14.

След като остави Чарлс и Лили, Ерик се прибра у дома си и изпи още една бира. Главата му леко се замая, но въпреки това знаеше, че ако легне, няма да заспи.

Излезе на верандата и обърна лицето си срещу усиления западен вятър. Черното нощно небе надвисваше над градчето, прорязано от очертанията на гигантски облаци. Нито луна се виждаше, нито звезди. Вероятно утре щеше да има буря.

„И какво, сега, след като Чарлс абдикира, ти се чувстваш длъжен да заемеш мястото му ли?“

„Това, че аз се пенсионирах, не означава, че си пенсиониран и ти…“

Ерик рязко се обърна и влезе във всекидневната. Светлина обливаше покритите с изящни дърворезби стени, дървените статуи на пода, тезгяхът със стягите, рендетата, трионите, длетата, дисковете за шлайфане и стационарните ножовки. Специфичната, наситена миризма напояваше помещението – бе неприятна за повечето му посетители, но той я обичаше. Напомняше му едно далечно, прекрасно време – хижата в полската гора и топлата прегръдка на жена му Магда. Осветеното от пламъците на камината лице на малката му дъщеря Нина.

Прекоси стаята и отиде до един дървен рафт в далечния ъгъл, близо до началото на кухненския шкаф. Там стоеше черен телефонен апарат. Пресегна се и измъкна слушалката от майката. Набра номера.

- Да, моля? – Ханк звучеше уморено. Беше задъхан, сякаш го хващаше в движение. В Ню Йорк бе все още ранна вечер, вероятно се връщаше от задачи.

- Аз съм – каза Ерик. – Прекъсвам ли нещо?

- А, Ерик? Здравей. Не, ъъъ…имам малко работа в хангара…момент – настъпи кратка пауза, после гласът на Ханк прозвуча отново. – Как си? Как вървят нещата?

- Ако питаш за Чарлс, добре е – Ерик седна на масата и се облегна назад на стола. – Ходи, спортува, тренира, няма да го познаеш, ако го видиш.

- Справя се, значи.

- Повече от добре. Упорит е като се захване с нещо, нали го знаеш.

- Радвам се. Всъщност…той има ли прекарана телефонна линия?

- Да, има. Всяко бунгало има. Защо? Да не би да…

- Знам, че не иска да говори с мен, но има един въпрос, който просто трябва да обсъдя с него. Отлагах и отлагах, но чувствам, че не мога да взема самостоятелно решение. Става въпрос за Антъни Евънс.

- Антъни? Телепатът, на който е оставил „Церебро“? Нещо не е наред с него ли?

- Ами…създава проблеми от известно време. Прекара някаква депресия след като Чарлс замина, после уж влезе в час, но не съвсем. Виж, не мога да обсъждам с теб това, трябва да говоря с Чарлс. Ще му предадеш ли да ми се обади утре сутринта?

- Разбира се, Ханк, ще му предам. – Ерик се поколеба. Погледът му се насочи към едно от металните длета на тезгяха. Длетото помръдна, после се вдигна във въздуха и привлечено като от магнит, се насочи към кухненската маса. Легна до ръката на Ерик. Ерик го сграбчи за дръжката и започна прави дълги, отвесни резки по повърхността на масата.

- Какво има, Ерик? Има ли всъщност нещо конкретно, за което се обаждаш?

- Ами…има, да. Разбра ли за разливането на нефт в Големия южен залив?

Рязко поемане на дъх в слушалката. Едва дочуто изръмжаване. За да ръмжи така, Ханк явно бе във формата си на звяр. Което не вещаеше нищо добро.

- Какво знаеш за това? – попита Ханк гърлено.

- Аз ли? Нищо. Като съдя по реакцията ти, обаче, явно ти знаеш нещо. Ще ми кажеш ли какво става?

Дълга пауза. Накрая дълбока въздишка.

