Хан Татар
ХАН ТАТАР
Залезът разливаше огнено багрило, а слънцето тичаше към върха, с последните си лъчи и отстъпваше място на здрача. Тишина тегнеше над селото - децата бяха притихнали, булките срещаха мъжете си, но без оная припряна шетня около тях.
Вестта дойде днес и попари селото. Донесоха я бежанците. Лицата им, в църквата да ги изпишеш - мъченици. Изневиделица нахлули, по пладне и озверели помели всичко. Клали, посичали, девойки осрамвали, дете от майка отделяли...
Баба Васила седеше на трикрако столче в двора и бършеше влагата под хлътналите очи. „С какво толкова прегрешихме, Боже, че се извърна от нас? И църквица Ти вдигнахме. Що глави добитък, отиде курбан за агата, да си затвори очите, пък и хората му колкото ошушкаха, докато градихме... и все от нямането ни. Не ни оставяй, Милостиви! „Пристегна забрадката и въздъхна тежко.
Слънцето побегна на запад, планината притъмня, плъзна хлад и затисна селото. Баба Васила потръпна и се загърна в елека. Болежките се обадиха, но не ù беше до тях сега. Двама внуци имаше, брат и сестра - близнаци. Дванайсет лета и зими се изтъркаляха, откак изплакаха за първи път. Снаха ù, горката, се помина след раждането им, а син ù, година по-късно го претрепа пиян спахия, заради един селям. Изгледа си ги, наедно със сиромашията. Искра беше радостта на дома - добра и милозлива, и все засмяна. Асенчо, жив, буден и работлив, но с остър език - същи бащичко. Заради тях я натисна страха, нейната... беше изпята.
„Добре, че поне мъжете се върнаха - поклати глава на мислите си старицата. Няма и три недели, откак звънът на чановете предизвести идването на стадата. А мъжете, заедно с дъха на море, донесоха радост и сигурност из къщята. Булките шетаха с мерак, смигаха си, кога се срещнат, песните им пак огласиха планината, като всяка пролет, кога стопаните им се завърнат от пасищата по Беломорието. Ама да не бяха тия изедници... Да видим, какво ще решат, тая вечер” – помисли си баба Васила, изпъшка, подпря се на тояжката и стана.
Мръкна, звезди нямашем - само тънката луна се прокрадна зад облаците. Мъжете се събраха на Илийчова поляна. Мълчаха. Най-сетне, продума попът:
- Файда да се крием в планината - няма. Ще пуснат потерите и всичко под ножа, а селото, ще го плячкосат и изравнят със земята. Милостта на Бог и алчността на татарите - това е спасението ни. Сиромашия, ама ще даваме - кой колкото може. Който няма - няма, който има, ще отдели повечко. Пък ако се размине, дай Боже, ще се оправяме помежду си. И молете се!
Още в зори тръгнаха трима мъже с попа да събират откупа. Добитък, пари, златни пендари - скътани за сватба и кръщене... На никой не му свидеше - живота си купуваха. Не беше малко нещо... „Дано ги засити, та да ги затъкне дано!”
Мътни облаци се заточиха и нямаха край. Петлите се бяха одрямали и не се чуваше надвикването им. Овчарите не изведоха стадата. Някъде закука кукувица и разцепи тишината. Очакването тегнеше... Всички се страхуваха, биха избягали, биха се скрили, но някаква сила ги караше да стоят и се надяват...
Свърши се. Минаха като сърп над житни класове. Кървава жътва, огласена от писъци, молитви, проклятия и вилнеещ пожар. Димът закри слънцето, а ужасът от видяното го подгони. От натежалото небе закапаха едри капки дъжд и попиваха в още топлата пепел. Мрак и безнадеждие гърчеха душите... Неми, вцепенени - не можеха да се опомнят „Дано е било сън!” Бяха останали двайсетина човека. Посъбраха, което не беше погълнато от огъня и поеха към гората - не можеха да останат на голото... валеше.
Сама остана Искра. Асен подбраха още с първите. А баба Васила, миловната ù баба... Сълзите не спираха, сърцето се късаше, а в гърлото - не буца, камък беше заседнал. Взе от земята обгорелия бакър и се затътри към гората след другите.
*****
Затъркаляха се лета и зими. Всеки зарови мъката надълбоко - всеки беше загубил някого. Селото вдигнаха на същото място - там ги теглеше.
През всичките тези години Искра не загуби вяра, че брат ù е жив и горещо молеше Бог да ги събере отново. Като светиня пазеше спомените от детството. Всеки ден ги викаше и уютно се сгушваше в тях - някога с усмивка, по-често с тъга. В началото кошмарът беше спътник на дните ù, а с падането на нощта превземаше и съня ù. Затвори ли очи - картината изплуваше - писъци... огън... препускащи коне... пушек, който изяжда дъха... кръв, разплискана кръв, спечена кръв - толкова много кръв... Баба Васила, стиснала ги в прегръдка... молеща, заклинаща Бог за пощада... и викът ù: „Бягайте милите мииии...!” После... конник, който раздра пелената на дима, подхвана с една ръка Асеня и го метна на седлото пред себе си... Другият, след него, изправи коня на задни крака и полетя върху старицата... Ден и нощ - седмици, месеци, години... все тъй - до полуда. Но, както са казали хората „от времето по-целебен лек няма” - животът си искаше своето.
