41.

Ерик стоеше прав до леглото и гледаше приятеля си.

Чарлс изглеждаше толкова беззащитен – с вдигнатите над главата ръце, закопчани за металната рамка; проснатите безжизнено върху чаршафа крака и бледото лице с ефирна красота, опряно на възглавницата. Изглеждаше, но не беше. В действителност, Ерик знаеше, че малко са хората, които могат да се сравняват по мощ с човека, който сега лежеше пред него.

В началото Чарлс не помръдваше изобщо – само спуснатите му клепачи потрепваха от време на време. След това внезапно тялото му се изви нагоре и от устните му излетя приглушено стенание на болка. Ерик се напрегна. Свали надолу скръстените си ръце, но не помръдна от мястото си, а продължи да гледа. Чарлс се замята ту на една, ту на друга страна – извиваше се толкова силно, че в устрема извърташе и почти целите си крака. Капки пот избиха по челото му.

- Какво става? – попита рязко Ерик.

- Не знам – промълви Ханк. Седеше в края на леглото, с наведено напред грамадно тяло и присвити жълти очи. – Бори се…предполагам.

- С Антъни?

- Не знам, Ерик! – Ханк изтри челото си. И той се потеше.

Чарлс продължаваше да се мята- все по-силно и по-силно. Лили, която седеше до главата му, посегна да сложи ръка на челото му. Ханк се пресегна и я спря.

- Недей! – прошепна. – Не го пипай!

Тя се отдръпна назад. Чарлс спря да се мята. Лежеше неподвижно и дишаше тежко. После внезапно очите му се отвориха и сините му ириси блеснаха на слънчевата светлина. Бяха по-наситени от друг път- плашещо наситени.

- Мамо! – прошепна той. Чертите му внезапно се изкривиха. Мускулите на ръцете му се изпънаха, дланите му се свиха в юмруци.  – Мамо, остани…само тази вечер…само една вечер…моля те. Нека татко отиде сам на коктейла…моля те…моля те… - устните на Чарлс се разтрепериха и по бузите му потекоха сълзи. Гласът му изтъня – Не ме оставяй пак с мис Грийн, не ме оставяй с нея, тя ме гледа все едно съм чудовище…моля те, остани…

Тялото му се разтресе от ридания. Главата му се извъртя на едната страна, после на другата, сякаш се мъчеше да избяга от спомените.

- Затова ли не оставаш? – той хлипаше. – За-защото и ти…и ти ме гледаш, все едно съм чудовище…и ти, и татко…и всички останали…и затова съм сам…винаги сам, сам…вечно ще бъда сам…

Ерик го гледаше ужасен. Където и да се намираше Чарлс сега, явно мястото го връщаше в детството му – и се оказваше, че това детство съвсем не е било такова, каквото Ерик си го представяше до този момент. Цял живот той бе завиждал на Чарлс, че е израснал в богато, луксозно имение в Нова Англия, безгрижен и свободен, докато той самият прекара детството и юношеството в немски концлагер, измъчван и подлаган на експерименти от нацистите. Сега разбра, че по-скоро Чарлс би трябвало да завижда на него – защото майката на Ерик, макар и убита от германците когато бе само десетгодишен, му бе истинска майка през цялото време – с цялото си същество, сърце и дъх. А родителите на Чарлс, макар и живи, всъщност не са му били родители. Нито за миг.

- Боже, приятелю – прошепна той и пристъпи напред. Сякаш привлечен от звука на гласа му, Чарлс се обърна към него. Сините му очи го пронизаха – така остро, сякаш внезапно бе придобил лазерния поглед на Скот. Дъхът на Ерик се скова.

- А ти? – изстена той, с все така мъчително изкривено лице. – Ти цял живот се мъчиш да се отървеш от мен! Откакто сме се запознали, все кроиш планове как да ме унищожиш! Никога не съм те предизвикал с нищо, никога не съм те наранил с нищо, а какво направи ти с мен? Виж какво направи с мен! Виж какво направи с мен!!!

