МАРГАРИТКИ

Боян се вглеждаше в тъмнината на стаята. Знаеше разпределението на цялата къща и не му беше нужно осветление. Дългите години в къщата бяха създали у него рефлекси и усещане за пространството на дома му. Вслушваше се в тъмнината, знаейки, че повече няма да чуе нейните тихи стъпки, лекото затваряне на вратата на спалнята. Протегна се. Изведнъж лъч светлина проряза плътната тъмнина. Отметна завивката си и седна на леглото. На нощното шкафче до него имаше снимка. Взе я. Погали образа, после погали черната лентичка. Гняв се надигаше в душата му. Искаше да крещи, да плаче. Стана рязко от леглото и излизайки, затръшна силно вратата. Мина през  полумрачния коридор, стигна до кухнята. Застана пред кафе-машината. Уличната лампа светеше силно. Притвори очи и пусна щорите. След минута  кафето бе готово. Отвори шкафа над главата си, взе порцеланова бяла чаша, огледа я - имаше все още червило по нея. Сипа внимателно кафето  и го остави на плота зад себе си. Отвори долния шкаф. Трябваше да клекне, за да намери това, от което имаше нужда. Там беше. Чисто нова бутилка уиски.  Стана, взе кафето  и тръгна бавно по мрачния коридор. Не бе нужно да внимава, докато ходи, знаеше, че трябва да заобиколи дивана, да мине между фотьойла и масата. Седна. Постави кафето срещу себе си, отвори бутилката и си наля в чашата.   Огледа се. Имаше два пълни пепелника с угарки от цигари, няколко недоизпити бутилки уиски, смачкани кутии от цигари. Отпи, гледайки чашата срещу себе си. Протегна се и я завъртя така, че да гледа червилото по нея. Изведнъж с рязко движение захвърли чашата с уиски в стената и  продължи да гледа втренчено в чашата с  червилото. Взе я, мина отново през коридора и застана пред мивката. Изля кафето в нея   и   избърса внимателно чашата отвътре. Отвори шкафа и я прибра. Тътрейки чехлите си по коридора, отвори вратата на банята. Светна. Искаше да измие ръцете си. Пусна крана, водата течеше, а Боян стоеше и се вглеждаше в струята. Бавно повдигна глава. Образът, който видя, го стресна. Изморен поглед, прошарено брадясало лице - кой беше този старец? Отнякъде се чуваше цигулка. Хвана с мокрите  ръце лицето си. Искаше да скрие болката, която видя. 

         Вече бе съмнало. Боян  се  облече  и   излезе навън. Вървеше забързано. Знаеше къде отива. Малкото магазинче по средата на уличката току-що бе отворило. С един замах  Боян отвори вратата и влезе. Огледа се. Рафтове, пълни с кутии за подаръци, панделки, цветни връзки и хиляди джунджурии,  за  които Боян нямаше представа за какво точно служат. Избра дървена кутия с метален обков. Капакът ù бе нарисуван с бели маргаритки. Имаха нейната усмивка. Дори не позволи да му я опаковат. Държейки я в ръце, се върна по същия път до вкъщи. Отключи с едната ръка  и забързан тръгна към кухнята. Отвори горния  шкаф, взе чашата и я постави в кутията.

Трафикът бе ужасен. Рано сутрин винаги е така. Караше спокойно и бавно. Още няколко светофара и щеше да е там. Паркира. Тръгвайки по алеята, се спря до една баба, която продаваше цветя. Взе букет и продължи  забързан. Вятърът разпиляваше есенните листа навсякъде. Стискайки букета в едната си ръка, а в другата кутията, Боян намали темпото и спря. Образът ù бе на мраморната плоча. Постави букета върху нея. Отвори кутията и извади чашата. Целуна нежно отпечатъка от червило, върна чашата в кутията, а кутията остави до главата ù.

Започна леко да вали, а Боян дори не разбра. Дъждът се засилваше все повече и повече. Той продължаваше да седи до нея.  Погледът му бе насочен към кутията. Силният дъжд бавно отмиваше  нарисуваните  маргаритки.  Стана, обърна се и бавно тръгна по алеята към паркинга. Няколко човека притичаха покрай него, бързайки да се скрият от дъжда.

Боян вървеше, а дъждът се стичаше по лицето му. Не знаеше дали бяха сълзи или просто дъжд. Той продължи да върви, а след него се виждаха мокрите листа от дърветата. Спря, погледна нагоре в небето, а там, в далечината, се виждаше късче синьо небе.