Броеницата на живота нижеше годините. Много вода изтече от оная пролет - старците ги споменаваха с „Бог да прости”, децата пораснаха и свиха гнезда и други се родиха... И пак имаше сватби и кръщенета, и пак се съживи селото.
Понесе се мълва, че новият ага бил роден из тия места. На времето го взели за еничар, ама тъй го озверили, че сам пашата му дал в дар тая част от планината - за заслуги към империята. И млад бил, и левент, ама звяр.
Искра още щом чу и нещо я загложди. А и, мине не мине седмица, Асен се появяваше в съня ù - дребничък, но жилав... засмян, но сербез... такъв, какъвто си го знаеше от преди. Реши да иде при агата - и да не го познаят очите, сърцето щеше да ù каже. Жените от селото я придумваха да не ходи, че оня бил нечовек - безчинствата му чет нямали. Не искаше и да чуе, каквато и работа да подхване, мислите ù бяха там, при Татара... Нали точно той може да е Асен, свидният ù брат.
*****
Прозирни, бели облаци плуваха в синевата, слънцето се задяваше с тях, грееше меко и наливаше с благодат земята. Въздухът трептеше, изпълнен с цвърчене, чуруликане, жужене... песен одухотворена, примесена със сладкия мирис на трева, билки, дъхави цветя и вековни дебри - вечната песен на живота.
По прашния път ситнеше девойка. Бързаше, но и съжаляваше за изминатия път. Сърцето ù тупаше припряно, с трепет и уплах, с надежда и боязън - беше Искра. Знаеше, че агата няма да ù прости дързостта, но ако това е брат ù... Кръвта вода не става.
Пладне, Искра почти стигна. Отдалеч видя конака, краката ù омекнаха, но не забави стъпките си. Скова се, кога застана пред високата порта, сърцето примря. Знаеше, прекрачи ли прага - няма връщане. Похлопа и затаи дъх. Вратата се открехна, показа се сърдит онбашия:
- К’во искаш, мари?
- При агата идвам, по работа...
- Не може! Агата почива...
- Моля ти се, пусни ме! – примоли се Искра и мушна в ръката му златица.
Той погледна парата, измърмори и се скри, но не затвори. След малко вратата зейна.
- Влизай!
На двора, под дебелата сянка на ореха, излегнат сред сърмени възглавници, лежеше агата и почиваше.
Още щом го видя, сърцето ù се обърна „Той е! Очите му, същите - лешникови... Боже Господи, Майко Богородичке, Света Троичке, помогнете, помогнете - нека ме познае! „Приближи се и стори дълбок поклон - не посмя да го погледне в очите.
- Кажи, къзъм, к’во те води при мен? – полази я с поглед от горе до долу, и поглади брадата си.
- Прости ми за дързостта, ага - пак се поклони. – Чух, че обичаш хубавите песни. Вземи ме при себе си, ще те веселя, когато...
- Че обичам песните, обичам ги, ама и хубавите моми. Пък ти, моме... - усмихна се мазно, похотливо я опипа с очи и поклати глава.
Искра пламна, страните ù станаха като божури - сърцето полудя, от срам, от уплах.
- Изпей ми нещо, пък ще реша! – Сравни я с подплашена сърна и тръпката на ловец се събуди.
Искра пак се поклони, приближи и коленичи пред него. Вдигна очи, потопи се в неговите и запя - с цялата си душа.
Чудят се чорбаджиите коя девойка да изпратят... Най- сетне казват, решават -
Янчица клето сираче - на турчин курбан да дадат.
Тогаз си Янка извикват, мазно се всички усмихват и си на Янка говорят:
Янчице, моме хубава, ти при Хан Татар ще идеш!
Отдалеч селям ще дадеш, отблизо - ръка ще целунеш.
Янка си у тях отива - викнала, че заплакала...
Не стига ли, Боже, Божичко - цели осемнайсет години
без майка, още без баща - без братец, още без сестра,
сега при Хан Татар да ида...
Отключи пъстри сандъци, извади бяла премяна
и се гиздаво премени - тя при Хан Татар отива.
Отдалеч селям даде, отблизо ръка целуна.
Хан Татар Янки думаше:
Янке ле, моме хубава, как те кандиса майка ти,
майка ти, още татка ти, при мене да те изпратят?
Аз нямам майка, ни баща, нямам братец, ни сестра,
няма кой за мен да жали.
Когато бяхме мънички - един си братец аз имах.
Като на пътя играехме, на пътя, на кръстопътя,
от пепел динки правехме, тогаз турците минаха
и ми брата вземаха, вземаха и потурчиха...
Тогаз се Татар опомнил, че има сестра Янчица.
Силно си Янка прегръща, прегръща и я целува
и просълзений продумва: Вярно е, сестро, вярно е...
Изпя я. Гледаше го с немигащи очи, а сълзите бликаха, като из извор. Планината беше стихнала, и небето, и слънцето...