- Чарлс! – Ерик избута Лили настрани и приклекна до леглото. Буца се надигаше в гърлото му, очите му се насълзяваха. – За Бога! Никога не съм искал да те нараня! Ти си мой брат по съдба, ние споделяме един и същи свят! Никога в живота си не бих те наранил умишлено, никога! Не видях, че си зад мен, когато отклоних куршумите на Мойра! Знаеш много добре! Не съм искал това да се случи!

Усети смаяния, недоверчив поглед на Лили върху себе си. Чу шепота ѝ: „Ти ли…?“

- Не си искал ли? – Чарлс продължаваше да се гърчи, сълзите течаха все по-силно по лицето му. Ерик не можеше да разбере дали той наистина е тук и го вижда, или продължава да е на онова другото, незнайно място, и говори на спомените си, преплетени с реалния му глас, който някак успява да долови. – А после, когато събра всичките ни приятели около себе си и ги насъскваше постоянно срещу мен, пак ли не си искал? А когато ме затисна с ония парчета метал пред Белия дом през седемдесет и трета, пак ли не си искал? Когато с Ен Саба Нур ме отвлякохте и ме хвърлихте върху онази скала насред нищото, пак ли не си искал? Пак ли? Друга цел в живота си не си имал, освен да ме унищожиш, Ерик! Никога!

- Чарлс, това не е вярно! Просто имахме различни идеи, вървяхме в различни посоки…бърках много пъти…правех много грешки, но съм ги изкупил…никога не съм бил наистина против вас…знаеш го…

- Ерик, спри! – Ханк се наведе напред и спря ръката му точно когато Ерик се канеше да посегне да докосне Чарлс. – Недей, той не е на себе си! Не разбираш ли какво става? Боже…- Ханк изтри отново челото си. – Антъни нямало да му повлияе от такова разстояние! Как можах да му се вържа! Как можах да го оставя да го направи! Какъв глупак съм!

- Не, той…той е прав…- Ерик се дръпна настрани и закри пълните си със сълзи очи с ръка. Отчаянието течеше в кръвта му като сковаващата река от лед. – Прав е за всичко, аз…

- Не е прав!!! – изръмжа Ханк, после се наведе към лежащия на леглото човек. – Чарлс, за Бога! Бори се, човече! Бори се!

- Какво? – очите на Чарлс се извъртяха и проблеснаха срещу синия Звяр. – Ти ли ми говориш, приятелю? Стари приятелю? Знам какъв приятел си ти – много добре знам! Цял живот плътно до мен, следиш ми всяка крачка, мериш ми пулса, и кръвното, и дишането, блъскаш ме с хапчета, биеш ми инжекции, бърникаш ми непрекъснато в главата само и само да разбереш как можеш да възпроизведеш мозъка ми. Направи си машинарийката за мисли само благодарение на мен, нали? Не съм нищо друго за теб, освен един голям лабораторен плъх, нали, Ханк? Лабораторен плъх и машинка за пари. Нали?

- Не мога да повярвам! – Ханк изстена шумно и стисна главата си с лапа. С другата посегна и сграбчи крака на Чарлс – или го направи механично, или бе напълно забравил, че приятелят му няма да почувства хватката му. Разтърси го с все сила. – Чарлс! Не знам какъв е този паразит, който е влязъл в главата ти, но знам, че си по-силен от него! Можеш да се пребориш! Можеш! Чуваш ли! Бори се!

Лили, която се бе отдръпнала съвсем в горния край на леглото, сега се премести отново до възглавницата. Посегна и сложи ръка върху потното чело на лежащия мъж.

- Чарлс…- прошепна.

Той отметна така рязко глава, че ръката ѝ отхвръкна настрани. Лили я задържа във въздуха, без да смее да помръдне – само седеше и го гледаше с разширени очи. А той все така се гърчеше, тресеше и плачеше.

- Жените…- изграчи пресекливо. – Те са най-големите предатели. Първо майка ми…после всички останали. Всички вие. Бягате и ме оставяте сам. Винаги. И Рейвън ме остави сам. И Мойра. И ти ще ме изоставиш. Всички сте еднакви. Еднакви. Еднакви.  

