I част

Бях убедена, че това ще е най-нещастното ми лято. Всичко тръгна наопаки от самото му начало. Най-напред получих категоричен отказ да ползвам отпуската си тогава, когато бях планирала, за да съвпадне с отпуската на приятелят ми. От месеци си мечтаехме за романтично лятно пътешествие, само двамата, и смятах, че няма да е проблем, поне тази година, след като предишните две бях останала да работя цяло лято.
Но и тази година ми дадоха да разбера, че всички останали колеги са с предимство тъй като аз съм най-младата и дори не съм сериозно обвързана. Е, а как да стана сериозно обвързана, скръцнах със зъби мислено аз, когато не ми даваха никакъв шанс за романтично лято?
Още предъвквах тази разочароваща ситуация, когато внезапно се наложи дядо да влезе в болница. Дядо беше единственото ми семейство от години и бях готова да зарежа всичко, за да съм край него когато има нужда от мен. За щастие възстановяваше се много добре и вече очаквахме да го изпишат, когато лекуващият го лекар поиска да говори с мен.
Той и дядо бяха приятели от детинство, често ни гостуваше и го приемах почти като част от семейството, но този път се изплаших. Защо ме викаше в кабинета си, за какво искаше да говорим, след като самият той малко по-рано ме бе уверил, че състоянието на дядо е стабилно?
- Няма причина за тревога, Александра – посрещна мило ме той, очевидно съзрял тревогата ми. - И двамата знаем, че дядо ти винаги е бил железен, що се отнася до здравето. Само че искам да разберете и двамата - случилото се е едно сериозно предупреждение за това, че възрастта си иска своето. Годините си вървят, миличка, и тежестта им задължава човек да забави темпото и да почива повече от преди.
Бях напълно съгласна, затова само кимнах разбиращо.
- Само че и двамата знаем какъв безподобен инат е дядо ти – поклати глава загрижено той.

- Отдавна му намеквам да си вземе помощник за магазина, но той не иска и да чуе. За това се обръщам към теб с молба да бъдеш настоятелна по този въпрос. Не го оставяй намира, докато не го убедиш колко е важно това за здравето му.
Уверих го, че напълно може да разчита на мен за това. Макар да не бях точно дядовата глезанка, старецът трудно ми отказваше каквото и да е.
Подозирах обаче, че това няма да е никак лесно. Открай време дядо не допускаше никой друг в своето малко царство, освен мен и баба, докато беше жива. Наричаше го "Магазинче за чудеса и чудатости", защото в него можеше да се намери какво ли не – от ръчно изработени седефени копчета до изящно инкрустирани мебели. Когато бях малка се завирах и в най-тъмните му кътчета и не се изморявах да разглеждам странните, старинни вещи, с които беше пълно.
Няколко дни премислях ситуацията и избирах подходящият момент, в който да говоря с дядо. Покрай всичко това с приятелят ми се бяхме чували съвсем рядко, а сега, когато дядо си беше вече у дома, ми се струваше съвсем нормално да наваксаме изгубеното. Но той явно не мислеше така. Оказа се, че все пак си е уредил романтична ваканция, като е заминал на вилата на своя колежка...
Бях бясна и изобщо престанах да мисля, но въпреки това успях да му изкрещя, че е пълен нещастник и съм безкрайно щастлива задето съм разбрала това навреме. След което, разбира се, избухнах в сълзи и сигурно нямаше да спра поне година, ако дядо не бе почукал на вратата на стаята ми.
Като видя в какво състояние съм дойде и приседна до мен на леглото.
- Какво има, миличка? - погали ме неловко и от това се почувствах така, сякаш бях на пет.
- Нищо особено, дядо - промърморих. - Просто...нещата от живота.
Издухах носа си в книжната кърпичка, която ми подаде и казах решително:
- Виж какво, имам една голяма молба към теб.
Той вдигна вежди учудено и ме подкани с поглед да продължа.
- Искам да започна работа при теб в магазина.
Дядо въздъхна тежко. Подозирах, че няма да бъде във възторг, затова добавих:
- Вече съм го решила, моля те. И без това още утре смятам да отида във фирмата и да подам молба за напускане.
Все пак се опита да ме разубеди, използвайки всички доводи, върху които вече бях размисляла дни наред. Но аз бях толкова категорична в решението си, че накрая той се предаде.
