- Добър ден! Билети и карти за проверка, моля!
В купето на влака имаше трима човека. Две възрастни дами и Деница, жена на около тридесет години. Стариците показаха билетите си, същото направи и младата жена. Кондукторът я погледна, продупчи билета с химикалка, усмихна се уморено и каза:
- Нали знаете, имате връзка на гара Буково. Като слезете там, влака, на който трябва да е качите е след два часа и половина.
Деница кимна в знак на съгласие и отпусна глава на седалката. Погледна си телефона, имаше време да поспи.
Двете стари жени се опитаха да я заговорят, но като видяха, че не могат да завържат разговор, задрямаха една след друга. 
Мелодията, която композираше влакът беше монотонна и унасяше пътниците. Всеки със своите мисли, всеки с проблемите си, но всички пътуваха по един път, релсите на живота. Когато пътува, човек не спи както в дома си, не сънува. Той дреме, защото така по-леко минава времето. А и няма как да бърза, защото влака, знае кога да пристигне където трябва.
Деница се стресна, когато усети потупване по рамото. Събуди се, обърна се и видя усмихнатото лице на една от нейните спътнички. 
- Това е вашата спирка - каза старата дама. Тук трябва да слезете, както каза кондукторът.
Жената стана от меката седалка, взе тежкия сак, вдигнат на багажника над главата й и отвори вратата на купето.
- Довиждане и лек път! - каза Деница и се запъти към края на вагона.
Влакът спря и тя слезе на перона. Посрещна я малка гара. Остаряла постройка, с малко зеленина отстрани. Три дървета и градинка с цветя. Жена с униформа, вдигна палката по посока на локомотива и влакът тръгна. 
Деница гледаше композицията докато последния вагон се скри от очите й. Погледна към часовника на чакалнята и седна на една от пейките. Имаше много време. Тя стана, отиде до кафемашината. Пусна монета и натисна бутончето за нормално кафе. Усети, че нещо я докосва по крака и инстинктивно раздвижи петата си. Обърна се и видя куче. То отскочи настрани и предпазливо гледаше към жената. Може би беше усетило, че пред себе си имаше добър човек и затова си въртеше опашката.
-Ей! - каза Деница. - Ей, мъник, ама много си ми хубаво бе. Но си ми и слабичко, защо така, а?
Кучето се завъртя от щастие, че някой му обръща внимание и се легна по гръб, като не спираше да маха с опашка.
Младата жена стана от пейката, тръгна към малкото магазинче на перона а бездомната животинка я последва. Деница купи две банички и шише минерална вода и се върна отново на пейката. Не беше гладна, но отчупи от закуската и хвърли залъка на кучето. То лакомо го погълна за част от секундата. Вратата на чакалнята се отвори и от там излезе същата жена с униформа. Погледна строго към чакащата пътничка и каза:
- Моля, не хранете кучето! Писна ми от бездомни твари тук! Щом толкова ги обичате, вземете си ги у вас и ги хранете, ако искате и спете с тях. Моята работа не е и да чистя след тях. Намусената служителка влезе в стаичката и трясна вратата.
Деница стана от пейката и тръгна по асфалтирана пътека. Заобиколи сградата на спирката и се озова пред малък безлюден парк. Имаше няколко пейки, и тя седна на една от тях. Кучето я следваше през целия път. То легна пред краката й и ядеше залъците, които жената пускаше на земята. Тя чу стъпки. Нечии крака бавно и тежко се влачеха. Звука от стари обувки се усилваше и Деница се обърна. Видя как старица наближаваше пейката и се отдръпна за да направи място. 
- Може ли да седна? - попита възрастната жена.
- Да, разбира се!
Изглеждаше уморена и бедна. Беше облечена със скъсани стари, но чисти дрехи. Недоимъка не я бе лишил от желание за живот и тя се грижеше за това, поне да не е мръсна. Но не успяваше да се сближи с хората, защото никой не обича бедния човек. Не гледаше в очите, сякаш е била наричана с обидни думи много пъти и сама имаше мнение за себе си като за втора ръка човек. Но дълбоко в очите й имаше блясък, чиито лъчи топлеха достойнството й.
