“”
- Уаф! Уаф! – обади се кучето.
- Пу! – заекът, треперещ, си плю в пазвата. – Триста зелки! Не ме плаши така, Джаф!
- Спокойно, зайо Байо. Само тренирам рефлексите ти.
* * *
Някъде далеч, след всички познати местности, в една незнайна гора дивееха... така де живееха заекът Байо и кучето Джаф. Тази, на пръв поглед, нетипична междувидова дружба положи основите на едно истинско приятелство и поредица приключения.
Джаф не беше породисто куче, но за сметка на това беше превъзходно - във всеки един смисъл. Той имаше продълговато тяло, къси за размерите си краченца, но беше “набито” куче. Козината му приличаше на пясъчно кадифе – светлобежова и тооолкова мека. Доброта, сърдечност и понякога нетактичност се криеха в това сладко същество.
Заекът Байо бе със светлосивкава и безкрайно мека козинка, като ушите му преливаха към бяло. Той се славеше в гората с три неща: с големите си и винаги нащрек уши, със самохвалството си и със... страха си. Пословичният страх на всички зайци пред този на Байо ...