Нямах търпение да се запозная с всички тайни кътчета в дядовото царство на чудатости, дори и дебелата му счетоводна книга ми изглеждаше в пъти по-интересна от досадните документи, с които бях принудена да се занимавам ежедневно във фирмата. Няколко дни по-късно грабнах тетрадката, в която описваше всички приети вещи и се запътих към склада, който се намираше под магазина. Докато слизах по стръмната желязна стълба си помислих, че тя със сигурност е била една от причините изрично да ми бъде забранено да слизам тук като дете. Освен това, докато разглеждах пълното с рафтове, стилажи, дървени сандъци и всевъзможни вещи голямо помещение, започнах да си давам сметка, че дядо за нищо на света не би допуснал едно любопитно дете да всее безпорядък тук, където лично си беше направил труда да подреди и запише всяка една вещ.
Струваше ми се, че ще ми трябват седмици, ако не и месеци, за да разгледам всичко. С известно страхопочитание и възторг се взирах в старинните вази, ръчно изрисуваните порцеланови съдове, бляскавото море от изящни, разноцветни стъклени фигурки, пъстрите гоблени, поставени в различни рамки...Вече се бях замаяла от цялото това разнообразие на цветове и форми, въпреки, че имаше още много за разглеждане.
Точно тогава зад един щендер с особени, лъскави дрехи, които приличаха на някакви носии, забелязах едно малко, усмихнато личице. Дръпнах дрехите встрани и ахнах – сякаш застанах пред езеро, пълно с парцалени кукли. Панерът беше голям поне колкото половината ми легло и беше пълен догоре. Взех няколко в ръце и ги зараглеждах – не бяха в добро състояние, повечето бяха разпокъсани, плата беше изтънял, бяха прашасали и потънали в паяжини.
Въпреки това обаче събудиха интереса ми, може би защото всяка една имаше различно изражение и личеше, че изработката им е майсторска.
Чух, че дядо ме вика, затова грабнах панера и го замъкнах нагоре по стълбите.
- Боже, Александра, какво си помъкнала, губиш се долу от часове! - скара ми се дядо, като се качих, а после като видя куклите изведнъж се намръщи и млъкна.
Тръснах панера на пода в магазина задъхана.
- Какви са тези кукли, дядо? Не видях да са описани в тетрадката.
Той въздъхна:
- Отдавна ги бях забравил. Останали са от майка ти, намерихме ги в стаята й, когато загина...
За майка си знаех само това, което ми бяха разказвали баба и дядо. Била странно, затворено дете, останала такава и когато се превърнала в млада жена. Разбрали, че е бременна чак когато започнало да й личи, а виновникът за това се оказал един от летовниците, когото така и не видели повече.
Известно време след като съм се родила мама изглеждала много щастлива, станала по-общителна и сякаш се изпълнила с живот. След това малко по малко започнала отново да се връща към предишното си състояние, затваряла се в стаята си с дни и не искала да вижда никого. Една сутрин казала, че отива да плува, и повече не се върнала. По-късно открили до скалите роклята ѝ, затова предположили, че се е удавила. Така и не намерили тялото ѝ.
- Изглежда е имала сръчни ръце - казах замислено, разглеждайки творенията ѝ. - Знаеш ли, мисля, че мога да опитам да ги възстановя. Изглеждат интересни, не мислиш ли?
- По-скоро изглеждат като куп стари парцали - поклати глава дядо. - А и за какво са ти? Само ще си загубиш времето...
След това обаче ме погледна и не знам какво видя в очите ми, защото въздъхна за пореден път и промърмори:
- Щом пък си решила да опиташ, направи го. Все пак са единственото, което остана от майка ти.
Докато мъкнех тежкият панер нагоре към стаята си изведнъж съвсем ненадейно изпитах такъв прилив на щастие, че започнах да се смея.
- Е, парцаланке, да се залавяме за работа! - изкикотих се и намигнах на най-горната кукла, докато намествах панера в стаята си.
Сигурно беше някаква игра на светлината, но мога да се закълна, че видях как тя също ми намигна и се усмихна.

2 част

Не очаквах, че работата в дядовият магазин ще се окаже толкова трудоемка, нито, че ще има толкова клиенти. Изглежда обаче, че хората, които идваха да почиват в малкото ни крайморско градче, намираха магазинът за една от местните атракции и пеещите камбанки над вратата не спираха да звънят от сутрин до вечер.
Все повече се чудех как дядо е смогвал да се справя с всичко сам, аз работех там целодневно едва от две седмици и вечер се чувствах изморена както никога преди. Чувствах обаче и още нещо - дълбоко задоволство, удовлетворение и спокойствие, вероятно каквито изпитва човек, когато е попаднал на най-правилното място, отредено за него. Освен това сега дядо имаше възможност да почива повече - не се наложи да настоявам много, за да го накарам всеки следобед да подремва час-два в стаята си. Май най-сетне и сам беше разбрал колко му е нужно това.