Ерик видя как по бузата на Лили се търколи една прозрачна, блестяща сълза. Гледката се вряза в стомаха на Ерик като торпедо. Тъкмо се бе изправил и сега пак залитна, притиснал стомаха си с ръка.

Откакто я познаваше, никога не я беше виждал да плаче. Никога – нито скрито, нито явно, нито сама, нито сред хора. Нито дори за секунда.

Не беше честно! Тези приказки, тези обвинения, те не бяха честни! Чарлс не можеше да продължава с това! Не можеше!

- Ханк…- започна той и млъкна.

С Чарлс ставаше нещо.

Беше спрял да се гърчи и да трепери. Застина като статуя на леглото, със стегнати мускули и стиснати юмруци. Дишането му се учести още повече. Кожата му внезапно започна да потъмнява – първо посивя, после странни тъмни петна избиха по нея. Бяха по лицето, по шията, по дланите. Малки, като точици. Движеха се непрестанно – сновяха напред-назад под кожата като буболечки и сякаш излъчваха някакво черно сияние, като внедрени в плътта му лазери. Неволно, Ерик отстъпи крачка назад. Чарлс изви гръбнак и дръпна белезниците с такава сила, че цялото легло се разтресе. По китките му се стекоха струи кръв.

- Не! – изрева той внезапно. Това бе чужд глас – мощен и яростен като планински тътен, като разцепващ се вулкан. Чарлс имаше много нежна интонация на гласа и дори когато се караше, тя оставаше ясно доловима под надигналия се тембър. Сега Ерик не я усети. Това, което чу, бе удар на метал в метал; блъсване на мечове на страховити воини.  – Вече не! Никога повече! Никога повече няма да ме наранявате, никога няма да се докоснете до мен! Няма да ме унищожите! Не!

- Чарлс! – изкрещя Ханк. Устните му бяха изкривени от отчаяние. – Боже, Чарлс, недей! Недей!

- Трябва да направя нещо! – възкликна Лили. Сълзите вече течаха като река от очите ѝ, малките ѝ длани се свиваха и разпускаха. – Трябва да направя нещо, трябва…

Чарлс отново дръпна белезниците – този път рамката на леглото се изтръгна със скърцане от скарата и той вдигна ръце, готов да замахне с нея към седящите около него хора. Ерик вдигна светкавично длан и рамката се върна на мястото си, закова се обратно за скарата. Чарлс изрева бясно и черните същества под кожата запъплиха с безумна бързина. На Ерик му се стори, че от лицето му се издига пушек – сякаш всеки момент въздухът около него щеше да се възпламени.

- Ханк! – извика той. – Ханк, приспи го! Трябва да го приспиш!

- Не! – изсъска Чарлс и оголи зъби като див звяр. Чу се пукане и във въздуха проблеснаха електрически искри. С ужас, Ерик видя, че металния шлем върху главата на Ханк се огъва. Не много, но достатъчно, за да накара Звяра да подскочи и да посегне с лапа към него. В следващия миг Ерик усети натиск върху собственото си чело и в разтърсения му ум проблесна неотдавнашен спомен – Джийн стои на върха на стълбата в голямата къща, протегнала ръка към него, а металния шлем върху главата му се сплесква, сплесква, сплесква и нечовешка болка изгаря черепа му и после усеща един от острите му върхове на милиметри от окото си и…

Той разпери длан напред и усети мощното съпротивление – нечовешки мощно, почти като това на Джийн. Със стиснати зъби, с напрегнати до краен предел сили, успя да изправи метала върху главата на Звяра, а после и своя собствен.

- Ханк! – изрева пресипнало. – Не знам дали ще мога да го удържа! Приспивай го! Приспивай го веднага!

Ханк трескаво зарови в чантата си. Извади спринцовка и една ампула. Счупи я, издърпа течността и тъкмо се навеждаше напред, когато…

- Лили…

В стаята настъпи тишина. Чарлс бе застинал за момент. Само за секунда, но тя бе достатъчна, за да прикове всички погледи върху него. Очите му с мъка се извъртяха към треперещата жена до възглавницата му. Той открехна едва-едва устни и повтори:

- Лили…

Шепнеше. Шепнеше и това бе неговият глас, гласът на истинския Чарлс, скрит някъде дълбоко под тази нова, чудовищна същност, която го бе завладяла. Бе успял да се добере до него – незнайно как, за съвсем кратко, го притежаваше отново.

