Миг покой

Алексей седеше на скамейка в чакалнята на гарата и разсеяно се оглеждаше. За броени минути беше изпуснал предишния влак и сега голямо чакане му се падаше- сам си беше виновен. Винаги тръгваше в последната секунда.

Пи кафе в барчето на гарата, чете вестник, но вече нищо не му се правеше. Беше му топло.Уж е вече есен, но лятото не бързаше да си отиде. От съседната скамейка една лелка му хвърляше влажни погледи. Не че беше точно лелка. Самия той беше минал четиридесетте, просто годините не му личаха. Ген - какво да прави?! Беше свикнал отдавна с красотата си и тези лъстиви, приканващи погледи отдавна му бяха омръзнали. Още като тийнейджър - млад, зелен и много див - беше разбрал, че красотата и парите не значат нищо. Беше се забъркал тогава в една огромна каша заедно с най-добрата си приятелка и едва се измъкна. Цената беше жестока - Валя умря от свръхдоза. Алексей никога не можа да приеме, че Валя е сбъркала или че просто е била толкова друсана, че не е преценила нещата. Тя винаги беше “в час”- дори когато изглеждаше нафиркана до козирката. Той също пушеше ”трева” един-два пъти пробва хероин, но нещо не се получи, едва не умря. При Валя нещата бяха други - тя винаги говореше за смъртта като за приятел и Алексей и до днес се съмняваше, че приятелката му го беше направила нарочно. Тя често повтаряше, че ù е “адски скучно”. Колко глупости направиха тогава “за да разнообразят живота си”! Поне така после се оправдаваха пред полицаите.

Алексей никога не прежали Валя. Тя адски му липсваше! Беше склонна да върши много глупости, но беше и много умна, интелигентна, с невероятна памет. Алексей все ù се чудеше откъде знае толкова много и кога намира време за книги, за интернер, за срещи с приятели, за глупостите, които вършеха заедно, но тя пак знаеше много, много повече от него. Дори беше отлична ученичка и макар, че често бягаха заедно от час, това на нея не ù се отразяваше като пропуск в занятията, тя бързо наваксваше.

След смъртта ù Алексей се срина. Чувстваше се като във вакуум. Изобщо не знаеше къде се намира. Спря да ходи на училище, съвсем закъса, започна да пие. Майка му – преподавателка в Университет - вдигна ръце, предаде се. Премести се в София, защото там я поканиха да преподава, а Алексей и баща му се върнаха в родния град на баща му. Родителите му смятаха, че като смени обстановката и приятелите, може би нещата ще потръгнат. Не се получи. Алексей си беше тръгнал по нанадолнището и бързо се спускаше по него. Бързо стигна дъното. Тогава случайно срещна майката на Валя. Разплака се, прегърна я. А тази жена откъде взе сили, усмихна му се, милваше лицето му и му каза думи, които промениха живота му:

   - Альоша, сине, какво си направил със себе си? Ако Валя беше жива, мислиш ли, че щеше да те хареса такъв? Сигурно щеше да те набие! Стегни се, синко! Ти никога не си бил като нея! Сигурна съм, че ако беше жива, щеше да ти каже да седнеш на задника и да помислиш какво искаш, а после да го изпълниш! Альоша, направи това, за което мечтаехте с Валя!         Алексей отдавна не беше плакал, но тагава цяла седмица ходи като болен. Направо се побърка от спомени. Винаги беше искал да стане лекар, а Валя- медицинска сестра. Искаха да работят заедно. След смъртта ù мечтите му отлетяха, нямаше желание за нищо. И как да го постигне - беше пропуснал толкова много! ”Който иска - може!” и “Няма не мога - има не искам!” бяха любимите фрази на Валя. Тя живееше по тези максими. Може би затова постигаше всичко. Беше изключително силен човек и затова Алексей не искаше да ù прости, че го изостави САМ. Алексей се яви като частен ученик. Взе отлична диплома. Записа медицина  и макар че  в началото умираше от желание да се надруса, защото всичко му напомняше за смърт и за Валя, преудоля трудностите. Завърши и специализира неврология. Няколко години работи в болница, продължаваше да работи там, но имаше и свой кабинет. Вече. Можеше да се каже, че е постигнал мечтите си. С изключение  на една – никога не срещна друга Валя. Нямаше друга като нея. Пък и той правеше най-голямата грешка - винаги всички жени сравняваше с нея. Предварително знаеше, че ще изгубят. Трудно някой би спечелил битка с идеализиран мъртъв приятел.

         В Медицинския момичетата направо го нападаха заради красотата му – лепяха се като лепенки по него. Имаше красиви, имаше и не толкова красиви, и умни, и безумно празноглави. Шепнеха му какво ли не. Тогава се научи да носи тъмно русата си коса на небрежна опашка, но нищо не можеше да направи с лицето си. Остана си без брада - имаше бяло, гладко лице като на момиче, с червени устни и хлапашка усмивка. Черните му очи – толкова черни, че не можеше да се различи зеницата от ирисите – често се присвиваха в недоволен присмех. Устоя на какви ли не изкушения. Вече като лекар си позволи да има връзки - все пак беше жив. Но винаги беше учтив, честен и много толерантен – предварително си казваше, че връзката няма да трае дълго. Жените, кой знае защо, не му вярваха. А той просто не искаше да се обвързва. Споменът за Валя продължаваше да му тежи и все му се струваше, че има още нешо, което не е направил.