- Ами истината е, че тъкмо подготвям „Стрела“ за излитане. След час се очаква да сме на мястото и да вземем проба за изследване. Президентът ми се обади този следобед, не могат да разберат какво е това чудо. Страх ги е да не е някаква зараза, въпреки че досега няма данни за разболели се. Всички морски животни, включително и птиците в района, обаче, са избягали. Районът е евакуиран и под карантина.

- Нефтен разлив, а?

- Медиите покриват случая, за да не настане паника.

- Имаш ли нужда от помощ, Ханк? Да ти изпратя някой от моите хора?

- Не, Ерик, благодаря ти, няма нужда. Ще отидем с Лоугън, Кърт и Сторм. Ще сме добре екипирани, ще взема проба от повърхността и се омитаме. Ако се наложи, Кърт ще ни изнесе.

- Мислиш ли, че… – Ерик усети стягане в стомаха. Длетото в ръката му чертаеше все по-дълбоки резки върху масата. – …мислиш ли, че може да има нещо общо с явлението, което стана причина за смъртта на Джийн? Скоро беше, може да има връзка.

- Подозирам, че вероятно е така, да. Това, което завладя нея, бе свръхмощно електрично космично поле. Тези полета често имат способността да отварят процепи към други измерения. А от тези измерения може да изтече…какво ли не.

- Мислиш, че може да е нещо толкова сериозно? – Ерик пусна длетото и се изправи.

- Не мисля нищо. Президентът обаче каза, че са пращали три изследователски екипа и трите пъти неуспешно. Не могат да вземат проба. Веществото има цвят, но явно е…нематериално. Предполагат, че е някакъв вид електро-магнитно поле, но не могат да го засекат с нито един познат на човечеството уред. Не са радиовълни, нито микровълни, нито ренгенови, нито ултравиолетови, нито гама…нищо от това.

- Ти как ще го изследваш?

- Ще пробвам с декодера за мисловни честоти. Най-новото ми изобретение – Ханк се засмя с груба горчивина. – Не че съм сигурен, че ще проработи.

- Сигурен ли си, че не мога да ти помогна по някакъв начин? Мога да дойда, ще хвана нощен полет и утре ще съм при вас.

- Не, моля те. Мястото ти е при Чарлс. Утре ще се чуем и ще ти кажа как е минало. Разчитам и да предадеш на Чарлс да ми се обади, за да обсъдим въпроса с Антъни. И той не е маловажен.

- Да, да. Разбира се. Добре, Ханк, ще те оставям. Успех тази вечер и се пазете!

- Благодаря, Ерик. Доскоро.

Ерик погледна към черната слушалка в ръката си. Очите му се присвиха. Слушалката излетя от ръката му, прекоси стаята и се приземи със силен трясък върху вдлъбнатия улей на „майката“.

Закрачи към банята, пусна мивката и започна да плиска лицето си със студена вода, докато кожата му не изтръпна.

Определено нямаше да се спи тази нощ.

15.

Седнал зад контролното табло на лекия щурмов самолет, Ханк гледаше черното нощно небе.

Прозрачни облаци, като сенки, се движеха по мастилената му повърхност. Лекият вечерен бриз се бе усилил и той усещаше блъскането на яростния въздух по корпуса на самолета. Сякаш се удряше в собственото му тяло.

Светлинката на джипиес навигатора замига.

- Десет мили до целта. – оповести механичен женски глас. Ханк изключи автопилота и сграбчи контролния лост. Наведе се към интеркома.

- Наближаваме, момчета! Включвам щита. Лоугън, след пет минути трябва да приготвиш декодера!

Пресегна се с лявата си ръка – винаги се удивяваше колко изящна е ръката му, когато бе в човешката си форма – и натисна зеления бутон. Чу се продължително съскане. Жълто-виолетова светлина се спусна пред стъклото на пилотската кабина и разми гледката на нощното небе и Големия южен залив, разкрил се под тях. Океанската вода потрепваше и се гърчеше като жива. Ханк присви очи, но не можеше да различи черното петно, което бе видял на сателитните снимки и снимките, изпратени от генералния щаб. Може би магнитното защитно поле му пречеше, а може и да бе зрението му, което не се славеше с особена сила когато бе в човешка форма.