- Лили…свали си шлема…имам нужда от теб…с-свали…с-свали го…

И после, още по-тихо.

- М-моля те…

- Може да е трик – проговори Ханк несигурно, застинал със спринцовката в ръка. Ерик погледна с колебание към Лили. Нейните черти бяха изопнати в смъртна решителност. Посегна нагоре, разкопча каишите и издърпа шлема от главата си. Хвърли го рязко настрани.

После се наведе напред и сложи ръка на челото на Чарлс.

42.

Болката се разпростря от прасеца, нагоре към бедрото – чувстваше я като отрова, която навлизаше в кръвта му с мълниеносна скорост. Посегна и притисна отчаяно крака си. Хрумна му: „Ако го отрежа, ще се спася, просто трябва да го отрежа, но нямам с какво!“, после болката обхвана и другия му крак, корема, гърдите, раменете, ръцете му.

Накрая избухна и в главата му.

Беше като черен огън – сякаш драконите от повърхността избълваха куп пламъци право в мозъка му. Никога в живота си не бе изпитвал подобно нещо. Помисли: „Умирам!“ и след това тази дума заехтя в главата му непрестанно, като мъчителен рефрен на песен, от който не можеш да се отървеш. „Умирам! Умирам! Умирам! Умирам…“ Умираше, и умираше сам, изоставен от всички. Образи започнаха да проблясват един след друг пред очите му. Сам, в детската си стая, обграден от мрак и оглушаван от хиляди гласове – плачещи, крещящи, каращи се, умоляващи, смеещи се, хиляди, хиляди гласове идващи от всички посоки, и той плаче, плаче, но майка му не идва, не идва никога, защото смята, че той е психично болен, смята го за чудовище, и не го иска в дома си, но няма смелост да го захвърли в приют. Безкрайните дни, вечери и нощи, в които е оставян с мис Грийн, която го изпива с ледения си поглед и е готова да му зашлеви шамар и при една отронена от него дума и затова той уверява майка си, не, нямам нужда от нея, ще стоя сам, ще се оправя сам, и после е сам, вечно сам, вечно сам. Появява се Рейвън – изгубено като него дете, и заживява тайно в дома му, но тя е хитра, изплъзваща се, идва и си тръгва когато си иска, и в младежките им години не спира да го измъчва с ревността си и женските си капризи. Рейвън е тиха сега, няма я. Чува друг глас обаче – глас на някого, когато познава. Гласът кънти през обгръщащата го чернота, стига някак до ума му – нисък, леко дрезгав, толкова близък, толкова болезнено близък. Ерик. Ерик изрича името му, в тона му звучат нотки на съжаление, да, той все се извинява и все съжалява. Болката в мозъка му изведнъж се усили още, стана непоносима и Чарлс усети, че крещи. Ерик, който го направи инвалид. Ерик, който цял живот водеше борба срещу него, беше срещу него винаги, за всичко. Защо се появяваше тук сега, да го измъчва пак? В съзнанието му отекнаха и други гласове – единият остър, висок, на Ханк; Ханк вечният използвач, съдружникът, който подмолно се възползваше от всичките облаги на приятелството му, а всъщност и грам не му пукаше за него. Другият глас бе ефирен, едва доловим - на Лили. Поредната жена, която искаше да го оплете в мрежите си и после да се смее зад гърба му. Само болка, болка, болка идваше от всички тях. Образите на всички хора, които бе познавал и познаваше, започнаха да се сменят светкавично пред очите му и всеки от тях усилваше агонията му. Всеки от тях му мислеше злото. Всеки бе потенциална причина за самота, за унищожение, за смърт. Чарлс се замята като луд във водата. Усещаше смътно как и други червеи се оплитат около него; разблъска ги с лакти, после ги сграбчи и започна да ги разкъсва в желанието си да спре нечовешката болка, да я спре поне за миг, но те се увиваха още по-силно около него и болката продължи да се усилва, да се усилва, дотогава, докато решението внезапно не изкристализира в главата му с кървава, безпощадна яснота. 

