На края на селото в дясно от пътя съзрях малко магазинче. Най-различни хранителни продукти стояха зад стъклена витрина с дървен плот. Зад нея от своя страна ме посрещнаха усмихнатите и изпълнени с очакване погледи на съдържателите. Мъж и жена стоейки в уютното им малко магазинче. И да си поискаш храна не е лесна работа. Плъзгах поглед по изложените лакомства докато събера смелост. Накрая срам не срам си поисках нещо за ядене. Обясних че нямам пари за да не стане грешка. Очакваната сконфузена ситуация и от двете страни се появи най-очаквано, поне за мен. След първоначалното объркване двамата успяха да се окопитят. Мъжът започна да ми сочи разни неща от изложените зад щанда. Не знаех как точно да реагирам тъй като неудобството не ме напускаше, но определено отстъпваше на инстинкта ми за самосъхранение, който вежливо но много настоятелно ми нашепваше, че не може да се живее без да се яде. От извадените върху плота неща се спрях на една консерва. Междувременно жената разрязваше питка хляб на две. Пред очите ми се материализира сандвич с риба Тон. Загънаха го грижливо в пликче което ми подадоха. Пресегнах се през тезгяха и го взех. От вчера привечер не бях хапвал истински. Не мога да скрия че ми вървеше със сандвичите. Този се нареждаше под номер три. За изпроводяк, освен усмивки в знак на съчувствие и разбиране, поредните добри самаряни ми дадоха и още нещо.

Освен хранителни стоки в магазинчето се правеха закуски собствено производство. Вътре миришеше приятно и въпреки мъничките му размери имаше доста неща за ядене. Без да съм си искал още нещо, тъй като не трябва нуждата да се бърка с нахалството, получих малък, но ценен бонус, под формата на сладичка закуска. Поредното силно рамо което ме изстреля из вечните полета на благодарността и преклонението пред хорската добрина. Нещо което толкова рядко срещах в собствената си родина. Колко жалко.

Не знам как успявах, но хората обикновено откликваха на водохранителните ми нужди. Все ми даваха по нещо за ядене или вода за пиене, та дори и вино, а откакто ми свърши Борото получавах цигари, та даже и огънче. Така е, когато нямаш нищо, искаш. Искайте и ще Ви се даде са казали в свещените текстове. По-добре така отколкото да крада макар че и това се налагаше на моменти. Колелото, цигарите, вършитбата из овощните градини на хората. Само преди броени часове по инерция можеше да се метна в почти чисто нов автомобил. Но това бяха актове по-скоро от неволя, нежели за облагодетелстване. Едно е да вземеш колело за да се придвижваш по-бързо с него към целта си, друго е да го откраднеш за да го продадеш и да изкараш пари от него. С храната положението стоеше по-различно.

Глада е по-силен от тока! Бих откраднал за да не умра от глад. Но много по-добре да си поискам

първо, пък ако не ми се даде, тогава ще посегна да си взема. Защо да ме гонят за един чипс или хляб като може да ми направят сандвич. Просто трябва да уцеля хората, момента и да се пресрамя. Все пак нямаше да живея така цял живот. Просто трябваше да изкарам до морето. Нямаше как. Бедно момче бях (меко казано в случая). Ако имах пари щеше да е къде къде по-различно. Ако не за друго то поне за храна да имах разликата щеше да е огромна. Но щеше ли да е същата история тогава, същия луд филм? Със сигурност не. С пари всеки знае. Майсторлъка си е без пари. И тръпката!

След среднощното напушване, храната в пликчето, което бях прехвърлил през кормилото, ми действаше както дрога на наркоман – успокоително. Едно е да си много гладен и да разчиташ на плодове, а съвсем друго да имаш под ръка стабилна храна. Кексчето утече първо и бързо с цел да послужи като гориво до следващия град където щях да изям и сандвича. Без „бензин“ педалите ставаха мъчни за въртене. Сега, равното поле през което се движех не ми се опъваше много. И тъй като напоследък целият ми живот се фокусираше около намирането на нещо за ядене, то в момента съответно настроението ми си личеше по дяволитата усмивка на лицето. Продължавах смело напред. Морето ме зовеше.