Той стана, приближи се и повдигна брадичката ù. Взря се в очите ù и съзря всичко - пламналото в огъня село, вик на стара жена и ужасените очи на момиче, което побягва. Видя го и разбра, че кошмарът, който години наред тровеше съня му, е бил истина. Момчето, което подхванаха за ръката и с един само замах се намери на коня на османлията, е бил той...
Прегърна я, целуна посърналото чело, погали косите ù и я сгуши в себе си. Негова сестра, родна сестра... Само ако можеше да си спомни името ù... щеше да го извика така, че планината да го повтаря дълго, много дълго - чак докато е жив...
© Силвия Райчева Сеймира Дони Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Чудесно, Силвия! Поздравявам те!
-
ГАЛЕ, благодаря ти! Съжалявам... че плачеш!
-
СЕСИ, благодаря!
МОЙРА, благодаря! Ласкаеш ме... -
Сравнявам разказите ти с тези на Йовков... стош високо, Силвия, високо!
-
Пишеш страхотно! Всеки твой разказ е много въздействащ!
-
БОБИ, благодаря!
ВИЛДАН, благодаря!
КРЪСТИНА, благодаря! Трогна ме... -
Моята баба Елена, лека й пръст, обичаше да пее
тази прекрасна песен за Хан Татар, винаги плачех
когато я слушах... Много, много ми хареса твоя разказ!
Поклон пред дарбата ти да пишеш така талантливо и от сърце!
ПОЗДРАВИ! (6+) БЪДИ! -
Нямам думи! Умееш го!
-
МАРТИНА, благодаря!
ВАЛЕРИЙ, благодаря!
ЕЛЕНА, благодаря!
Поздрав... -
Вълнуващ разказ!
-
ПОЗДРАВИ!!!
-
Пишеш страхотно! Всеки твой разказ е невероятно вълнуващ!
-
ИРИНА, благодаря! Идеята за разказа е от песента "Хан Татар", а за другото... може би, но "Време разделно" е класика и е несравнимо...
БОРИС, благодаря!
ИЛИЯНА, благодаря!
Светъл ден... -
Много добър стил, разтърсваща история! Поздрав!
-
Едно от най-безчовечните проявления на робството, поднесено увлекателно и драматично! Поздрав Силвия!
-
Силно и хубаво написан разказ, но прекалено много ми бе близо по смисъл и образност на част от романа "Време разделно"
-
МАРИАНА, благодаря!
ANDRINA_MARK, благодаря!
ФАБЕР, благодаря!
Съжалявам, ако съм ви разстроила, но признавам и аз докато пиша, понякога... -
Стилно и силно!
-
Ех, че пишеш!
Въздух не ми остана! Още преглъщам сълзите си!
Великолепен разказ!
Поздрави, Силви! -
Омайница си!Прочетох на един дъх!Бъди!
-
НЕЛИ, благодаря ти!
АНТОНИО, благодаря ти!
Поздрав... -
Бездумна...
-
ЛЮБОМИР, благодаря!
СИЛВИ, благодаря!
ДОЧКА, благодаря!
МАРИЕЛА, благодаря!
Поздрав... -
Прекрасен разказ, майсторски написан! Поздравления!!!
-
Настръхнах.Поздравления и от мен
-
slackerbitch, свършиха ти средните пръсти? (;
-
Гърлото ми пресъхна очите се навлажниха....Поклон!!!
-
СЕНЬОРИТА, благодаря!
СЕЛВЕР, благодаря!
ТАНЯ, благодаря!
Прегръдка... -
Умееш да разплакваш.
За втори път го правиш, не е честно! -
ВОДОЛЕЯ, благодаря!
ВЕСИ, благодаря!
РОСИЦА, благодаря!
ИВОН, благодаря!
ПЛАМЕНКА, благодаря!
АНГЕЛ, благодаря!
СВЕТЛАНА, благодаря!
НЕЛИ, благодаря!
ПЕТЯ, благодаря!
Ще споделя нещо: песента "Хан Татар", ме омагьоса когато бях на възраст между 5- 6 годишна. Спомням си, че с часове стоях пред грамфона, слушах плочата и плачех. След толкова години, не си спомням нито мелодията, нито изпълнителя, но речитатива- да (е възможно да съм пропуснала думичка, или добавила някоя в песента, за което се извинявам)
Светъл ден... -
Прекрасно!Благодаря ти!
-
Пишеш удивително, Силвия! Чета те на един дъх и в същото време сякаш тече и филм пред очите ми. Благодаря за удоволствието!
-
Прекрасно написан разказ. Сърдечни поздрави!
-
„от времето по-целебен лек няма”
Какво ли не е преживял нашият изстрадан народ...
Но е оцелял...въпреки всичко...
А твоите разкази са удоволствие, Силвия - благодаря! -
Препрочитам днес с удоволствие!
-
Пишеш увлекателно. Според мен ти спокойно можеш да напишеш роман на историческа тема, стига да поискаш.
Поздравления! -
Чудесно е претворен този страшен момент от нашата история! Прочетох с огромно удоволствие! Поздрав!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