Унищожение!

Това бе спасението. Ако премахнеше онези, които му бяха причинили, които му причиняваха и щяха в бъдеще да му причиняват това страдание, тогава то щеше да спре. Той щеше да е в безопасност. Жив, недокоснат и свободен. Просто трябваше да ги унищожи!

Изрева с все сила. Черното вълнение се завъртя около него, завихри се като подводно торнадо. Чарлс се въртеше в прегръдката му и концентрираше мисловната си енергия – внезапно осъзна, че тя се е усилила десетократно. По някакъв начин, морето, в което плуваше, я подхранваше. Сякаш се бе включил в огромен контакт, стотици пъти по мощен от „Церебро“. Стотици пъти по мощен дори от Ен Саба Нур.

Затвори очи, съсредоточи се и насочи енергията към образите, които виждаше най-ясно – Ерик, Ханк и Лили. Те бяха най-близо, и представляваха непосредствена опасност. Първо щеше да се отърве от тях, после от тези, които стояха отвън – Лоугън, Скот, Кърт, Ороро и Питър. После от приятелите и познатите си от миналото. После от всички останали.

От всички останали хора.

В началото изпита леко затруднение – за първи път преобразуваше мисловната си енергия в кинетична, а и нещастниците се съпротивляваха – но после започна да става лесно. Усети вълните на паника, които излъчваха и неописуемо удоволствие разтресе тялото му. Торнадото продължаваше да го върти, а той черпеше все повече и повече сили от него и само секунди го деляха от…

- Чарлс…

Глас.

Глас, съпроводен от внезапен лъч светлина, толкова нелогичен и необясним, толкова не на място в този вечен, пълен мрак, че Чарлс се стъписа и рязко спря въртенето си. Торнадото утихна, разсечено като с меч от златния лъч. Светлината навлезе в главата му и болката леко се поуталожи – съвсем леко, но все пак достатъчно, за да успее да вдигне объркано очи нагоре.

Видя над себе си повърхността на морето. Видя фигурите на летящите дракони отгоре. Сред тях се бе появила и друга фигура – открояваше се ясно сред тъмните им тела, защото светеше. Приличаше на светулка, разсякла непрогледна горска нощ. Само че формата ѝ не бе на светулка, по-скоро наподобяваше…

…феникс?

…някаква огромна птица с разперени криле, фантастична птица от древността, чието име не можеше да си спомни. Помнеше обаче, че бе видял тази птица в небето в деня, в който Джийн умря.

Лъчът светлина, който пробиваше тъмната вода и докосваше съзнанието му, идваше точно от тази птица.

- Чарлс…чуй ме…чуй ме…

- Джийн? – прошепна той несигурно.

- Да, аз съм. Мога да говоря с теб, защото си близо, много близо. Порталът е отворен и за тъмните сили, и за светлите, Чарлс. Лошото е, че тъмните се възползват от това. Те завземат насила. Светлите нямат право. Ние можем само да сме тук и да сме близо, но ти трябва да ни поканиш.

- Не разбирам… - Чарлс се чудеше защо чувства необходимост да разговаря с мъртвата си ученичка. И тя бе една от тях, една от враговете му, една от онези, които представляваха заплаха за психичната му цялост и живота му. И тя трябваше да бъде изличена като всички останали.

- Всички онези вечери, в които чувстваше, че докосвам ума ти…наистина бях при теб, Чарлс. Знаех какво има да се случи, опитвах се да те подготвя. Чуй ме много внимателно. Можем да те насочим, но не можем да те измъкнем. Трябва да ни поканиш. А за да ни поканиш, трябва да изчистиш ума си. Не можем да влезем оттук. Тук е прекалено тъмно за нас. И сега изпитвам болка, неописуема болка, още секунди само ще мога да остана. Антъни превръща ума ти в място, недосегаемо за нас. Намери този, който ще ти помогне да преобърнеш този процес. Моля те.

