– А някакви подробности за отпътуването? Дали е било по работа, дали е имал нужда да избяга от градския живот за известно време?

– Сега се сещам, че го бе обзела тази идея да посети някакво село в Родопите, ако не ме лъже паметта. Чепино се казва селото. Често споделяше желанието си да отиде в това село и да се запознае с фолклора на селяните. Митологиите имат огромно значение за него. Запознат е с гръцката, скандинавската, келтската, римската, египетската и какви ли още не. С унес ми разказваше за джуджета, обитаващи недрата на планетата, и за божествени елфи, населяващи световното дърво Игдрасил.

– А кога е заминал можете ли да се сетите?
– Точна дата, за съжаление, не мога да Ви дам. От около 4-5 месеца не сме се виждали с него. Замина края на юни, мисля, или началото на юли.

– Разбирам. Вашият приятел е намерен мъртъв в споменатото село. Най-вероятно си имаме работа със случай на самоубийство, причините все още не са изяснени. Това е, засега. Ако се сетите за нещо, моля свържете се с нас. Благодаря Ви за отделеното време. На излизане от тази стая продължете по коридора и при първа възможност завийте наляво. Там ще намерите сака с личните вещи на господин Марин Велков.

След разговора ми с разследващите случая „Марин Велков” напуснах районното управление и закрачих към дома ми. Носех тежкия сак и обмислях чутото. Ноемврийският ден бе тих и хладен. По улиците не се мяркаха никакви същества. Единствено комините на къщите, бълващи пушек безспирно, припомняха, че времето не е спряло на място, забравило в коя посока да продължи. Живеех в къща на другия край на града, което, превърнато в единица за време, се оказва точно 20 минути път. Малък град, наистина.

Мъртъв. Плът и кръв се превръщат в спомени както кипящата вода в пàри. Мъртъв. Ако тези спомени бъдат забравени, Марин бива заличен. Той ще фигурира само като някакво име на някакви листя. От живото същество остава само мастило.

Вкъщи. Сакът бе пълен с дрехи, които прилежно оставих на леглото до мен. На дъното на огромната раница се забелязваха няколко предмета, сред които малко фенерче на батерии, комплект за бръснене, паста и четка за зъби, портфейл, два химикала и окъсан тефтер. Тефтерът ми направи най-голямо впечатление, поради ужасното състояние в което бе. Реликва, обитавала някое мрачно подземие в продължение на десетилетия.

Останах разочарован при отварянето на тефтера, поради липсата на какъвто и да е текст на първите десетина страници. Разочарованието ми премина в горящо любопитство при зърването на мастилени стъпки, оставени от нечий химикал. Изглежда сякаш Марин си бе водил записки.

Ден 1

Реших да си водя нещо като дневник, може да ми помогне да си подредя мислите.

До Кърджали пътувах с влак, а от гарата в Кърджали до село Чепино – с автобус. Не бяха изминали и 45 минути, откакто се бях качил в автобуса, и вече стоях пред ниските къщи на селцето. Селото е сравнително малко и не вярвам да живеят повече от 100 души в него. Още докато вървях към къщата, която бях наел за следващите 2 месеца, ми направи впечатление поглъщащата тишина. Само шумните ми стъпки държаха главата ми над морето от покой.

Ден 2

Къщата, в която съм отседнал, се състои от две стаи, но на мен ми е нужна само една, тъй като ще прекарвам по-голяма част от времето си навън. Леглото ми се намира точно под единствения прозорец в стаята, а бюрото, на което пиша в момента, е забутано в ъгъла до врата. Голямо впечатление прави колосалното стенно пано на стената до леглото, изобразяващо играещи хоро момичета.

Днес ще разпитам местните за преданията и фолклорните вярвания.

Ден 9

Събрах доста информация за горските самодиви през последните няколко дена. Разказана ми бе историята за един дядо, който се прибирал с колата си, пълна догоре с дърва, от близката гора и забелязал изящна девойка, возеща се в колата му. След като той не ù обърнал никакво внимание, на сутринта той заварил коня си със сплетена на плитки грива. По този начин самодивата се отблагодарила за това, че не я пропъдил. Разбрах, че местата, където самодивите се събирали да играят хора, никога не обраствали с трева. Скоро ще посетя едно такова място, въпреки че селяните ме предупредиха да не си търся белята.

Ден 14

Видях ги. Нощ, до езерото, на поляната. Танцуваха, подскачаха, смееха се. Бели носии, руси коси, веещи се във всички посоки. Толкова бяха красиви.

Ден 17

Тази нощ сънувах кошмар. По стените пълзяха насекоми, а паното до леглото ми бе оживяло! Девойките танцуваха грациозно, безспирно – също като самодивите. До леглото ми стояха три жени, облечени в снежнобели дрехи.

Видях лицата им – безизразни, каменни.

Ден ??

Слънцето грее, но светлина прозореца ми не пронизва. Загубих нишката на времето и не зная от колко време не съм напускал пещерата.

Нещо се крие в ъгъла, седнало на своя трон, обвит в сенки.

Тихо ехо се лее по дъното на съзнанието ми.

Следващата част изглежда бе написана от друг човек – ръкописът бе друг.

Ден ??

Стрелата пронизва Балдур. Кронос поглъща поредното дете. Ромул убива Рем. Сет насича тялото на Озирис. Мефистофел води Фауст към бездната.

О, форма вселенска, с безброй ръце, усти и утроби, о, Вишну! „Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на светове!”.

Каменни колоси се издигат в безформеното пространство, неподвластно на физическите закони.

Лодкарю Харон, дойде ли и моят ред? Как ще си платя щом нямам монета?Не знам... Изглежда ще странствам по бреговете на реката Стикс следващите 100 години...

Следващите две страници бяха изпълнени с неразгдаеми надписи, драсканици, скици.

От Марин бе останало само мастило.