Тя беше болна. Десетте дена ски разклатиха здравето ù. Последните вечери почти не бе спала, а дните я изтощаваха безмилостно. Имаше тонове натрупана умора в очите… душата и сърцето ù. Само някакви черни, избледнели и сухи следи по бузите ù подсказваха за една болка, търсила изход да избяга – нежелана, непосилна и неизмерима. Тая болка я разрушаваше, тая болка превръщаше усмивката ù в грозна гримаса, щастието в някакъв спомен, а всеки спомен в душевно земетресение. Болката, сама по себе си, не ù беше чужда, непозната и нова. Тя бе пила от най-горчивата чаша и дълго време това беше единственият ù аперитив. Обаче тази болка бе някак глуха, безизразна, непреживяна и потисната. Тя каляваше и разтапяше жената в нея. Будеше сила, жажда за мъст, усещането за превъзмогнатост, а в следващия момент я превръщаше в най-слабото същество, без никаква воля да се съпротиви на емоционалните трусове и се оставяше парализирана под лавината от спомени. От какво се бе разболяла толкова тежко? Изстиналите ù дробове от студения планински вятър я задавяха всяка минута в остра и раздираща кашлица. Хремата ù пречеше да спи, да се храни, да диша. Но истинската и сериозна болнавост се изразяваше в мъката ù. Тая глупава жена страдаше хронично, перманентно и непоносимо за някакъв мъж. Мъж с лице на дете, а и с детинска и елементарна природа. Този човек бе се внедрил толкова дълбоко в сърцето ù, господарстваше над всяка нейна мисъл, превръщайки я в своя робиня.

 Изминаха двете седмици на домашно лечение. А след тях изминаха още и още седмици. Здравето на тая жена успя да се възстанови само физически. Нямаше дори най-слаба наченка емоционалното ù състояние да се излекува. Не съществуваха никакви лекарствени медикаменти за това. Имаше само едно нещо, което щеше да свърши тази работа успешно, но… Дори не си позволяваше да мисли, а още по-малко да пожелае от него. Тая жалка жена, някогашно олицетворение на борбеност и стоицизъм, нямаше дори невзрачен живец за промяна. Тя се бе превърнала в един душевен мазохист, целият ù свят беше една голяма нереалност, пространство на безвремието, осланящо се само и единствено на миналото. Обичаше да сяда понякога вечер край градината. Палеше цигара, вглеждаше се в небето и съзерцаваше тихо звездите. Обичаше тези мигове. Само в тях усещаше някаква сладост от миналото, някак забравяше за настоящето и се оставяше романтичният ореол на нощта да я изгуби в своето величествено спокойствие. Но цигарата изгаряше за десет блажени минути и приказката свършваше със загасения фас.

 Тоя мъж се появи в живота ù тъкмо в края на есента и като някаква неразгадана символика постави началото на една зима. Той не беше мистериозен непознат, пленил вълнуващо сърцето ù. Той не беше нито стар приятел, в който да припознае любовта. Беше неин познат, но нищо повече. Случайни обстоятелства, моментни състояния на приятелска близост, нескрити симпатии… запалена искра. Тая хубава жена откри памук за своята душа в лицето на познатия. Намери поле, в което се изявяваше естествена, непринудена, откровена, женствена и срещаше възхита и разбиране. Отвръщаше му със същото, защото и той се нуждаеше от това. В душите им се разгаряше нещо силно и необратимо. Имаше един проблем. Един, но достатъчен да отреже крилата ù. Този мъж не бе неин, а чужд. Тоя факт се бе превърнал в буца, заседнала страшно в гърлото ù. Не ù даваше мира, оковаваше душата ù и забиваше безброй карфици по нея. Съвестта ù не позволяваше прегрешение и оставяше една телесна агония на себе си. Цяла зима тия двама души се обичаха платонически и истински. Докато, дни преди да отпътуват с приятели за своята ски почивка, една нощ…

 А после. После вместо, както очакваше тя, зимна приказка и рай за двама, се оказа, че бе попаднала в най-големия си мразовит кошмар. Тоя долен човек театралничеше пред приятелите си, държеше се студено с нея, за да не ги усетят. Тя знаеше, че следват сценарии и също играеше своята роля. Но не подозираше, че освен главна актриса, ще се окаже и публика в затъмнение. Зрител на една нова постановка, в която главната героиня е друга, но не жена му. Какво се случваше в този планински театър? Тя нищо не можеше да си обясни. Единственото, което изпитваше, беше жестока обида. Толкова жестока, че прогаряше цялото ù същество и оставяше негасими огньове в душата. Тая огорчена жена почувства началото на едно идващо и опустошително страдание. Решена да отмъщава, приюти пред очите му друг в своето легло и видя  в иначе ледените зеници на отсрещния някаква болка, примесена с мълнии. Какво постигна, тя не можа да разбере добре. Но за себе си разбра, че нито от извършеното се почувства щастлива, нито удовлетворена. След тия дълги, мъчителни, унизителни и студени дни тя се прибра болна.

 Тая излъгана жена разбра, че е обикнала най-добрия актьор, когото бе виждала. Разбра какво е да съществува в будна кома след най-страшната катастрофа в живота ù. Научи се да бъде брилянтна актриса при всекидневните си и неизбежни срещи с човека, оставил силни токсини в кръвта ù. Само не се научи как да живее отново след него. Тая изгубена душа остана ненамерена някъде из пътеките, очертани от неговите пръсти по тялото ù. Красотата ù само остана да мами, че сияе, едно изгорено и мъртво слънце. 

Тая жена обичаше да сяда понякога вечер край градината. Палеше цигара, вглеждаше се в небето и съзерцаваше тихо звездите. Обичаше тези мигове. Само в тях усещаше някаква сладост от миналото, някак забравяше за настоящето и се оставяше романтичният ореол на нощта да я изгуби в своето величествено спокойствие.