В един такъв спокоен следобеден ден се заех най-после да поработя над куклите, които бяха останали от мама. Избрах съвсем наслуки една от тях - слабичка русокоска, която се нуждаеше от усмивка, понеже устата й липсваше. Лесно се справих с това, след което почистих красивата й синя рокличка и се заех да оформя симпатичните й плитки от жълта прежда, връзвайки ги с тънички сини панделки.
- Добре дошла, малка Ева! - възкликнах аз накрая, доволна от резултата, и се заех да й намеря място на витрината.
Дядо влезе тъкмо тогава и аз гордо му я показах.
- Виж ти - учуди се той, докато я разглеждаше с интерес. - Не очаквах, че ще се справиш толкова успешно, момичето ми!
Поздрави ме и се зае с клиентите, които се появиха в магазина. Аз нагласих куклата така, че да се вижда добре на витрината, и отидох да му помагам.
Готвехме се да затваряме, когато камбанката над вратата пропя за пореден път и в магазина се втурна дребничко русо момиченце на около четири години. Изглеждаше така неудържимо, че мъжът, който го следваше, започна да се извинява.
- Заради куклата на витрината е, не знам какво ѝ стана, като я видя! - заобяснява смутено той. - Цял следобед обикаляме да ѝ търсим кукла, никъде нищо не хареса, а сега не мога да я настигна!
- Сигурно защото Ева е истинска чаровница - засмях се аз поласкана. Бях свършила добра работа. Приближих се до малката, която не отделяше очи от куклата. - Харесва ли ти?
- Извинете - намеси се баща ѝ, прокашляйки се смутено. - Ева ли казахте? И дъщеря ми се казва Ева. Тя е глухоняма.
Сега и аз се смутих и тъкмо се чудех какво да кажа, когато момиченцето ме погледна право в очите и съвсем ясно каза:
- Ева е красива.
В последвалият малък хаос стана ясно, че детето никога досега не е произнасяло и дума и е било официално обявено за глухонямо след безкрайна поредица от прегледи. Бащата изглеждаше така щастлив и изумен, че когато малката тръгна навън с куклата, за да я покаже на майка си, и той хукна след нея, напълно забравяйки за нас. Е, ние самите също нямахме никакво обяснение за случилото се. Все още не можехме да проумеем какво точно се е случило, когато той се върна, заизвинява се за пореден път и поиска да плати куклата.
Проблемът беше, че нито аз, нито дядо можехме да назовем цена, съвсем бяхме пропуснали да обсъдим това. Изглежда мъжът изтълкува мълчанието ни по свой начин, извади голяма банкнота и я остави на тезгяха. Личеше, че няма търпение да се върне при детето си.
- Ама че работа! - възкликна дядо и от начина, по който си пое дъх разбрах, че и аз съм спряла да дишам. - От всички странни неща, които са ми се случвали, това без съмнение е най-странното.
Цяла вечер не спряхме да обсъждаме случилото се, но и двамата не можехме да стигнем до някакво логично обяснение. Единственият що-годе разумен довод бе, че момиченцето е проговорило от силното вълнение, но и двамата, макар на пръв поглед да го приехме, никак не изглеждахме убедени в това.
Бях прекалено развълнувана, за да мога да заспя тази нощ, затова след като няколко часа се въртях в леглото в безполезни опити да заспя, станах и отидох при куклите. Седях и ги наблюдавах, докато бялата лунна пътека в стаята съвсем изчезна и навън започна да просветлява. А след това се заех със следващата кукла. С нея се справих още по-лесно - трябваше само да пришия едното краче, което висеше на няколко тънки конеца. Имаше буйна червеникава коса, която не успях да укротя дори след като опитах да я вържа на опашка, за това се принудих малко да я пооформя с ножицата. Бялото й дунапренено личице бе поръсено с малки слънчеви лунички, а очите й имаха най-яркият син цвят, който бях виждала някога.
Ах, каква прелест си ти, Грета, помислих си и се усмихнах. Не можах да обясня на дядо защо избрах името Ева за първата кукла, затова просто приех идеята му, че е било асоциация с името на първата жена според Библията. Нямах рационално обяснение и за името Грета, просто това име й отиваше.
Занесох я в магазина още преди закуска и тъкмо се заех да й търся място, когато една жена на средна възраст почука на вратата.
- Май подраних - извини се тя и погледна към витрината. - Но снощи видях тук една старинна гривна и бих искала да я разгледам преди да си заминем.
