Имам се за що-годе начетен и интелигентен човек... само че за кратко време успях да направя някой не дотам интелигентни неща, които промениха живота ми тотално. Бързам да ви уверя, че не става дума за някакво престъпление! Просто допуснах грешки, а и външни фактори оказаха влияние за това развитие на нещата. А и роднински взаимоотношения... то си е казано, че ако искаш неприятности обърни се към роднините... убедих се в това!
   Далече съм от идеята да хленча и да обвинявам други за положението, в което изпаднах. А и никой не харесва мрънкащите хора...
   Пак ще цитирам мъдреците-каквото човек сам си направи никой друг не може да го стори!Така че поемам цялата вина...
   Винаги съм се възхищавал,дори малко и завиждам на хора,които сядайки пред белия лист с молив в ръка успяват да разкажат истории каращи читателите да се измъкнат от реалността и да потънат в други светове.Това за мене си е магия.Магията на думите!И сега се питам дали някой,освен мене разбира се , ще прочете написаното от мене.Всъщност няма значение.По важно е да осъществя ,толкова доколкото мога разбира се ,тази моя идея да разкажа историята си.
   Всъщност идеята ми хрумна спонтанно и то благодарение на нещо,което прочетох и ме плени.Става дума за книга,която прочетох или по скоро чета и в момента тъй като тя е от 3 части.А тя е "Последните оцелели,живота такъв какъвто го познавахме" на Сузън Бет Пфефър.Накратко в нея се разказва за историята на едно момиче -Миранда и нейното семейство и живота им след природен катаклизъм,кйто поставя огромни изпитания свързани с оцеляването пред хората по цялата земя.Историята е разказана във вид на дневник,който Миранда води в продължение на почти десет месеца.е,аз не съм момиче, а и периода от живота ми за който ще се опитам да разкажа е по кратък-само шест месеца.Но както казва един от великите според мене разказвачи на истории - Стивън Кинг- "Важна е историята а не кой я разказва".
   Сега малко ме е яд на себе си че не се сетих да си записвам нещата които се случиха през тези месеци.Но нищо,лека полека ще се опитам да се върна назад в спомените си , пък да видим какво ще излезе от това.
   Прочетох в нета ,че за една история,било то разказ или роман ,най-трудно е началото и май наистина е така...Чудя се как да подхвана същността на разказа си.Може би така:
   Аз съм на 47 години ,името и родното ми място , а както и града в който се развива историята също не са толкова важни....по важни са други неща.
   Случи се така че преди шест месеца се озовах на улицата.В прекия смисъл.За разказа мисля че няма да е необходимо да навлизам в подробности защо се случи така.Предполагам не съм единственият с подобна история.
   Първите дни когато се наложи да напусна квартирата си бях като в шок.Макар че рядко губя присъствие на духа.Мислех за възможните варианти за излизане от това положение и ги отхвърлях един след друг.Лошото в случая че като резултат от мои грешки озовавайки се на улицата се оказах едновременно без работа и с прекъснати , съзнателно,всякакви роднински връзки.Имах някой лев в банка,но сметката ми бе запорирана..
  Така че напуснах квартирата с един сак с багаж,дрехите на гърба си и стотина лева в джоба си.Предните дни бях занесъл повечето си дрехи-кожени якета , маркови дънки и обувки на един познат с молба да ги продаде за колкото успее.Така че за яке за което бях броил шест стотака взех 65 лева суха пара,за другите неща се прибавиха още няколко банкноти , така че прибавих около 200 лева към наличните в портфейла ми.
  Първите 3-4 дни бяха що годе поносими.Пак ходех в завесенията където сервитиорите и барманите ме знаеха като "приятеля на Джак Даниълс"...Само че сега минах само на кафета и водички.Това малко ги шашна защото почти всяка вечер пиех по 3-4 малки даниелсчета и си ми бяха свикнали.Оправдах се с това че пия някакви си лекарства и не са съвместими с алкохола...
  Та през тези първи дни като бездомник прекарвах в разходки из града,пиене на кафета и висене в интернет зали.В тези зали прекарах и първите си 4-5 нощи възползвайки се от нощните тарифи..от 21 до 7 само 4 левчета.И така свит в някой стол пред компа си пусках  филм и успявах да подремна четири пет часа.Ама то е едно дремане..да си хвърлиш шапката.Сутрин излизах схванат от залата.
