Не бях образцов студент. Бях умен и така компенсирах пропуснатите лекции. Знаех, че студентството е веднъж и е шанса ми "да си поживея". И си живеех. С цяла банда копелета на същия акъл. Броени месеци след пристигането ми в столицата станах част от мебелировката на "Бразилия" и на повечето култови кръчмета. Усилено учех бридж и покер, заедно с дискриптивната геометрия. И до сега се чудя, как съм успявал да зубря, да правя секс и да играя карти денонощно, почти без да спя. Животът ми се въртеше в бясно темпо. Постоянно потеглях някъде на стоп. Изживявах се като герой на Керуак. Свирех рок. Още в десети бях сменил цигулката с китара и пръстите ми бяха хванали мазоли от струните. Това бях аз - царя на купона. Мил и забавен сладур. Момичетата с които спях ми бяха приятелки. Никоя не съм нагрубил. С никоя не съм късал. Тихо и спокойно си отиваха. Идваха други. Може би съм тъгувал. Може и да съм плакал. Вероятно да, но оживявах.
Към края на втори курс се чувствах като риба във вода сред студентския хайлайф. Не липсвах от никакви купони по вили и тавани. Изкарвах по някой лев от търговийка с вносно бельо и дънки от Кореком. Никак не бързах да завършвам. Прекъснах следването за две години с уговорката, да поработя и да се издържам сам. С едно копеле от тайфата започнахме работа в един кафе-бар, посещаван от студенти, от тия дето са като хамбари с по хиляда маси. Голямо търчане падаше. Навъртахме по сто километра дневно. Шефката приличаше на френска маман, окичена като коледна елха с евтини гердани и пушеше с цигаре. Тогава разбрах, какво са лесни пари. За нула време усвоихме занаята. В края на седмицата деляхме авантата. Имаше доста и за трима ни. Музиката пусках аз. Бях се снабдил със страхотен "Ухер"от един, на който баща му бачкаше в ООН. Той даваше и плочите. Имах всичко ново. Но най си обичах Бийтълс и Джими Хендрикс. Често правехме и дискотеки с най-различни състави. Тогава ги имаше бол. По едно време се замогнах толкова, че почнах да водя гаджетата си с таксита на Алеко и на Копитото. Беше ми трудно по десет-дванадесет часа на ден, но пък беше и страхотен лайф.
Една сутрин, беше през зимата, навън още тъмно, вътре гъчкана, всички нагъват сандвичи и сърбат разредени кафета. Пак съм пуснал Бийтълс. "Люси ин дъ скай..." Стоях с гръб към кафемашината. Нещо си хортувахме с шефката, когато усетих, че кафенето притихна, сякаш съм врътнал потенциометъра назад. Дръпнах от цигарата, обърнах се бавно и за малко не умрях. Сламено руса дъга коса. Прекрасно лице. Момиче с царствена осанка. С нея бяха и две спътнички, но по-скоро и служеха за рамка. Гледах я като омагьосан, без да мърдам. Сепнах се чак когато цигарата изгори пръстите ми. Светът ми се преобърна. Люси...веднага я кръстих Люси. Люси от небето, Люси в диаманти. Люси от моите фантазии беше оживяла.
И се започна. Не мислех и не говорех за нищо друго. Погледът ми неотклонно фиксираше вратата. Когато се появеше, направо прималявах. Едва и говорех, едва и подавах кафето с трепереща ръка. Гледах надолу, но чувствах, че ми се подсмихва снизходително. Аз, големият сваляч, неотразимият чаровник си бях глътнал граматиката. Държах магнетофона готов на"Люси..." и го пусках веднага щом се появеше. И тя усети, усети и как я гледам и започна да ми се усмихва понякога. Окопитих се. Започнах да я заговарям.Но и през ум не ми минаваше да и се пусна. За пръв път се подценявах и не вярвах, че може да ме огрее. На една дискотека потанцувах с нея. И толкова. Не посмях дори да я изпратя. Говореше много сладко с някакъв руски акцент. Така и не научих името и. За мен си беше Люси - моята мечта. Зимата мина. Кестените се раззелениха. Аз продължавах да умирам и да не предприемам нищо. Разбира се бяхме станали по-близки. Говорехме си. Веднъж отидохме на кино с нея и една от приятелките и. Така и не събрах смелост, да и кажа, че цял живот съм мечтал да я срещна. Дойде юни. Един ден, когато и подавах кафето, тя ме хвана за ръката и каза: "Днес имам рожден ден. Искаш ли довечера да излезеш с мен, да се почерпим?". Боже, дали съм искал. Щях да припадна от радост. Даже и не бях мечтал за това.
Срещнахме се вечерта и тя направо предложи да си вземем нещо и да идем в моята квартира на тавана. Угасихме лампите. Само нощното сияние на София проникваше в стаята. Пяхме и танцувахме много. Всичко беше много вълшебно. Изведнъж тя ме блъсна на кревата и отиде до прозореца. Започна да се съблича и силуета и изглеждаше замайващ в сумрака. След това се любихме като луди. Беше и радостно и тъжно и някак обречено. После съм заспал .
Когато се събудих, вече я нямаше. Беше си отишла. Осъзнах, че не знам нищо за нея, дори и името ù. Имах бегла представа че живее някъде след Плиска в дипломатическите блокове и нищо друго.
Тоя ден не дойде. Не дойде и на следващия. Започна да ме обзема ужас. Къде да я търся. Разпитах в кафенето. Никой нищо не знаеше. Май била чужденка.
Чужденка...Ето значи от къде е бил акцента и. Започнах да я търся от Университета до Плиска. Всеки блок, всяка уличка. Причаквах автобусите по булеварда, дано слезе от някой. Минаха месеци. Отново дойде зимата. А аз продължавах да обикалям по улиците с надеждата да я срещна. Бях заприличал на призрак. Един ден срещнах едно наркоманче от кафето, на което Люси даваше по някоя стотинка от време на време. Заговорихме се. Казах му за Люси, а той се ухили и изтърси: " К'ва Люси бе, тя се казваше Агнешка и баща и беше дипломат в Полското посолство. Заминаха си още през пролетта."
Люси е била полякиня и се е казвала Агнешка. И ми беше подарила рождения си ден. И си беше заминала завинаги. С времето се примирих. Имах още много приятелки. Но, цели двадесет и шест години всяка пролет през юни, оставах по една вечер сам и празнувах един рожден ден.
Кушел
http://kushel.blog.bg/drugi/2010/08/05/liusi.587237
© Куш Todos los derechos reservados