Поканих я да влезе въпреки ранният час и отидох да взема гривната, за да й я покажа. Все още държах куклата в ръцете си и забелязах, че тя не откъсва поглед от нея.
- Колко интересно! - възкликна, когато се приближи. Забелязах, че накуцва и използва бастун. - Тази кукла ми напомня на мен, когато бях малка. Имах дори същата рокля, беше ми любима.
Усмихнах се. Малко трудно ми беше да си представя тази едра, трудноподвижна жена като палаво, крехко момиченце с къса пъстра рокличка. Но тя изглеждаше напълно очарована от Грета и съвсем беше забравила за гривната.
- Може ли да я разгледам? Вие ли сте я направили?
Поставих я в ръцете й точно когато на врата се появи едър възрастен мъж.
- Грета, скъпа, какво стана с гривната? - попита той, преди да мога да й отговоря. - Ако се забавим още малко ще изпуснем самолета.
Грета ли, гледай ти, мина през ума ми, докато жената му говореше, а после тръгна към него, за да му покаже куклата. Точно този момент избра дядо, появявайки се тъкмо когато мъжът възкликна гръмогласно:
- Боже, Грета, кракът ти!
И наистина, жената се движеше съвсем нормално, от накуцването не беше останала и следа, а бастунът стоеше облегнат до стената, където жената го беше подпряла, след като взе куклата.
Докато двамата посетители не спираха да възклицават и да опипват внезапно оздравелият крак на жената, дядо стоеше и безмълвно ме наблюдаваше. Изглеждаше някак разтревожен и замислен.
Отново не бяхме подготвени с цена, когато ни попитаха. И този път мъжът плати много по-щедро, отколкото очаквахме, а когато дядо се опита да му каже, че това са твърде много пари за една кукла, човекът не поиска изобщо да го изслуша.
- Това е чудо! - не спираше да повтаря той, а жена му сякаш бе изгубила ума и дума и не преставаше да се взира в крака си. - Не знам как се случи, но имам особеното усещане, че вашата кукла й помогна. А вие ми казвате, че това са твърде много пари...
- И аз имам това усещане, Александра - каза дядо, след като двамата ни развълнувани клиенти си тръгнаха. - Вярно е, че майка ти беше...малко странна, но ние с баба ти никога не сме вярвали в магии.А не знам как по друг начин да си обясня това.
Приближих се към дядо и сложих ръка върху неговата, опряна на тезгяха. Беше суха и възлеста като корен на старо дърво.
- Може би мама е била странна точно защото е притежавала нещо различно от другите, дядо. Някаква много специална дарба. Ако нейните кукли помагат на хората аз...ще бъда най-щастливият човек на света. - Почувствах, че и той се развълнува дълбоко и докато преглъщах сълзите си, му се усмихнах - И да знаеш, аз вярвам в чудеса. Знам, че и ти също.
Той не каза и дума, но видях как очите му се избистриха, сякаш огрени отвътре. Повече никога не говорехме за това, просто го приехме като естествена част от живота си в магазина. Та нали сам дядо бе избрал да го нарича "Магазин за чудеса и чудатости"...
Скоро се наложи да наемем помощник, защото започнах да отделям все повече време на куклите, които наистина вършеха своите чудеса. Идваха хора от близо и далеч, повечето дори не знаеха за какво точно са дошли, докато не видеха своята кукла. Интересното беше това, че винаги идваха точно тези, чиито кукли бяха готови, сякаш куклите ги привличаха по някакъв начин.
Другото необяснимо бе това, че куклите никога не свършваха, въпреки, че минаха години, откак поправих Ева и през тези години нямаше ден, в който да не съм поправила поне една кукла. Вече не се замислях много за тях и за тяхната магия, в живота ми се случваха нови и вълнуващи неща - появи се мъжът, който ме накара да се почувствам най-обичаната и желана жена. Бях в напреднала бременност, когато един ден дядо просто не се събуди.
Докато се сбогувах с него разбрах, че куклите могат да лекуват, но не могат да променят естественият ход на живота. А и не беше нужно, особено когато един живот бе изживян пълноценно, какъвто бе животът на любимият ми дядо.
Вече бях приела факта, че мамините кукли винаги ще са част от живота ми, но на сутринта след раждането на Рая видях, че в панера няма нито една кукла. Имаше само няколко парчета плат, прежда, дунапрен и копчета.
В първия момент това ме шокира, така бях свикнала с куклите, че не можех да си представя и ден от живота си без тях. А после, докато гледах красивото кукленско личице на дъщеричката ни, която кротко спеше, изведнъж разбрах. Беше време да започна да правя кукли сама.