  Обаче кафенца по 2 лева из централните заведения,минерални водички,цигарки,спортен вестник задължително сутрин,ядене...В един момент осъзнах че разхода ми на ден е около трийсетина лева а прихода е равен на нула!Така че някъде след десетина дни започнах да броя стотинките ,да си купувам "детски" цигари /така наричах кутиите с по 10 къса в тях/,станах клиент на кафеавтоматите за кафе по 40 стотинки,отказах се от вестника...
  И така се стигна до поредната сутрин в която ,излизайки от интернет залата, установих че имам пари  точно колкото за една баница,малка кутия цигари и две кафета..и то НЕС кафе защото то пък е най евтино...само 30 стотинки.
  И тъй като е известно че яденето ебава майката на глада се наредих на опашката пред баничарницата и дадох левчето си за едно подобие на баница....Изядох я на 4-5 залъка.А като се сети човек за онези баници от детските ми години...Родителите ме изпращаха на училище с 50 стотинки в джоба а те стигаха за две дебели баници по 0,18 и една боза от шест...че даже и ресто имаше!!Няма го този вкус сега...
 Пак се отплеснах ... та като утолих донякъде сутрешния глад с това тестено изделие минах през една бутка за цигари и по пътя към един парк в центъра на града си взех първата за деня доза кафе.
 Слънцето вече пробиваше облаците и избрах една пейка на която можех да да поема сутрешните му лъчи заедно с глътките кафе.
 Хората се раздвижиха по задачи на горе надолу , а моята задача поне за днес беше да измисля от къде да намеря извстно количество финикийски знаци...
 И провидението ми изпрати решение поне за сега на този въпрос във вид на...болки в корема.Може да е смешно ама си е така.От баницата ли , от кафето ли не знам , ама ме сви стомах и за да облекча малко болката отпуснах колана .. и ТРЯЯЯЯЯС решението за някакви пари светна в мозъка ми.Колана!За него бях дал цели 70 лева...естествена кожа,метална тока с емблемата на "Harley Davidson"...убийствен колан!Все нещо можеше да се изкара от него!
 Изкарах естественно ... 25 левчета влязоха в джоба ми след като по обяд минах през един магазин за рокаджийски дрънкулки и се спазарих с пича дето продаваше в него.Веднага инвестирах няколко монетки за един що годе поносим колан....все пак няма да държа с ръце гащите си...
 Та така спечелих още 2 дни по скоро нощи които да прекарам в онзи интернет клуб!Даже направих анкета с този онзи на един пазар и разбрах къде някакъв продавал правени от него цигари само за лев и 20 и то не с тютюн дето мирише по скоро на сено...намерих го този бизнесмен и след като направи реклама на стоката си,черпейки ме се една цигара напълних 2 оригинални кутия от ЛМ с неговата стока!
 Разделих останалите мизерни банкноти и монети , така че да си подсигуря храна и кафе поне за 2 дни.
 Думата МИЗЕРНИ никак не ми допада по принцип.Макар да имам широки пръсти умея да ценя парите и когато се наложи мога да бъда много разумно харчещ човек.Така че няма "мизерни" пари-понякога и една стотинка може да се окаже много важна.Майка ми казваше: "Дупе знае две и двеста". Така е.Моето "дупе" го знае.Понякога се замислям за мои познати , които не биха издържали и 10 дни ако живота им поднесе такова изпитание.Но това не е мой проблем.Моите си проблеми ги решавам без да завися от други хора.Начини има много.Важното е , това е моята философия , да правиш нещата по начин който е добър за тебе но по никакви поводи да не пречиш на околните , да не ги ощетяваш с нищо.Дори и с най-дребното.
  Да си се върна към моята си история все пак.Естествено , тези два дни минаха бързо и джоба ми пак олекна.И се стигна до първата нощ която прекарах под небето.Изкарах я под един навес на заведение в центъра на града където прибираха вечерно време масите и столовете.Та след като пообиколих тук там  се паркирах към 12 часа на един стол в дъното до стената и успях да подремна няколко часа.Събудих се от нощния студ.Не съм никак зиморничав по принцип,а и якето с което бях на гърба си беше добро , а на краката си носех все още зимните си топли обувки.Ама си стана студенко в тези ранни часове на деня. Така че скочих от стола и тръгнах да си раздвижа кръвта разхождайки се из заспалите улици с ръца в джобовете. Постепенно се позатоплих. И тогава ги видях.Е разбира се и друг път съм ги виждал,но както повечето хора предполагам,не съм им обръщал много внимание.Говоря за "клошарите".