Премигна и вдигна поглед към екрана, който разкриваше вътрешността на самолетната кабина. Трима души седяха на страничните седалки, опасани с предпазните колани. Лоугън, Върколакът – огромен, мощен, загорял мъж, с обветрено, мъжествено лице, обрасло с гъсти бакенбарди. Изглеждаше на трийсет години, но всъщност бе на около триста. Тялото му притежаваше уникалната способност да се регенерира постоянно и това го правеше, реално, безсмъртен. Възстановяваше се за секунди и от най-тежките наранявания – можеше да бъде убит само с обезглавяване. Или с ядрен взрив, евентуално. Не бяха стигали дотам.

Кърт, Сянката. Слабичък мъж със синя кожа, рошава черна коса и подвита под краката дълга опашка. Беше способен да се телепортира за секунди до сто километра разстояние – и да пренесе при необходимост със себе си до десет души. Ханк се чувстваше сигурен, когато Кърт бе с тях. Вярваше на самолета си, но човек никога не знае.

Ороро, Буря. Атлетична чернокожа жена с облак изрусена коса и строго лице. Докато мигнеш, можеше да запрати спокойния слънчев Манхатън в центъра на ураган, който да вдигне всяка една сграда във въздуха и да направи на парчета всичко, което хората са изграждали с десетилетия. Можеше да предизвика потоп, който да прати в отчаяние и самия Ной.

Колкото и могъщи да бяха, обаче, седящите му в корпуса приятели не бяха неуязвими. Знаеше го твърде добре. Вече го знаеше твърде добре.

Ханк стрелна кратък поглед към снимката, прикрепена до уредите на таблото – оттам му се усмихваше красива жена със сапфирено синя кожа и пригладена назад, ярко червена коса. Той се усмихна кратко и прекара пръстите на лявата си ръка върху снимката.

„Пожелай ми късмет, Рейвън!“

- Лоугън! – извика в интеркома. – Давай!

Огромният мъж разкопча колана и се изправи. Грабна малката метална кутия до краката си и отиде до вратата на самолета.

- Сигурен ли се, че няма да се повреди от полето, Ханк? – извика. Гласът му долетя приглушено зад наполовина затворената врата на пилотската кабина.

- Не, няма! Броя до пет и отварям. Спускай го бавно обаче, съвсем бавно. Вкарай го на около три инча под водата и се опитай да го задържиш за трийсет секунди. Става ли?

Сега кръжаха на около сто ярда над залива, точно над Лонг Бийч – мястото с най-голяма концентрация на черното вещество. С помощта на прожекторите, Ханк вече успяваше да види, че водата е по-тъмна от нормалното. Пак прозрачна, но по-тъмна.

- Едно, две, три, четири, пет! – Ханк натисна сребристия бутон вдясно и вратата на самолета се отвори. Лоугън се хвана с една ръка за рамката. В другата държеше кутията.

- Спускай го! Спускай го!

Ханк виждаше как силният вятър се блъска в защитното виолетово поле, но не можеше да премине през него. Самолетът стоеше в стабилно хоризонтално положение. Кърт и Ороро се взираха напрегнато във Върколака.

Лоугън дръпна лоста в горната част на кутията и измъкна от нея дълъг, тънък прът. Хвърли я през отворената врата, стискайки гумения край на пръта. Започна леко да тръска дланта си – с всяко тръскане, прътът се удължаваше все повече и се спускаше към водата.

- Слиза ли? – извика Ханк.

- Да! – Лоугън гледаше през вратата. – Мина през полето и вече е на два ярда от повърхността!

- Усещаш ли нещо необичайно?

- Нищо особено. Леко замайване, но това е от защитното поле.

- Кърт, Ороро, вие усещате ли нещо?

Стиснали седалките си, и двамата поклатиха отрицателно глави. Ханк също не усещаше нищо, освен неприятна лекота в главата си. Това обаче, както спомена Лоугън, бе от обгръщащия самолета щит.

