Прекрасен летен ден. Живот. Сияние. Топлота. И в същия този ден миловидно малко създание се разхождаше сам-само близо до тихия парк, където почти винаги нямаше никого. Това прекрасно място е дарено с красиви цветя - всяко от всяко по-нежно, по-живо. Заедно те танцуваха с вятъра, вплетени и омаяни. Малкото момиче се радваше толкова  много на този безценен дар от природата. Но някъде там, в далечинката, то съзря цвете, прилично на слънчев лъч. Приближи се плахо и съзря една диамантена жълта роза - някак невероятна му се струваше тя - толкова ярка, толкова реална… толкова близка и сякаш стрелкаше с очи момиченцето. Весело настроение го обзе - то подскачаше около розата, пееше и песни, разказваше и приказки. Но то нямаше да го направи, ако не усещаше, че това диамантено жълто цвете го разбираше по-добре от всекиго.
         Малкото създание погали цветето… и си мислеше… защо ли да не го отведе вкъщи? Така щеше да го вижда всеки ден, без да трябва да ходи до парка. Без дори да се замисли, то изтръгна нежното творение на природата от земята. И така, както всичко наоколо беше свежо и приятно, изведнъж тъмни облаци покриха небето - всичко наоколо замря. Момичето се уплаши - не знаеше какво да прави, не виждаше някой, който можеше да му помогне. Погледна то ръката си, в която държеше цветето, и видя как капки кръв се стичаха по нея, причинени от бодлите му. Детето заплака. Държеше розата и я питаше постоянно: „Защо?” „Защото ме уби” - отговори красивото творение на природата. След тези думи цветето внезапно се вкамени - изчезна онзи жълт ярък цвят, който засенчваше блясъка на слънцето. Нямаше я вече онази обаятелна  красота, онази незабравима живинка - сега беше просто парче камък. Малкото момиче се отчая още повече. Сега то съжаляваше за това, което бе направило… но беше твърде късно за разкаяния - нищо не можеше да се върне назад.
          Гръмотевица удари земята. Всичко се разтърси и стана някак като на война. Заваля пороен дъжд.  Детето се изплаши, захвърли розата на земята и побягна. Но, не - нещо го притискаше отвътре - май не трябваше да я захвърля така. Върна се назад, там, където я остави, но не видя нито и следа от нея - сякаш дъждовните капки я бяха разтопили. Момичето нямаше избор- отстъпи назад и продължи пътя си към дома. Прибра се и си легна, мислейки си че всичко това е било сън.
       На следващия ден то стана рано - трябваше да отива на училище. Приготви се бързо и се отправи към входната врата. Но там, тя намери каменната роза - да, наистина беше тя - с безпомощно изражение, счупена на две. До нея имаше книга с разкази - красива изглеждаше, с гладки жълти корици. Детето взе ранената роза и книгата, сложи ги в чантата си и продължи по своя път. Когато пристигна в училище, разгърна книгата с желанието да прочете нещичко - то много обичаше да се вплита в историите на такива разкази. Първият разказ, на когото се натъкна, носеше името „Каменна роза”. Да-нещо познато определено имаше в това заглавие. Но приликите не свършиха до тук. Разказът започваше така: „Прекрасен летен ден. Живот. Сияние. Топлота. И в същия този ден миловидно малко създание се разхождаше сам-само близо до тихия парк, където почти винаги нямаше никого…”