  С колелета и колички разни хора се появяваха из тъмните улици , спираха се пред контейнерите и бързо преравяха отпадъците на спящите все още в леглата си "нормални" хора.
  Ако искате излезте някога в тези часове на деня и сами ще ги видите.Като малка армия са.И българи...тази първа сутрин това ми направи най-силно впечатление.Повечето бяха българи.Казвам българи ,сещате се нали? Защото има и цигани в бранша,ама те са "тесни специалисти" както разбрах по-късно.Те са "МЕТЪЛИ",така си им викам аз - специализирали са се в търсене на мед,бакър и други такива железарии.Те ровят в контейнерите наистина здраво!Стигат до дъното на нещата-то не са тояги,метални пръчки с куки...
 За съжаление точно тези -метълите разхвърлят боклука около контейнерите.И затова може би хората не харесват клошарите.Ама това е - вари го,печи го,циганина си остава циганин!!По натам в моята история ще ви разкажа и за други цигани ....а и за българи с "цигански" номера за съжаление.
 И ще ви помоля - ако някой от онзи Хелзинския комитет вземе да прочете това и скокне да ме търси за обидни думи и дискриминация,да ми ми дадете координати на добър адвокат.Не смятам да спестя нищо и ще разказвам за всичко,наричйки го с точните думи!
  Та тази малка нощна армия вадеше кашони,найлони,разни пластмасови кутии и бутилки от минерална вода , смачкваха ги с крака и ръце и ги пъхаха в количките си.
  Видях човек нарамил може би 4 или 5 чувала с сплескани пластмасови бутилки,друг буташе колело на което едва крепеше висока камара от сгънати кашони...
  Бавно ходех по улиците и гледах тази картина от живота , за който съм знаел толкова малко до сега.
  - Младеж,имаш ли огънче?
  Този глас от тъмното ме стрестна , признавам си.Обърнах се в посокота от която дойде и видях този с чувалите.Спрях се и му подадох запалката си.Човекът извади от джоба си тенекиена кутия,порови малко в нея и измъкна един фас.Вярно,"генералски",ама все пак фас.
 - Чакай - бръкнах в джоба си и му подадох от моите цигари - запали от тези.
Той посегна и взе предложената му цигара.
- Вземи си още 2-3 - казах му аз - Знам какво е да си пушач.
- Мерси братле - мъжът взе подадените цигари и ги сложи в кутията си.Щракна със запалката и запали.Дръпна дълбоко и с наслада изпусна струйка дим нагоре.- Кеф мама му стара!
Засмях се и също последвах примера му запалвайки и аз.
- Къде така рано? - Попита ме новият ми познат.
А сега де...Дръпнах от цигарата:
- Гарата - Това бе първото което ми дойде на ум.А и посоката в която вървях преди да го срещна беше точно към гарата.
- Аха,ранко пътуваш.Не си ли от тук?
Казах му че не съм и да , ще пътувам за София./Да бе София...то аз нямах в себе си пари за градския транспорт,камо ли за София.И кой пък ще търся там?/
- Добре приятел,лек път и мерси за цигарите.
 Човекът хвърли фаса на земята , награби пак чувалите и потегли в своята си посока.Гледах го как върви по тъмната улица - бавна и тежка походка на човек,натиснат от живота,помъкнал явно за някой пункт за отпадъци събраното в чувалите.Човек със своята си история,която носеше на гърба си заедно с чувалите.
 Тогава не знаех колко често щях да го виждам - него , а и други подобни борещи се с живота изкарвайки жълти стотинки събирайки в ранните часове на деня отпадъци по улиците.Отхвърлени от живота,но запазили достойнството си да се препитават с труд.Защото,уверявам ви уважаеми хора,четшщи тези редове - това си е труд.И следващият път когато видите такива хора,не забравяйте че живота е толкова странен и обича да си прави какви ли не шеги.Та може всичко така да се омотае че в един момент да си смените мястото с този , когото сте наричали презрително "клошар".Не ви го пожелавам разбира се...