- Стигнах! – извика Лоугън. – Потапям го!

Ханк чу – не, усети – някакво остро изпукване, сякаш се строшаваше обвивката на гигантско яйце. Подскочи на стола. Видя в камерата как ръката на Лоугън потръпва. Мъжът стисна зъби, облегна се с тяло на рамката на отворена врата и сграбчи пръта и с другата си ръка. Мускулите под жълтата му униформа се издуха от напрежение.

- Какво става? – извика Ханк.

- Не знам. Нещо го дърпа надолу. Едва го удържам. Сякаш го е сграбчил кит.

- Само за трийсет секунди, Лоугън! Опитай се!

- Опитвам се, дявол го взел! – огромният мъж се задъхваше. Дълги, страховити нокти излетяха от кокалчетата на стиснатите му около пръта юмруци и блеснаха на изкуствената светлина. Ханк се наведе към интеркома.

- Буря, ела да държиш самолета! – тя моментално откопча колана си и хукна към пилотската кабина. Влетя вътре и се настани на пилотското място в мига, в който Ханк ставаше.

- Просто го дръж стабилно на място, нищо друго не искам. – Ханк се затича, променяйки в движение физическата си форма – от слаб чернокос мъж с очила за секунди се преобрази в огромен син звяр, покрит с гъст слой козина. Дрехите се скъсаха и се свлякоха край тялото му. Хвърли очилата си настрани на една от седалките.

- Дръж го! – изрева и сграбчи ръцете на Лоугън в мига, в който те вече се хлъзгаха по пръта, готови да го изпуснат. С двойна сила, двамата успяха да удържат металната пръчка. „Ех, да беше сега тук Ерик!“, мина през ума на Ханк. „Щеше да държи метала на място точно толкова дълго, колкото трябва, и без никакви проблеми. Де да беше тук и Чарлс, да ни каже с какво по дяволите смята, че си имаме работа. Де да беше тук и Рейвън, да ни вдъхне оптимизъм с усмивката си. Де да беше тук и Джийн…“

Той тръсна глава. Добро време за сантименталности, няма що! Усети болка в мускулите на ръцете си – нещо наистина дърпаше декодера надолу, нещо страшно, невъобразимо силно. Електромагнитно поле, да, но от какъв вид?

- Стига толкова – изпъхтя той в ухото на Лоугън. – Дай да го издърпаме!

Във формата си на Звяр, Ханк можеше с лекота да вдигне лека кола с една ръка. Макар че не можеше да се сравнява с него, Лоугън също не беше слабак. И все пак този път, дори и с обединени усилия, на двамата им трябваха повече от четиридесет минути, за да издърпат малката, блестяща черна кутия от водата и да я качат до вратата на самолета. Когато най-накаря я вкараха обратно вътре, на Ханк му се виеше свят и всяко мускулче по тялото му пищеше от болка. Идеше му да се просне на пода и да си почине, но нямаше време за това.

- Ханк! – гласът на Ороро проехтя във вътрешността на самолета. – Нещо става със защитното поле!

- Дръж я! – Ханк тикна мократа кутия в треперещите ръце на Лоугън. Върколакът притисна кутията до гърдите си, добра се до най-близката седалка и се сгромоляса върху нея.

Ханк хвърли кратък поглед към все още отворената врата на самолета. Виолетово-жълтото поле, което го обграждаше, мигаше и се пропукваше. На места се оформяха дупки, през които с пращене нахлуваха остри черни лъчи – като стрели, изстреляни от бесни индианци.

- Затваряй вратата! – изкрещя към пилотската кабина. Ороро моментално се подчини и вратата се плъзна с едно рязко движение на мястото си. Ханк влетя в пилотската кабина и се плъзна на мястото, което Буря предвидливо бе освободила в мига, в който вратата се затвори.