Чарлс погледна към тялото си. Внезапно той видя – през разкъсващата болка в главата си, през горящото си тяло – видя чернотата, в която плуваше; видя отвратителните червеи, увити около гърдите си, видя страховитите образи на драконите над водата. Чу кискането им; усети алената, отровна слюнка, която капеше от гигантските им усти и гореше водата.

- Джийн…- в устата му внезапно нахлу вода и за първи път, откакто бе дръпнат отдолу, усети, че тя се вмъква в дробовете му и започва да го задушава. – Джийн, кой…кой ще ми помогне…

- Лили…- лъчът светлина отслабваше. Златната фигура на феникс затрептя, изтъня, започна да се разтваря сред мрака. – Лили може…Лили…

Чарлс се опита да си поеме дъх, но в дробовете му само нахлу още вода. Той погледна в спалнята на бунгалото си и видя наведеното над него червенокосо момиче.

Последните думи, които успя да изрече, бяха за помощ.

43.

Сега тази, която изглеждаше крехка, бе Лили.

Малка, тънка и бяла, тя приличаше на новороден ангел, застанал до страховит демон. Слабата ѝ длан, опряна на челото на Чарлс бе като снежинка, кацнала върху нажежена вулканична скала. Блестяща и съвършена, но осъдена да живее само миг.

Ерик усети, че за първи път в живота си, се моли. Молеше се на онзи Бог, в когото не вярваше; онзи Бог, от когото се бе отрекъл за първи път преди четиридесет и четири години, в мрачната стая на концлагера – тогава, когато Шоу застреля майка му пред очите му. Онзи Бог, от когото се бе отричал хиляди пъти впоследствие – по време на самотните, изпълнени с болка години при нацистите; по време Студената война, изпълнена с гонения и експериментите, извършвани срещу него и братята му мутанти; по време на седмиците, прекарани в белия изолатор на ЦРУ само заради опита му да предотврати едно несправедливо убийство; в онзи съдбовен миг, в който полската полиция уби жена му и дъщеря му; и в мига, в който разбра, че животът на приятелката му Рейвън е отнет от човек, който би трябвало да бъде неин защитник. Молеше се на този Бог, от когото се бе отвръщал постоянно от както се помнеше и когото, въпреки това, всеки път бе намирал отново в очите на Чарлс.

„Не можеш да го оставиш“, ехтеше в ума му. „Не можеш да оставиш него. Не него!“

Ерик гледаше и очакваше всеки миг бялата ръка на Лили да потъмнее и миниатюрните черни същества да запъплят и под нейната кожа. Това, обаче, не се случи. Тя стоеше неподвижно, с леко притворени очи дотогава, докато дишането на легналия човек не се успокои. Ръцете на Чарлс се отпуснаха, почти увиснаха на рамката на леглото. Изкривените му черти бавно се изгладиха и отново придобиха онази крехка красота, която толкова привличаше всички към него. Клепачите на Лили се спуснаха напълно. Лека усмивка затрептя на устните ѝ. Ерик видя как движещите се под кожата на Чарлс същества изчезват. Лицето и ръцете му изсветляха и отново придобиха нормалния си матов оттенък. Краката на Ерик се разтрепериха. Той залитна назад, пристъпи до стената и се облегна на нея за опора. Чу как Ханк изпуска дълга въздишка на облекчение и дръпва назад лапата, в която стискаше спринцовката.

Лили продължаваше да държи ръката си върху челото на Чарлс. Не помръдваше, не проговаряше, очите ѝ бяха напълно затворени. Усмивката, която трептеше на нейното лице, постепенно озари и лицето на Чарлс. То заблестя цялото и за миг, сякаш всички бръчици и естествени неравности по кожата му се изгладиха. Светлина заструи от всяка пора, от всяка гънка на лицето му, от всеки прозиращ под кожата кръвоносен съд. Не само лицето му сияеше – и тялото му също. Светлината се излъчваше от цялата му фигура, преминаваше през дрехите, пръсваше се и се разтваряше в прозрачния въздух. Беше толкова силна, че Ерик неволно закри очи с длан. Когато след няколко минути я свали, видя, че сиянието е изчезнало.