 въпросът е - не е ли по добре клошар да прибира изхвърленото от вас като непотребен боклук и да изкара някакви си жълти стотинки или обирджия да влезе в дома ви и да ви отнесе парите,златото и т.н. Повярвайте ми,от опит го казвам - клошарите не са крадци.И просяци.Дори има такива от тях които ще кажат да си гледате работата ако им подадете 2,5 или 10 лева.Може да не ви се вярва , но си е така.И тъкмо съм започнал с "психологията" на този тип хора - запоменете следното : те не ровят в боклука да търсят храна!!Те ...т.е НИЕ си е я купуваме!!Но ако,както се прави в по белите държави,решите например , че останалата от вечеря мусака и половинка хляб няма да ги ядете , не ги хвърляйте в боклука!Просто ги сложете в торбичка,пуснете ако искате вътре една бележка "ГОДНО ЗА ЯДЕНЕ" и я закачете някъде отстрани.Бъдете сигурни,че някой непознат човек ще ви благодари от сърце за това!!
 Не правете и грешка като оставите мухлясъл хляб или развалено ядене.Може да не ви пука,защото явно сте лош и гаден тип,но ще получите само псувни!И с право!!
 Не казвам че няма такива дето ядат подобни гадости от казаните..има за съжаление,виждал съм го...Но те са друг тип..те за мене са ходещи МЪРТАВЦИ! Повечето от тях дават жалките си пари за дрога , дишат лепило...Разказа ми не е за тях.Разказа ми е за тези хора които въпреки окаяното си положение са останали ЧОВЕЦИ!А тези другите...жал ми е за тях но не бих помогнал на човек,който сам не си помага.Колкото и грубо да звучи.


                                                                                                                                  ГРАДСКИЯ

  На втората нощ прекарана на открито пак в онова кафене срещнах ГРАДСКИЯ.
  Бързам да кажа , че за всички герои в моя разказ ще ползвам имената които аз си ги кръстих.Не че някога те ще прочетат написаното и ще се обидят на нещо от това което съм казал за тях.Или че някой техен роднина или приятел ще ги познае по имената.Не е поради тези причини.Така ми харесва,така разказвам.Разбира се,не съм използвал тези мои си имена в разговорите си с тях...те са си само мои измишлиотини.Имената.
  Та бях задрямал въпросната вечер на стола под навеса,когато чух нечий стъпки.Отворих очи и видях един образ...наистина си е образ.Дребен с раница на гърба по голяма от него и представете си .... лула в устата.Кълна се,наистина беше с лула.Дребосък с лула.
 Мястото ми в дъното където седях беше стратегическо- виждах минаващите покрай кафето хора осветени от лампата на входа.Така че успях да го огледам.Честно ви казвам-копие на онзи Билбо от Властелина на пръстените.Лудница!!
 Дребосъка бавно навлезе в тъмното,където бях и аз и чак тогава ме видя.Закова се на място.
 Вдигнах ръка и казах:
 - Стреснах ли те?
 Той извади лулата от устата си:
- Мараба мъжки!
Е не,тази дума казвам ви ме УБИ!А и гласът муме довърши -дрезгав,от изпушените явно стотици цигари и лули.
 - Здрасти - отвърнах му възпитано и свалих крака от стола на който ги бях проснал.Знам ли го що за човек е,все пак да имам някаква опора...
 Дребния се промъкна между струпаните столове и маси.
 - Ша ти преча ли ако и аз дремна малко тук?
Казах му разбира се че няма проблеми за това.
Той свали раницата от гърба си , остави я на една от масите , нагласи си два стола и се отпусна с охкане на единия.
 - Бах мааа му и крака - пуфтейки започна да ги масажира.-Одъртях приятел,одъртяяях...Ти на колко си?
 Отговорих му докато вадех цигарите си.
 - Е ти си млад,аз съм на 62 вече.
Моляяя...???62?!?Никак не приличпе на 62 годишен.Изглеждаше доста по млад.
 - Жив и здрав да си още поне два пъти по толкова - пожелах му от сърце и запалих цигарата си.
  Седяхме си така в тъмното и си си говорехме така все едно се знаем от години.Като му казах от къде съм,подскочи.Оказа се че сме градски.
  Е това вече...как стават такива срещи не знам...странно нещо наистина.Както когато преди години бях в София по работа и се омотах търсейки една улица.Попитах случаен минувач дали знае къде е се намира тя и паднах като ми каза: "...не знам,от П........ съм и не я познавам София изобщо..."