Не след дълго стигнах до поредното градче. Имаше леко индустриален вид и аз не знам защо. Така ми се е запечатало в съзнанието макар да не си спомням гледката на големи комини или заводи. Такива нямаше. Но в началото му беше пълно с различни работилници, повечето за нуждите на автомобилите. Различни халета, магазини за авто части, гумаджийници, офис сгради и други подобни сменяха мястото си едни след други докато минавах покрай тях. Така в дясно дойде реда на една малка бензиностанция. Когато влязох в супермаркета й – също мъничък, се озовах сам насред помещението. Зад касата нямаше никой. Явно поради липсата на клиенти или някаква друга причина. Нещо, което отново ще нарека прословутия работещ мой късмет. Не знам как ставаше, но като ми тръгнеше направо избивах кьоравото.

Без много да му мисля бързо прибрах един Редбул от стелажа преди да се появи бензинджийката. За четири дни постоянно скитане вече се бях превърнал в печена хиена. Е нямаше как, неволята учи! Камуфлажа имаше доста джобове така че успях да го пъхна в един от тях. Стоях почти в центъра на помещението с току що присвоена енергийна напитка в джоба. Така ме свари продавачката. Правех се на ударен и разглеждах стоките в магазинчето. Минах спокойно към касата и попитах за цените на някои от продуктите. Сладки, вафли, такива неща. Изчаках я както си му е реда докато ми казваше кое колко струва но си дадох вид че цените не ме устройват и излязох без да бързам. С нарастващо напрежение в гърдите вдигнах колелото от земята, качих се на него и потеглих. Риск да се усети винаги имаше. Докато се отдалечавах започвах леко да си отдъхвам. Напрежението се сменяше от чувство на огромно задоволство. Бях се докопал до Редбул. Имах и сандвич в джоба. Две важни предпоставки за приповдигнатото ми настроение. Точно като по конец. От това градче нямаше какво да искам повече.

От известно време търсех удобно местенце да си изям сандвича. Спрях на малък паркинг за около десетина автомобила. Повечето места бяха заети. Седнах на бордюра до една от колите. Извадих си питката с риба Тон, лакомо и доволно започнах да отхапвам. Докато се хранех наблюдавах пулсиращия ритъм на градчето. Не голям трафик по централната улица. В сградата пред мен влизаха и излизаха от време на време хора. Разглеждах дърветата под които бях. Очите ми шареха наоколо. Доволно!

Взех си цигара и огънче от един човек на паркинга. Запалих си и се метнах на байка. Не ми се седеше много много тук. Имаше шанс онази от бензиностанцията да се е усетила и да имам ядове. По-далеч, по-добре. Пушех си самодоволно докато си карах колелото. Обиколих някакви еднотипни малки блокчета залепени едно за друго. Бяха две или три етажни с раздвижена конструкция. На една от терасите простираше невероятно красива жена. Спомням си я много добре. Последните няколко пъти обиколих само за да я видя пак. Освен стомаха, очите ми също си искаха своето. Тъй като друго интересно около тези кооперации нямаше, след красивата гледка стояща на терасата, постепенно ги оставих зад мен и отново се озовах на главния път. Лека полека сградите оредяваха и постепенно оставиха мястото около шосето на дърветата и полето. Настана време за поредната доза енергия. Този път газирана. Редбула изпусна духа от кутийката със силен шум. Отпивах на глътки докато карах и усещах хилядите балончета по небцето ми преди да преглътна. Много добре. Така оставих зад гърба си и това градче.

„ Цял ден се прехранвах с плодове от дворовете на къщите. Влязох в замък, един

ми даде минерална вода“.

Прехранването с плодове от дворовете на къщите си оставаше основният ми източник на „храна„. Напоследък хапвах предимно джанки. Ядях колкото можех, а в същото време си пълнех и джобовете за из път. Докато минавах през едно от поредните населени места, в ляво забелязах доста интересна гледка. Буквално на метри от пътното платно ограден с висока дървена ограда стоеше замък. Караш си и изведнъж гледаш миниатюрен замък точно до шосето. Как да не влезеш. Нямаше как да го пропусна.

