Всеобща истина е, че има хора, които не спират да ти липсват; хора, които оставят дупки след себе си; хора, които са по-скоро многоточие, отколкото точка. Оставят ти едни такива съвършено недовършени чувства. И тия хора липсват, да, но не са те тези, които липсват най-много.

Ако се налага да съм честна, никой друг не ми е липсвал толкова колкото самата Аз на себе си. Признавам, липсвам си. Прекалено много даже. И лошата част е, че това няма как да го поправя. Не можеш да се върнеш. Опитваш и опитваш, и опитваш, и не става. Думите, действията, чувствата, хората-тези неща не се връщат. Загубил ли си нещо веднъж, колкото и да се опитваш, дори и да го върнеш, никога не е същото. Никога не съм си мислила, че е възможно да имаш такава голяма,черна дупка, докато не почнах да си липсвам. 

Друга всеобща истина е, че човешките същества сме по начало егоисти и никой, никога няма да ни липсва толкова колкото ние самите на себе си. Затова, да, липсвам си и проблема е там, че никога няма да спра да си липсвам, а липсата довършва хората.