 Стига бе....и аз съм от П.......
 Е как така уцелих от стотиците минаващи покрай мене хора да питам точно човек от моя град.Чудеса....
 Като друго едно такова чудо дето ми се случи в началните седмици на тази история.Взел съм си аз кафе една сутрин а нямам цигари.Пуши ми се та не знам...И си вървя с надежда да срещна някой колега пушач и срам не срам да поискам да си купя една цигара от него за 30 ст / стисках ги в ръката си готови/ , ама в този ранен час само непушачи все едно има по улиците.Та вървя си с кафето и поглеждам към една пейка и виждам кутия на нея.ДЪНХЕЛ 100 мм.Кой ме накара да свърна към пейката?Оказа се че в тази кутия има точно 17 цигари!!Чудо си е , нали?
 Пак се отплеснах леко встрани.Да си се върна на първата си среща ГРАДСКИЯ.Така си го кръстих аз този бай С.
 От дума на дума разбрах че този човек броди така вече цели 20 години!/Леле...20 години?!??/ Чат пат се прибирал до родния ни град , ама за ден два и пак поемал по пътишата.
 Разказах му и аз без да влизам в подробности за случилото се с мене.Какво да крия? Пред лекар,адвокат и ....градски всичко се казва!!
 Побърборихме си така известно време,попушихме - аз цигари той лулата си /направо ме убива с тази лула / и понякое време се одрямахме.
 Когато се събудих вече беше започнало да се развиделява. Видях че градския бе потеглил вече по своите си работи.На масата до мене имаше торбичка с половин хляб и от онзи нарязания салам....и 2 лева!!!
 Същата вечер пак се видяхме и успях да му кажа едно "мерси" , на което той отвърна : "..абе не ме занимавай с дреболий"!! ГРАДСКИ.....
 Та с този човек станахме приятели , виждахме се понякога , черпехме се кафе , споделяхме кой на какви находки е попаднал.Той ме "светна" за основните неща да оцелее човек в такава ситуация.
 Разказа ми какви неща могат да се намерят захвърлени от хората,неща на които другите "колеги" не обръщат внимание може би защото нямат идея кое къде може да се продава...Те си знаят пунктовете за отпадъци и това явно им стига. А се намира какво ли не - камари от дънки,блузи,якета,книги и други неща които могат да носят някакви пари.
 Та градския ми каза къде и какво,в кои квартали може да се намират интересни неща.Обясни ми къде да занеса находките си,как да се пазаря за цената...изобщо ходещ наръчник на клошаря се оказа този мой Градски.И аз като примерен ученик попивах тази информация,която по късно се оказа наистина много полезна за мене.И колко много ми помогна в следващите седмици и месеци.
 Сега докато разказвам за него ми хрумна идеята да му прочета поне на него написаното и току виж съчиним двамата един "Кратък курс по оцеляване като клошар".Обаче от известно време не съм го засичал Градския и малко ми е криво,защото последния път когато се видяхме ми се оплака че нещо не е добре със здравето.Дано сега да е добре човека.Все очаквам да го мярна някъде по улиците с раницата на гърба и лула в устата.А може пък да е намерил някъде чанта с 20 000 евро и да се пече на някой плаж в Турция да речем.Знае ли човек?!?Златната рибка може да не е само приказен герой!Или героиня...?!?!


 След срещата си с Градския реших да приложа съветите му и на практика.
 Следващата нощ подремнах до към 4 сутринта и въоръжен с няколко найлонови торби /много е важно да имаш здариви торби в себе си при тези обиколки/ потеглих из тъмните улици в търсене на "съкровища".
 Градския ми бе казал че това са часовете за обиколки-между 4 и 5,30 - 6 сутринта.После излизат "колегите" от чистотата с камионите и всичко потъва в търбусите на каросерийте им.
  Тази обиколка,първата от многото които извърших през слдващите седмици завърши с 4 чифта мъжки дънки /изпрани и сгънати така че все едно не са носени/,които висяха в чантичка закачена на един контейнер.От друго място добавих и чифт супер запазени маратонки към "стоката" си.С тези находки приклучих.Хората започваха да тръгват за работните си места и улиците лека полека се оживяваха.
