- Да, и аз си мисля, че не е случайно – отвърна Делио – мисля, че действително Най-Светлия ни е събрал. – той се засмя, докато гледаше умисленото лице на Кори – чудя се само дали е преценил правилно, защото като ти гледам изражението, вече май обмисляш сгоден случай да избягаш надалеч от мен. Което ще оправдая, разбира се, при тези обстоятелства.

Кори поклати отрицателно глава. Делио отмести очи от него и известно време се занимава мълчаливо да разгорява огъня. Най-сетне ковачът се изправи и отиде да провери дали одеалата са изсъхнали.

- Ще можем да ги ползваме, сухи са – каза, докато беше с гръб – но е добре да не гасим огъня. Хубаво е малко да починем, чака ни дълъг път.

- Е? – попита след малко, когато двамата вече се бяха увили в одеалата и лежаха край огъня – ще продължиш ли и в бъдеще да задаваш въпроси за миналото ми или вече си спокоен че не пътуваш с непознати?

Обичайният смущаващ хумор се беше завърнал в тона на Делио и Кори усети какво невероятно облекчение изпитва от това. Успя дори леко да се усмихне.

- Да, струва ми се, че известно време няма да те питам нищо – промърмори.

- А вярваш ли на историята ми?

Кори помълча.

-    Трудно ми е да повярвам, че това е историята на Черния друн – каза накрая– но вярвам, че това е твоята история.

- Тогава забрави, че някога е имало Черен друн – така, както съм го забравил и аз. Вече съм само това, което виждаш пред себе си. И ще те заведа в Пила, без повече да те въвличам по никакъв начин в миналото ми. Освен ако ти сам не се въвлечеш, разбира се, към което забелязах, че си склонен. Ще слушаш ли повече заръките ми в бъдеще?

- Зависи – отговори Кори – ще видим.

С тези последни думи, той затвори очи. Въпреки възбудата от преживелиците и историята, която току-що бе чул, усещаше как се унася.

-     Мога ли да поспя малко, Делио? – попита полугласно - страшно съм изморен.

-     Разбира се. Заспивай. Ще те събудя, като дойде време да тръгваме.