Мето се прибираше от последната си екскурзия в планината в нерадостно разположение на духа. Напоследък хич не му вървеше с обувките. Късаха се пущините, а то взеха и да им се отлепват подметките . Вече хвърли няколко чифта на боклука, ей тъй, за едното нищо. Ех, поне да имаше качествено лепило, друго щеше да си е. Ще залепиш и ще забравиш. Но обущарите бяха измамници, както и производителите.  Последните пестяха материал и ако при старите обувки страничната кожа беше подгъната най-отдолу навътре и стигаше почти на три пръста ширина под вътрешната подметка, на сегашните едвам се скачваше с горната част на подметката. Я лек дъждец да ги понавали, я да стъпиш накриво и си готов - разлепването е гарантирано при тези менте-лепила на производителите . То поне евтини да бяха, та да ги хвърлиш, да си купиш нови обувки и да забравиш.  Да, ама не, здраво ще те изръсят за новите, при това още по-кофти от предишните. А без планината Мето не можеше да живее.  Хайде, през пролетта и лятото, иди дойди - гудиш маратонките и пей сърце - прайш си марша на скок от село Плана до Самоков, ама у зимно не мойш без зимни чепици минува. Та чоглаво му стана на Мето и реши да се допита до стария си приятел Джобния Шварценегер. А му викаха така, защото и по мускулатура, и по лице и фигура, силно приличаше на бат Арни Шварценегера - онзи от "Зов за завръщане", дето у филма чукаше Шаран Стоун /то пък кой ли не я беше изчукал в киното/. Само дето в сравнение с Конан Варварина наш Джобен си беше миньон. Джобния миткосваше по цял ден волен из града и си вреше гагата навсякъде. То що кьошета имаше, всичките ги бе пребродил. Питаш го за нещо, а той е ходеща енциклопедия и веднага ти снася де кво има. Мето, не обичаше да си проси услуги, ама нали ножът опря до кокала, та реши да се осведоми. И Джобният снесе веднага "яйцето", като петел след Истанбулска конвенция.

- Ша ти кажа брато, таквиз обувки мойш да ги лЕпиш само с лепило каноконлит-полиуретан. Мето се шашна. Толкоз години се скита из пустио столичен град "бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново", ама за таквози лепило не беше чувал. Виж, за каноконлит, туй го бе вземал навремето, та дори успя да си залепи палеца и показалеца на дясната ръка, че после образува шарнирно "О" - иди, че го разтвори, но с триста зора оправи положението. Ала каноконлит-полиуретан не беше и сънувал. Та се наложи да помоли и за втора услуга Джобния.

- Брато, кажи ми колко струва, а аз ще ти дам парите. Ти само ми го донеси, щом знаеш откъде се купува.

А, то е евтино - струва 2.50 лв. - изломоти Джобния. Таквиз работи обичаше Мето - хем евтини, хем да ти свършат работа. И тутакси даде паричките. Още на следващия ден лепилото тупна в ръцете му. С треперещи ръце го отвори, сложи един вестник на кухненската маса и обувките му кацнаха като две птици на нея. Взе лепилото и без да чете указанията започна да го нанася в цепнатините на разлепените фортове. То пък, пустото му лепило - засмърдя, залютя му на очите, но за щастие почти светкавично лепеше. И ей на - за има нема некви си десетина минути обувките станаха като нови. Като нови, ама само по отношение на залепването. Иначе приличаха на знаменитите калеври от картината на Ван Гог /със заглавие "Стари обувки"/. Много ми дреме - мислеше си Мето. Нали работа ще вършат. Те са за ходене, а не за женене. И остана много доволен. Дори реши на следващия ден да почерпи Джобния, че хубава работа му свърши. Лошото беше, че здраво се надиша с лепилото. Като ромче за сефте! Та през нощта засънува някакви кошмари. В съня си беше Скрипал с противогаз и Путин го строяваше, обръщайки се към него със Серьоженка. Изпращаше го на мисия - да утешава Тереза Мей за Брекзита. После пък - до него една млада жена и някакъв глас му каза, че това била дъщеря му Юличка. Ама уж дъщеря, пък все му посягаше към кутията с инструмента. То, слава богу, че накрая се събуди макар жълтозелен и скапан. Пое хриптящо въздух и разтърка очи. Най-хубавото беше, че Путин вече го нямаше, нито пък Тереза Мей. Само за Юличка леко съжаляваше. Ококори се хубаво Мето и застана пред огледалото да се обръсне, че видът му да е опрятен. И хоп, от огледалото го гледа ново лице. Абе аз да не съм незаконният син на Скрипал - тази мисъл го проряза направо в сърцето. Но после се поуспокои. Лицето си беше неговото, само дето изглеждаше с десетина години по-младо. Дяволска работа - помисли Мето...И хоп, на вратата се позвъни. Гледа през шпионката - Джобния ухилен до уши. И още не отворил докрай вратата, онзи занарежда.

- Е, брато, свърши ли работата. Да - измънка Мето и го пропусна да влезе. Но Джобния застина на прага уплашено.

- Ама, брато, кво ти е станало? Такъв изглеждаше навремето. Това ти ли си? Наложи се Мето да му обясни, че и той си задава същия въпрос. И двамата мъдруваха, мъдруваха, но нищо не измислиха. Накрая Мето сипа уиски на Джобния, гаврътнаха по чашка и се разделиха. Легна си Мето тая нощ и в съня му се яви одески емигрант. Бил таен агент на Путин. Вика му - аз организирах анексирането на Крим. Сега Путин ме прати да ти кажа, че това лепило подмладява. И изчезна точно, както изчезват тайните агенти, като концлагерист през комина... На сутринта Мето се събуди потен. Ами ако агентът казва истината?! Завъртя телефон на Джобния и го помоли да му даде адреса на магазинчето, от което е взел лепилото. А после си дотътри задника до адреса.

- Абе, дошъл съм да си купя от лепилото каноконлит-полиуретан - профъфли Мето на продавача. Онзи ден продадох последната бройка на един господин - отговори опърпаният човечец. Как последната? - стреснато изстреля Мето. Няма ли пак да зареждате?

- Не господине - отговори невзрачният човечец. Това ми беше останало в склада. Заводът е фалирал и производството е спряно завинаги. Мето се изблещи, а после, дори без да каже довиждане, хукна към вкъщи. Дано големият ми черен котарак не помисли тубичката за мишка и да я отнесе някъде навън, че после "куче влачи диря няма", мислеше трескаво той. Че  тази тубичка, или по-точно остатъкът от нея, беше последната му връзка с младостта! Когато прекрачи тичешком прага на входната врата, видя в антрето малко черно котенце, което се въртеше на гръб по земята и го гледаше с невинни и познати очи...