  Дотук добре.Имах стока.Сега идваше стъпка номер 2 от инструкциите на Градския - трябваше да се пласира намереното.Той ми беше обяснил къде има два магазина за дрехи втора ръка , чиито собственици са склонни да взимат запазени дрехи. Така че поседях до към 9 часа на една пейка и тръгнах да правя "бизнес".
  В първия магазин ударих на камък.Имаше табела на вратата че същият ден няма да работи.Ами,ОК...тогава ходом марш към другото място.
  Намерих го и него.Магазина - голяма метална конструкция от миналия век предполагам,олющен,неугледен.Отвън провесени закачалки с какви ли не стари дрехи.Като видях какво се предлага си казах : "Леле...тези моите дънки дето ги намерих са все едно като от Корекома сравнение с тази стока..."
  Помотах се малко пред магазина да се мерне някой продавач.Ама никой не ми обърна и грам внимание.Егати....
  Не издържах и си наврях главата в отворената врата попитах дали има някой вътре.Чу се едно "момент" и пак зачаках.
  Този момент продължи може би повече от 5 минути.Егати търговеца......
  По едно време от вратата излиза един огромен българин...канара направо.Брадясъл.....абе Боримечката от "Под игото".
  Изгледа ме от отгоре до долу.Гледам го и аз и казвам:
  - Здрасти! Бай С. ми каза за този магазин.
 Здравеняка се засмя:
  - Къде го този образ?
 Обясних му че сме се запознали перди 2-3 дни и не го знам къде скитори.
 - Добре.Като го видиш му кажи да мине да го черпя едно кафе - човека подаде ръката си и каза името си.Стиснах му лапата.И така се запознах с БОРЕЦА. Така си го кръстих....
 По късно се оказа този човек има уникален живот и уникална история.И то толкова уникални че си заслужава да бъдат описани в книга.Всъщност....дръжте се сега здраво - наистина има книга посветена на него.И хайде малко да повдигна завесата и да споделя с какво точно се занимавам сега.Ами с какво - набирам на компютър материалите му за втора книга. И почивайки си от преписването на записките му,пиша и моята си историйка.
 Та този човек изигра голяма роля в периода от живота в който се намирам.Но разбира се,тогава на тази първа среща и идея си нямах за това.
 Този ден успях след кратко пазарене да продам дънките по 2 лева парчето и добавих още толкова и за маратонките.И ето първите пари изкарани от "клошарстването" - 10 кинта ...на цяло.Малко ли е?????Никак не е малко даже - чиста далавера си е.Продадох нещо за което не съм броил и 1 стотинка за десетачка.Сметнете ми печалбата ако искате разбира се.Ама по важното е че създадох един бизнес контакт.Добре звучи - бизнес контакт.Точно така си обаче.Колко дънки,ризи,якета му носех в следващите седмиц....направо нов магазин можеше да отвори.И не само дрехи носех разбира се.Намирал съм цели торби с изхвърлени закачалки за дрехи.Бройката - 10 стотинки. 100 бройки са си 10 лева.А 10 лева са си пари.
  Намирал съм и цели чували с канцеларски материали изхвърлени от някой офис - папки,химикалки,моливи,перфоратори....нови , неотваряни кутии и опаковки.Майтапех се с него че може и щанд за канцеларси пособия да отвори.
  Готин човек.И той преминава през криза в живота си сега и то толкова сериозна че ако ви разкажа няма да повярвате може би. От собственик на не един ресторанта,магазини и т.н да се снижиш до това да продаваш стари дрехи...а като съм гледал снимки негови какви хора са яли и пили в заведенията му.И същите тези сега се правят че не го познават. Ама с тази,втората книга ще им такова мамата....!С документи,снимки - наистина страшна история.История как един човек може да бъде смазан от държавната и политическата месомелачка.И затова сега с кеф му помагам с написването на книгата,по точно набирането на книгата.Заслужава си го човека.И дано да успее да бутне тази проклета THE WALL дето ни е обградила в милата ни татковина.

                                                                      х х х х х х х х х

  Днес както си седя на слънце и пия кафе на терасата на градската библиотека се замислих къде ли съм бил точно преди една година? Къде ли? Ами тук в този град , имах супер квартира , бачках за една софииска фирма като координатор за града.При всички положения на тази дата съм пиел някъде кафе ама в портфейла си съм имал поне 3 стотачки... Минало е.Майната му. С миналото нищо не може да се направи,няма как да промениш нещата.Затова само напред и това е.Добре че съм си оптимистче!! Иначе досега все някой чарк в мозъка ми е можело да изпуши и да стане късо в цялата инсталация..да чукна на куха глава /моята си/.

