Подът! Защо точно подът??? Дали заради въргалящата се мръсотия, която е по-скоро негов субстрат, отколкото придаваща му известна доза екзотика повърхностна покривка. Дали заради факта, че е там долу? Дали защото само тук, потънал в помията на безцелното си битийстване, виждам в него онази долна повърхност, в която предстои да се превърна. Дали пък не, защото го тъпча с лайнените си обувки?! Колко е приятно да виждам как малките лайненени парчета се отделят от слузестата ми подметка и се разтичат по шибания под. Не знам!!! Скапан под! Стената, вратата, счупеният контакт, от който стърчаха две изолирани жици (защо изолирани; защо, по дяволите, са изобщо там?). Писна ми! Скапан телевизор, потрошена лампа, побъркващо ниска маса, подобаващо кафенееща се бяла стена, жалко огледало, в което вглеждайки се, виждам само черния фон, на който се откроява стичащата се лига, която трябва да представлява моята изтъркана личност.

По дяволите! Отдавна забравих да псувам. Всяка моя външно отличаваща се, изпълнена с колорит псувня, всъщност е един и същи напълно кух  вопъл, срещу чудовищната пустота на облъхващата ме жизненост на света.
По дяволите! Столът е ужасно неудобен. Зеленият диван е придобил жълтеникав цвят, сигурно в резултат на безбройните надрискани задници, които са сядали на него. Какво ми пука, нали все още не вони на лайна. Или, може би, задушен от собствената си лайняност, вече не мога да усетя дори едно вмирисано старо подобие на диван, превърнало се в диван-лайнян. Няма значение! Кое няма значение? Че съм се надрискал или че светът е едно грамадно, размекващо се лайно.

Пльоснал се в цялата тази помия, виждам грозния трилампов полилей, около който се върти цялата гнусна хотелска стая, а аз, не намирайки причина да търся  в себе си сили за „нещо си там", продължавам да го гледам, но май вече не го виждам. Мога ли изобщо да различа нещо в този водовъртеж от безсмисленост?!

Вече дори не казвам по дяволите!