Чарлс лежеше на леглото и гледаше Лили с топлите си сини очи.  

44.

- Хвани ръката ми! Чарлс, хвани ръката ми!

Бялата, светла длан блестеше над главата му. Беше потопена наполовина във водата, тънките пръсти трепереха. Явно и за нея бе трудно да стои на това място. Очевидно напрягаше силите си до краен предел, за да устои на чернотата.

Гърдите му горяха за въздух. Червеите се увиваха около него, стискаха го в лигавите си, ледени прегръдки. Чарлс протегна ръка нагоре, но не можеше да я достигне. От неговите, до нейните пръсти имаше десетина инча разстояние. Помъчи се да помръдне, да се изтегли нагоре, но слузестите тела го дърпаха назад. Главата му се замайваше, тялото му отпадаше все повече.

- Лили…можеш ли да дойдеш по-близо…

- Опитвам се…болката е твърде силна, отхвърля ме…досега не ми се е случвало…

Ръката ѝ се потопи още малко надолу. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че край тях се завихряха малки, сребристи течения. С внезапна ярост, Чарлс започна да се бори с пристягащите тялото му същества. Сграбчи едното, стисна главата му, отхвърли го от себе си. Изрита другото с крак. Те понечиха да му се нахвърлят отново, но той успя да използва двете секунди свобода, за да се стрелне нагоре като куршум.

Протегна се и сграбчи малката бяла ръка.

Морето моментално се отдръпна от него, сякаш изсмукано от гигантска фуния. Смазаните му гърди се изпълниха с кислород и той си пое дъх с неописуемо облекчение – един път, два пъти, три път. Огледа се – намираше се във въздуха. Летеше нагоре, дърпан от светлата ръка, а край него се въртяха фигурите на черните дракони. Те се търкаляха, разпадаха се на части като фигури от детски конструктор и се губеха в чезнещата под него мастилена бездна. Колкото по-нагоре летеше, толкова по-светло ставаше около него и толкова по-леко чувстваше тялото си. Болката изчезваше, изпълваха го сили и енергия. Накрая се озова сред странно, заслепяващо бяло небе -приличаше на океан от облаци, пронизвани от слънчева светлина. Чарлс погледна до себе си и видя Лили. Тя се усмихваше закачливо. Носеше дълга бяла рокля, червената ѝ коса падаше свободно по гърба и раменете. Все още държеше ръката му.

- Понякога е нужно малко гняв, за да се измъкнеш – отбеляза тя игриво.

- Къде…- той се оглеждаше объркано. – Къде сме?

- По принцип ти си специалистът по тези въпроси…но след като аз не съм телепат, лесно мога да отгатна отговора. В моя ум сме.

- В твоя ум ли? - Чарлс отново се огледа. Светлината ставаше все по-силна. Заливаше го от всички посоки и въпреки че го караше да примижава, не бе неприятна. Беше чиста, възраждаща, като обновяващ пролетен дъжд. Той си спомни откъде бе дошъл току-що и целият потръпна.

- Антъни…о, Боже, бях в съзнанието на Антъни…какъв кошмар! Щях да умра, Лили! Щях да умра там!

- Да, знам – отвърна тя и усмивката ѝ се стопи. – За малко да се случи, наистина. Болката, която този вирус причинява на хората, явно е твърде силна и те не могат да я понесат. Полудяват, после умират. Чарлс, страхувам се, че няма да мога да те опазя. Сега си в ума ми и явно си защитен, но не можеш да останеш вечно тук. В момента, в който излезеш, той пак ще те нападне.

- Не знам какво… не знам какво да направя.

- Трябва ти защита. Защитата, която аз очевидно имам.

- Каква е тя? – в момента, в който зададе въпроса, Чарлс вече знаеше отговора. Знаеше и какво точно трябва да направи, но стомахът му се сви и той притвори очи още повече. Стисна силно дланта на Лили. Тя се усмихна, издърпа я и се отдръпна настрани. Завъртя се сред облаците - бяла и ефирна като горска фея - и протегна ръце встрани.