 Но да си продължа историята.

 Освен парите , другото важно нещо за този начин на живот , който ми се наложи да водя,е спането. Градския ми беше казал да бягам от идеята да спя по пейки в градинки и подобни места. Какви ли не изроди скитат нощем - наркомани , цигани-ама от онези -най циганските цигани , групи пъпчиви тийнове дето се правят на скинари ама само когато са поне десетима срещу един. Така че като изкарах още една или две нощи в онова кафе на открито усетих че има риск да започна да кашлям,да кихам и да се наливам с "Тайлол Хот" след това. И реших да видя как се спи на гарата.Спали ли сте на гара?Убийствено е!! Едни метални пейки дето ти ръбят яко,студено желязо...ужас.Ама видях аз къде е ключа за бараката както се казва. В гарата нощуват поне по десетина човека всяка вечер...постоянно прибиваващи там мъже и жени. И гледам ги аз,мъкнат едни картони от кутии , постилат ги на пейките и лягат отгоре. Кеф.Хем меко,хем пази топло като полегнеш. На другата вечер и аз се снабдих с такъв дюшек и се паркирах на една пейка.По някое време усещам бутане.Гледам - двама полицая: "Добър вечер". "Добра да е" отговарям културно аз и ставам. "Ще пътувате ли?". "Не - казвам -чакам един колега с нощния влак от Бургас".Искат лична карта-давам им я на хората.Направиха си някаква проверка дали не съм някой издирван престъпник и ми пожелаха лека вечер.И пак си легнах.Сутринта към 6 минаха тези същите и събудиха квартирантите...
  Първите две три нощи ми бе много скапано да спя на тези пейки на гарата. Наистина е кофти да спиш а разни пътуващи хора да те оглеждат.Ама няма начин,това е положението.
  Разбира се , когато прекараш няколко нощи подред така на гарата,това прави впечатление на охраната. Все пак си нов обитател...Другите съквартиранти са тук много преди мене и полицаите си ги знаят.Има такива дето са така от години на гарата.И за тях ще разкажа разбира се но когато стигна до това. Та в един момент се налага пак да се срещнеш с полицаите,няма начин.И не върви да кажеш отново че чакаш някой пристигащ от някъде.По добре казваш истината.Така сторих и аз. "Имам си лични проблеми и останах на улицата.Няма къде да спя затова съм тук." Това общо взето казах на полицаите.Хора са , видели са какво ли не ,уважавам им труда и не бих се противил ако кажат да се махам.Но не ми казаха. С времето им показах че не съм от контингента на крадците,изманиците и просяците , които обикалят гари и автогари и че наистина в момента съм в такава ситуация.И нямаше проблеми.
 Разбира се,трябва да се съобразява човек с някои неща.Все пак гарата не е хотел,пейките не са стаи от този хотел за да ги "окупираш" когато ти скимне.Трябва да се изчака да замине и последния влак за деня и тогава вади картоните,постилай и лягай. Абе не е проблем , ходил съм в казарма,знам какво е да се спазват правила,макар и да са неписани както е в случая.
  И така , лека по лека придобих ново звание - "гараджия". И започнах да попивам нови и нови знания които да ми бъдат полезни.Гледаш "гараджийте ветерани",учиш се от техния опит и ако си умен си го дообогатяваш със свои си нововъведения.

                                                                                                                         Г  А  Р  А  Т  А

  Като малък исках да стана машинист на влак. Като почти всички деца от моето поколение разбира се. С баща ми ходехме на гарата и седяхме с часове там - той си пие биричката за 30 стотинки на терасата на РСВ-то,а аз си седя на перона,зяпам си линийте,вагоните,локомотивите...и устата ми не спираше да повтаря : " Тугуфтугуф,тугуфтугуф.."Детство!!!Наистина моето поколение имахме истинско ДЕТСТВО. И затова сега колкото и пъти да гледам "Тралежите..." и другите разкошни детски филми правени по онова време / абе вярно,защо сега няма нито един такъв истински детски филм...а?/, ми иде да ревна с глас. Същите "идиотчета" бяхме и ние в махалата , същите лоши лелички, същите бабички клюкарки...мрежите с бурканчетата кисело мляко,късите панталонки....Даже усещам дима и аромата на лютеницата дето се бъркаше на огнището в двора на блока.И ние седим с филийте и чакаме да ни извикат и да ни намажат от още врялата лютеница...и после пак игри до тъмно. Мама му стара,защо ли тогава искахме да пораснем по - бързо??И то взе че се случи...толкова бързо станахме големи. Карай,поне си имам спомените за тогава. А и забавното при мене е това че в казармата бяхме в едно поделение с Маляка-онзи от "Таралежите..." Даже началник ми беше! Същата симпатична и хитра муцунка като героя си от филма!