- Бягай отзад! – той сграбчи лоста за управление. Самолетът се разтърсваше целия, сякаш го обстрелваха бомби от двайсет посоки едновременно. – По дяволите! Май ще имаме нужда от попътен вятър!

Ханк се вгледа през стъклото. Защитното поле бе паднало съвсем, разрушено от настъпващите черни стрели. Корпусът на самолета бе от брониран титан, но щом полето бе паднало, едва ли щеше да издържи на тази дяволска енергийна атака повече от няколко минути.

- Попътен вятър ли? – запита Ороро. – Имаш го, шефе!

Силен вихър, подобен на торнадо, се изви моментално около тях. Сграбчи самолета и го завъртя в мощната си прегръдка. Ханк стискаше лоста и се мъчеше да не припадне, докато машината правеше умопомрачителни акробатични салта във въздуха. Смътно чуваше проклятията на Лоугън, задъханото дишане на облегнатата на стената на кабината Буря и крещенето на Кърт. Кърт не понасяше самолети по принцип, а за номера като този сега нямаше да му говори цяла седмица.

Заедно с въртенето, самолетът се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая заливът се превърна в малка синя точица сред безкрайността на атлантическото крайбрежие. Земите на Нова Англия се сляха в едно, после се скриха под гъсти сиви облаци. Торнадото утихна и самолетът най-сетне застана отново в право положение. Мъчейки се да нормализира дишането си, Ханк изравни корпуса, после въведе в навигацията координатите за връщане и включи автопилота. Облегна се назад на седалката и изтри потта от грубата кожа на челото си. Козината на гигантските му ръце се бе слегнала от обилната влага.

Наведе се към интеркома. Не му беше удобно да пилотира във формата на Звяр – уредите бяха малки и трудно боравеше с тях. Нямаше обаче резервен комплект дрехи в самолета, а да се разхожда гол в човешката си форма щеше да му докара дори по-голямо неудобство от натискането на бутоните с пръсти с дебелина три инча.

- Добре ли сте всички? – изръмжа.

На екрана, Лоугън се размърда, надигна рамене и му показа среден пръст. Кърт седеше превит на две и повръщаше. Да, определено скоро нямаше да чуе отговор на какъвто и да е въпрос от него. Буря, която седеше свита до стената на пилотската кабина, бавно се надигна на крака. Усмивка проряза тъмното ѝ, строго лице.

- Измъкнах ли ни? – попита.

- Май да – Ханк изтри нова порция пот от челото си. – Хайде да се прибираме вкъщи и да се опитаме да разберем какво е това чудо.

16.

Три часа по-късно, отново в човешката си форма, облечен в бяла престилка и със защитен шлем на главата, Ханк седеше приведен към монитора. Луминесцентните светлини от тавана разпръскваха бледа светлина в огромното лабораторно помещение и безбройните уреди излъчваха тих, унасящ блясък.

Отстрани, дълъг син кабел свързваше компютъра с поставения на бюрото мисловен декодер. Ханк протегна ръка и го намести, за да е сигурен, че е поставен добре в изхода. После се взря отново в монитора.

Прозорецът на разчитащата програма продължаваше да е напълно черен. След няколко секунди обаче се напука и тънки сиви линии пробягаха по повърхността му. Ханк си пое дъх и се наведе още напред. Сивите линии се удебелиха и умножиха. Някои от тях се оцветиха в жълто, други в червено, трети в бяло. Заиграха нагоре-надолу в черния прозорец, блъскайки се една в друга, скачайки ту нагоре, ту надолу, ту надясно, ту настрани. За страничен наблюдател – напълно хаотично. Ханк обаче знаеше, че щом програмата ги хваща, значи в наглед безразборното им въртене има модел.

„Прав бях, значи. Мисловна честота. Съзнание е, вид разумно същество. Мили Боже!“

Той се поколеба, после запамети новата честота и я прехвърли на два от най-малките декодери, с които разполагаше. Всеки от тях бе с големината на кибритена кутийка и от него излизаха тънки кабели, завършващи с миниатюрни шлемчета, опасани с електроди.