Пристъпих плахо през прага, с известна доза респект. Все пак не чуках на вратата на селска къща. Озовах се в неголям вътрешен двор. Цареше лека суматоха. Няколко коли и малък камион си бяха намерили място в него. Имаше и хора но не ми обръщаха голямо внимание. Забелязвайки това усетих как бавно ми поникват крила. Насочих се към същинската сграда – замъка. Веднага след главната врата имаше стълбище. Изкачих го и забелязах още едно по-навътре. Някакъв мъж ме пресрещна и ме попита нещо. Най-вероятно какво искам. Направих все по-обиграния си жест за водата. Не знаех какво да очаквам. Човека ме погледна, след което се пресегна към няколко сложени на земята стека с минерална вода. Извади една бутилка от най-горния и ми я даде. Тъй като вътрешно бях готов да ме изгонят като куче навън, освен приятната изненада изпитах и немалка доза на облекчение че всичко е минало добре. Малко минерална вода за разнообразие. Почти перфектно. Казвам почти, защото не намерих нищо за ядене, но честно казано си ме досрамя да питам. Понякога трябва да се задоволяваш и с малкото. Все пак не излизах с празни ръце. Поредната мъничка доза късмет. Успях да уцеля точния момент в който се зареждат с провизии. Направо невероятно. Може би тази красива постройка представляваше крайпътно заведение или ако не, то бях уцелил момента в който се запасяват с най-различни провизии за собствени нужди. Стековете с бутилките нашепваха по-скоро за първия вариант.

Денят бавно напредваше докато слънцето неумолимо се издигаше по небето. Горещината се завръщаше отново с пълна сила. Подкрепен добре с храна, вода и енергийна напитка, с приповдигнато настроение продължавах по своя път към морето. От време на време отбивах в страни от пътя и се свирах в някои по-плътни храсти или сядах под сянката на крайпътните дървета. Почивах колкото преценявах за необходимо и отново излизах на асфалта. Малки с по-големи селца и градчета се редуваха едно след друго. Тук бяха по-начесто. Сянката от мен и колелото постепенно изменяше посоката и дължината си. Небесното огнено кълбо отдавна гонеше зенита си, все още жарко и безмилостно. Намирах се на доста широко и много ново шосе. Личеше си че настилката е положена сравнително скоро. Четири ленти и за двете посоки тъмен асфалт набразден от предимно прекъснати прави бели линии. Движение почти липсваше, а наклона постепенно ставаше все по-стръмен. След упорита борба с педалите по нанагорното най-накрая се отказах и слязох от колелото. Продължавах да се изкачвам бавно бутайки го. Тогава, като погледнах настрани, в мое дясно се разкри спираща дъха гледка, която механично и подсъзнателно си спомням и до днес. Изкачвах поредното възвишение. Единствената му прилика с предишните се състоеше в това че е хълм, но разликата в размерите беше огромна. В сравнение с тях приличаше на малка планина.

Страхотния нов път с току-що сложена маркировка. Спокойствието поради почти пълната липса на движение. Гледката в дясно към долината стигаща чак до хоризонта. Зеленина, тук там малки селца, групи от дървета образуващи малки горички. Поредното сливане с природата. Поредния прекрасен незабравим момент. Някъде сред този магически пейзаж около шосето съзрях ниви с жито. Този път нямах намерение да минавам през тях. Само като си спомня за прекосяването им в първите часове от бягството и ми става лошо. Сега като видях класовете се сетих че може да залъжа глада за известно време. Оставих колелото и се приближих да ги разгледам. Бяха узрели. Този номер го знаех от нашите на село. Откъснах няколко класа и ги стрих така че зърната останаха в дланта ми. Духнах внимателно за да ги изчистя от остатъците от класовете и от други тревици. Сложих си ги в устата и внимателно ги притиснах със зъби. Постепенно започваха да омекват. Процеса изисква доста търпение, но накрая тези зрънца се превръщат в подобна на дъвка каша с лек привкус на хляб. Не е много хранително, опасно е за зъбите ако не се внимава, но за залъгване на апетита до следващото по-голямо „пиршество“ вършеше чудна работа. Повторих процеса няколко пъти. Пуснах една вода до намиращата се наблизо малка, тънеща в разруха някогашна къща, стояща на края на нивата току до пътя. Набрах си още класове, сложих си ги по джобовете и доволен отново се качих на верния ми железен кон – Пежото ( дори звучеше като име на Испански кон ). Денят започваше да отстъпва мястото си на нощта. След залез слънце цветовете започваха леко да се размиват и се получиха странни окраски. Настана време да си потърся удобно за пренощуване място. Сред хора определено се чувствах много по-добре.

„ С настъпването на нощта стигнах до крайпътно село. Къщите бяха само отстрани

на улицата. На края на селото имаше четири куки. Спряха ме „.