  Пак се отнесох леко! Да се върна на гарата. На гарата какво - коловози,линий,влакова идващи и заминаващи , пътници мъкнещи багаж , нервно чакащи закъснелия си влак хора. Което си е запазена мярка за нашето си БДЖ. Ако няма поне 20 минути закъснение,значи е станало чудо,равно по значимост на чудото което направиха баце Ице и Ко през далечната 1994 година в Щатите. И най много ме избива на смях като от радиоуредбата на гарата се чуе: " Уважаеми пътници, влака от А до Б през гара Ц се движи с 300 минути закъснение и ще пристигне на един кой си коловоз..."Моля?!? Колко каза?! 300 минути? Абе хора че то това са си 5 часа. А за 5 часа може да идеш със самолет до Москва и да се върнеш даже. И като се чуе това съощение народа почва да мига на парцали и се почва едно звънене по телефоните : " Милооооо,влака има 5 часа закъснение , ще ме чакаш ли на гарата?" Симпатично момиче , вероятно студентка с една камара багаж, седи и слуша отговора на "милото"! А оня дръвник и казва /така беше увеличен звука на телефона че се чуваше на 2-3 метра/ : " Ти луда ли си МА?Ша си легам,нема да ти виса по гарите аз!" Така ли си говорят сега милите?!? И онова девойче затваря телефона и почва да реве....Абе сърцераздирателни историй стават с тези закъснения. Колко ли човешки съдби са променили тези вечно закъсняващи български "тренове".Тренове са - все едно са от друга епоха тези влакове. Веднаж един жепеец ми каза че тези локомотиви са "родени" през 1972 година. И редовно си се чупят. Смятайте си вие - сега сме 2016 год. Европейска България от 21 век се вози на влакове от миналия век. Ама както се казва - "спасението на давещите се е дело на самите давещи".
  Та из целия този гаров хаос сме и ние - "гараджийте". Неопитно око не може да определи кой е "гараджия" в тълпата , ама за вече тренирания поглед като моя е фасулска работа.
  Да си гараджия никак не е леко. Трябва да спечелиш уважението на хората работещи на гарата,въпреки положението в което си изпаднал. Естественно е - всички тези хора - било на касите,чистачите,ръководителите,работниците които композират влаковета в един момент разбират че еди кой си е нов "гараджия". И като преценят що за човек си става по лесно - и кафе ще те почерпят и цигара...И мене са ме черпили, но винаги след това съм връщал жеста. Защото има и друг тип хора сред "гараджийте". Отива при жената на кафето и вика: "Дай ми едно кафе на обяд ще ти го платя". Да ама не - ни на обяд ни вечерта го плаща. Че и на другия ден...А тази жена е на заплата - разбрала е че нямаш стотинки за кафе,дала ти е ама бъди така добър да си го платиш по дяволите. Ама има хора из тази среда за които да те "прецака" с 50 стотинки е нещо велико!А ако е лев...то радост , то чудо.
  Ами за цигарите?Да не казвам колко пъти съм черпел "колеги" с цигари защото са нямали..нямали са ама след 15 мин го виждам как си вади кутия негови си и си уши. Е ? Не е ли велико да изкараш цигара на аванта?! И когато ти поискаш - отговора е : "..е сега изпуших последната". И пак го хващаш след малко в лъжа. Много важно,дребни душици!
  На гарата има и "гардероби"! В кавички е думата защото това не са онези гардероби в които си оставяш багажа срещу някаква такса.Тези гардероби са други...за да се сдобиеш с такъв гардероб разбира се трябва да имаш стаж зад гърба си. Някой да те "светне" за тях! Някой от ветераните гараджий.