Светлина. Единственото нещо, от което се нуждаех, за да видя красивото ти лице.
Но и тъмнината не бе лоша, тя ни беше обгърнала в кадифена прегръдка и сякаш
времето беше спряло. Не можех да отлепя поглед от теб, усмивката ти озаряваше стаята с огнени лъчи, които стигаха до душата ми. Изгаряха я бавно, но болката бе някак приятна. Тя ме караше да усещам, че съм жива. Усещах горещите ти пръсти да докосват лицето ми и сякаш те бяха моя дом, моята закрила. Бавно се наведох към теб, не смеех да затворя очи, за да не пропусна и един миг прекаран с теб. Целунах те и тогава очите ми внезапно се затвориха, изгубих се в този миг, не знаех къде съм. Единственото, което знаех бе, че душите ни се сляха в едно и нямаше нищо материално, нищо което можеш да докоснеш, само две изгубени души слели се в едно. Отворих очи и осъзнах къде съм, ти се усмихна и душата ми отново бе прогорена от сладка болка. Исках да кажа толкова много неща, но не можех, думите бяха излишни. Усещах горещите ти пръсти да се плъ ...