„Добре.“ Помисли си. „Втори тур.“

Отиде в другия край на лабораторията и взе квадратната метална клетка, в която два бели хамстера спяха, сгушени един в друг. Когато клетката им се залюля във въздуха, те се разбудиха и защъкаха объркани по пода. Ханк занесе клетката в центъра на лабораторията и я постави на големия метален плот. В лявата си, облечена в защитна ръкавица ръка стискаше двата малки декодера, а с дясната вдигна капака на клетката.

- Мирувайте! – каза той на хамстерите.

Издърпа тънките кабели и ги вкара в клетката. Прикрепи миниатюрните шлемчета здраво към главите на животните. После си пое дъх и включи декодерите.

Зачака.

Една-две минути нищо не се случи. Хамстерите продължаваха да щъкат безцелно напред-назад по пода на малкия си дом. След това внезапно спряха. Единият бавно заотстъпва назад и се спря в десния ъгъл на клетката. Другият направи същото, но отиде в левия ъгъл. Свиха предните лапички пред себе си и се втренчиха един в друг.

Гледаха се дълго, дълго време, без изобщо да помръднат. Ханк, който се бе навел възможно най-ниско, можеше да се закълне, че в малките им черни очи проблясва лукавство. Истинско, сто процентово, човешко лукавство.

Ханк отиде до бюрото с компютъра. То бе на колелца и той го избута внимателно до металния плот. После, като се стараеше да движи ръцете си възможно най-безшумно, той издърпа по един от свободните кабели, които висяха от шлемчетата на главите на животните и ги вкара в двата специални малки изхода на компютъра, моделирани за тях. Зареди отново декодиращата програма и зачака.

Сивите линии отново се появиха на екрана. Удебелиха се. После жълтите, после червените, после белите. Заскачаха нагоре-надолу, затанцуваха лудия си, неразбираем танц.

Ханк отвори записа с оригиналната мисловна честота, която бе свалил от големия декодер. Наложи я върху мисловните честоти, които идваха от главите на хамстерите. Натисна бутона „сравни“ и зачака.

Малко, въртящо се пясъчно часовниче върху екрана отмерваше бавната, прецизна работа на програмата. Една, две, три минути. Пет. Накрая се отвори малък прозорец, в който блеснаха няколко черни думи.

СРАВНЕНИЕТО ИЗВЪРШЕНО. СТО ПРОЦЕНТА СЪВПАДЕНИЕ.

Ханк се взираше в екрана, без да може да повярва на очите си. Протегна ръка и даде команда за ново сравнение. Резултатът бе същият. Сто процента съвпадение. Направи го и трети, и четвърти път. Сто процента съвпадение, сто процента съвпадение…

Ханк беше правил прехвърляне на мисловни честоти и друг път. Извличаше ги, да речем, от главата на някой студент, склонил да му бъде опитно зайче, и ги вкарваше в главите на хамстери, кучета, маймуни. Мисловните честоти на студента винаги променяха малко тези на животните. Малко. Нарушаваха някоя крива, изсветляваха някой цвят, забавяха някое движение. До този момент, съвпадението между оригиналната мисловна честота и новоналожената никога не бе било повече от два процента. В най-лошия случай.

- Невъзможно – прошепна той на себе си. – Това е невъзможно!

Имаше едно единствено обяснение за това, което виждаха очите му. Новооткритата честота бе вирус. Истински, жив, проклет мисловен вирус!

Стоя още няколко минути неподвижно, докато успее да осмисли заключението, до което бе достигнал току-що. После осъзна какво трябва да направи. Той разполагаше с техника, която да му позволява да улавя мисловните честоти и да разграничава моделите им. Нямаше обаче такава, която да извлича смисъл от тях. Такава, която да разбира какво означават. Поне за момента, единствено телепатите бяха способни на това.

Ханк остави всичко и излетя от лабораторията.

Ситуацията напълно оправдаваше измъкването на лигавия Антъни от леглото му посред нощ.