Деница отчупи от баничката и подаде парченцето на бабата. Старицата го взе, подържа го няколко секунди и го хвърли на кучето.
- Не съм гладна, моето момиче - каза старата жена. - Аз стоя ей там, отзад. През деня гледам този, онзи като минават. Тук нали влаковете се сменят, виждам и нови хора. Не говоря с всеки, просто ги гледам. А нощем, зависи кой е на смяна, ме подслоняват в чакалнята. Нямам си дом. И преди като те видях, как си довела кученцето тук, ми домиля. И куцук, куцук, се довлякох до теб. То беше много хубаво куче, но също както при хората, като омръзне или остарее, го захвърлят на улицата. 
Деница се усмихна и погали кучето.
- Това куче - продължи старицата. - то е особено. Стои на перона и знаеш ли как познава влаковете, направо съм се чудила. Когато наближи пътнически влак, става, започва да лае весело и да маха с опашка. А като усети, че идва товарен влак, с отвращение обръща главата си настрани и се прави, че спи. Не му обръща внимание.
Младата жена хвърли на животното и последното парче от баницата. Кучето го захапа и помъкна до дърво, изрови с лапите с малка дупка и го зарови. Върна се при двете жени.
- Аз имам още малко време до моя влак - каза Деница.
- Сигурно отиваш до любимия си мъж, нали? - попита старицата.
Младата жена наведе глава и замълча. Тишината беше покрила парка. Чуваха се само няколко акорда от песните на две птичета наблизо.
- Нямам любим мъж. Така се случи, че се разделихме, след много години съвместен живот.
Старицата се опита да стане, но не успя. Отпусна се на пейката, обърна се към Деница и каза:
- Тежко е моето момиче, тежка е самотата. Аз нямам къде да живея. Но предпочитам да съм без дом, все някъде ще замръкна, било в чакалнята, или някой човек от селото ще ме подслони. Дори на пейка да спя, ще съм завита с тишина, а не със самота. И има хора покрай мен. Дали пътници или минувачи, все някой ще мине и ще си кажем дума. Ако пък никой не мине, то кучето ми прави компания.
- Да, не е хубаво да си сам - отговори младата жена. - носи болка и все мисля за неща, които ме натъжават. Трябва да променя живота си, но ме е страх. Аз не говоря така с всеки, както споделям с теб. Виждам, че си добра жена.
Кучето стана, отръска се, погледна към жените и замята опашка. Заскимтя и се обърна към чакалнята. Тръгна бързо към нея.
- Идва влака ти, виждаш ли как кучето го усети? - каза старицата. - ти ми допадна много, моето момиче. Не се страхувай, самотата ще отлети и ще дойде топлината. Няма случайни неща и затова се срещнахме днес. А когато бездомник срещне самотник, нито бездомникът е без дом, нито самотникът самотен. Сърцето подслонява и дава топлина. А това може да усети само този, който има добра душа. Ето кучето, то не знае, че е бездомно, нито усеща самота. Радва се на всеки, който е добър с него. Обича хората, обръща глава с отвращение към материалните неща. Ще питаш, как тази старица дрипава говори такива неща. Бях учителка. Хайде тръгвай, че влака ти дойде! Лек път! И не забравяй, че без дом и самотен може да оцелее човек, защото знае, че все някога ще се оправи. Но без добро сърце е обречен да страда докато е жив. Хайде!
- Довиждане, госпожо! - каза Деница, хвана старицата за ръката, наведе се, целуна я.
Двете жени се погледнаха в очите и се разделиха.
Влакът приюти Деница, а чакалнята прегърна топло старата жена. 
А кучето, радостно мяташе опашка, забравило за това, че благодарение на него, една млада жена беше получила безценен урок.

Явор Перфанов
25.06.2018
Г.Оряховица

:)