- Светлината, Чарлс! Светлината! Ето я, не я ли виждаш! Вземи я!

- Не…- той преглътна. – Не, аз…

- Направи го! – това беше друг глас. По-остър, по-настойчив, по-зрял. Чарлс се обърна и видя зад себе си златния феникс. Стоеше върху един облак, присвил до тялото огромните си, пернати криле; с полуотворен остър клюн и впити в него продълговати сапфирени очи.

- Послушай я  - каза Джийн. Думите излитаха някъде от вътрешността на птицата, защото клюнът ѝ не помръдваше изобщо. – Вземи тази светлина и за себе си. Няма да я изпразниш – Лили е само проводник. Източникът е неизчерпаем, Чарлс! Вземи я цялата, Лили ще се напълни пак с нея после! Не се тревожи!

- Наистина ли? Няма да ѝ навредя?

- Не, няма.

Чарлс се поколеба, после се обърна към Лили. Тя полетя във въздуха, кацна до птицата и обгърна крилото ѝ с ръце. Клюнът на птицата се разтвори широко и оттам потече златна река. Тя се виеше между облаците, надигаше се и спадаше, бълбукаше, хвърляше топли пръски около себе си.

Двата погледа – сапфирения и светлосиния – се впиваха в него. Чарлс се поколеба още миг, после се обърна и се гмурна в реката.

Сви шепи около златната вода и започна да пие.

Също както черното море преди, силата на тази нова течност го изпълни за секунди. Вливаше се в кръвта му и изместваше всички болезнени спомени с приятни; плетеше наново връзката с всичките му познати човешки същества, която черният свят бе скъсал за него; плетеше и нова, съвсем непозната до този миг връзка – със самия него. Фрагменти от целия му живот минаха пред очите му. Във всеки от тях, Чарлс се виждаше отстрани, като в огледало – дете, юноша, младеж, възрастен; смеещ се, плачещ, радостен или тъжен; с различна прическа, с различни дрехи, в различна физическа форма и в различна обстановка; видя се преди, и след инцидента в Куба; видя се тичащ по поляните на имението и по-късно, в инвалидната си количка – и както и да се виждаше, по какъвто и начин да изглеждаше, каквито и емоционални бури да преживяваше, образът му беше прекрасен. Беше едно съвършено произведение на изкуството; такова, каквото бяха и всички останали хора. Защо презираше себе си през цялото това време? Защо цял живот се измъчваше от вина, самосъжаление и чувство за малоценност? Защо и всички други хора изпитваха същото? Защо?

Не знаеше каква е причината, но каквато и да бе, вече я нямаше. Вече нямаше вина, нямаше самосъжаление, нямаше чувство за малоценност. Нямаше нищо друго, освен любов. Тя изпълваше всяка негова клетка, всяка тъкан, всеки сантиметър плът. Чарлс осъзна, че е била в него през цялото време, от началото на съществуването му и дори преди това; била е тук, преди да го има и него, и всичко останало, но той просто не го е знаел. Любовта светеше в най-дълбоките кътчета на съзнанието му и оттам огряваше всеки миг от живота му – като майка, надвесена неотлъчно над рожбата си. Той бе направен от светлина, бе дете на светлината и как, дори и за секунда, можеше да си помисли, че е нещо по-малко от съвършен? Как можеше да си помисли, че нещо наистина зло би могло да го сполети? Каквото и да се случваше, имаше начин да бъде преодоляно; каквито и трудности да срещнеше, имаше начин да ги обърне в своя полза. С каквато и тъмнина да се сблъскаше, имаше начин да я превърне в светлина.

Когато най-сетне спря да пие от златната река, Чарлс погледна към тялото си и видя, че сияещата течност вече извира от самия него. Изливаше се на потоци от всяка негова пора и се разпростираше над облаците, просмукваше се във въздуха, завладяваше хоризонтите.

Той се усмихна и затвори очи. Когато ги отвори отново, пред него седеше Лили.