         Алексей погледна часовника си. Имаше още цял час! Леличката с влажния поглед продължаваше  нахално да го зяпа. Алексей ù се усмихна пренебрежително, сложи си тъмните очила и си извади цигара. Тъкмо се канеше да стане, когато на скамейката до леличката седна друга жена. Алексей така и не разбра с какво тя привлече вниманието му, но “червената лампичка” в главата му светна. Не беше му се случвало от много отдавна. Той така и си остана - с незапалената цигара в уста и втренчен в жената.

         Тя беше направо невзрачна. Беше пълничка, нисичка, с дънки и широка тениска. Нямаше грим и изглеждаше прекалено бледа сред толкова загорели лица. Алексей продължаваше да я зяпа, сам учуден от себе си, докато жената не се обърна към него и не го погледнаха две иронични зелени очи:

- Нямам грим - значи, не се е размазал, ципа ми е закопчан - вече погледнах, знам, че не съм красива - имам си огледало вкъщи, така че ако скоро не си затворите устата, цигарата Ви  ще падне, освен ако преди това не Ви помогна да я глътнете.

В първата секунда Алексей остана втрещен, после дръпна цигарата си, а миг по-късно се разсмя.

  - Извинете ме! Вие седнахте тук с такава очарователна усмивка, реших, че се отнася и за мен.

  - Затова ли криете очите си?

Алексей свали очилата си. Очите й в миг се промениха. Те сякаш го заковаха, приковаха го неподвижен към облегалката на скамейката. И да искаше, не можеше да отнести очи. Тя се беше втренчила в него и сякаш бъркаше в душата му, четеше в нея. Започна да го боли глава, опита се да вдигне ръка, да скрие очите си. Не успя. После жената въздъхна, отмести очи и след като пое въздух, спокойно каза:

  - Няма ли да пушиш?

  - Какво беше това?

  - Ти как мислиш, докторе?

  - Докторе?! Познава ме ли се?

  - Аз- да. Зная, че си лекар, защото съм те виждала в поликлиниката, в която ходя.

  - Успокоих се!

  - Идва влакът ти. Успех на конференцията! И... съжалявам за приятелката ти...

Алексей тръгна към перона.

Правилно беше разбрал. Тя беше бръкнала в мислите му, в душата му. Странно защо, но не се сърдеше. Чувстваше се лек и щастлив. Не беше нормално. Би трябвало да е бесен.

         Няколко месеца по-късно, в един чуден зимен ден, когато от небето се сипеше сняг и хората се чувстваха щастливи от предстоящите Новогодишни празници, Алексей се сблъска на входа на поликлиниката, в която работеше с някаква жена. Тя му се усмихна, той разсеяно й кимна     ( постоянно му се усмихваха, така, че той просто не й обърна внимание ) и отиде да си купи вестник. После зачака асансьора. В асансьора бяха само двамата – той и жената. Тя свали шапката си, натисна копчето на своя етаж и каза:

-         Здравей, Альоша!

Алексей направо подскочи.

-         Моля?!

Жената се разсмя:

-         Това е твоя етаж. Ще слизаш ли?

-         Не! Коя си ти?

-         Значи продължаваме. Запознахме се на гарата...

-         В същност – не се запознахме. Спомних си. Коя си ти?

-         Тили. Закъсняваш за работа, докторе.

-         Защо ме нарече Альоша? Не, не ме гледай така – този път номера няма да мине. Подготвен съм. Как го правиш?

-         Не знам. Не мога винаги и не с всеки се получава.

-         Защо си тук?

-         Имам час при невролог. Имам бели петна в паметта. Простичко казано – губят ми се часове.

-         Аз съм невролог.

-         Часът ми не е при теб.

-         Какво знаеш за мен?

-         Само това, което беше в главата ти, когато се срещнахме на гарата.

  - А аз имам чувството, че те познавам от сто години. Мини след прегледа през кабинета ми. Иска ми се да поговорим- и Алексей се спусна по стъпалата.

Беше толкова разсеян, че изобщо не чуваше какво му говорят. За първи път претупваше прегледи- просто не беше в състояние да се съсредоточи. Посрещаше и изпращаше пациентите на вратата, с тайната мисъл да види  Тили в коридора. Тя така и не дойде.

         Тили седна на пейката пред своя кабинет. Чувстваше се странно уморена. Облегна глава на стената. Изведнъж шумовете в коридора заглъхнаха, после изчезнаха, Тили отвори очи, но вече не видя коридор, а зелена поляна и тя бавно започна да се издига над нея. О, не! Пак ли?! Не сега! Не бива! Случваше й се почти всеки ден от половин година насам. Издигаше се над поляната и сякаш отлиташе нанякъде. Не помнеше нищо, помнеше само момента на връщането- тя отново беше над поляната и постепенно се снижаваше – момента на”кацането”,съвпадаше с момента на отварянето на очите й. Тя се събуждаше, ако това изобщо беше сън. И обикновено откриваше, че са минали два часа или три. А веднъж- цели пет. Не знаеше какво е правила през тези часове. В повечето случаи беше сигурна, че просто е лежала в леглото си или е седяла във фотьойла. Но веднъж имаше драскотини по лицето, друг път- странен знак като клеймо нарисувано с остър предмет на бедрото, после изведнъж откри, че може да “заковава” хората с поглед. Беше странно, плашещо, необичайно.... Ако се разболяваше, Тили искаше да разбере от какво. И тръгна по лекари. Правиха й какви ли не изследвания. На скенера й откриха не много голяма киста в мозъка. После й казаха, че имала епилепсия и това са припадъци. Тя си пиеше лекарствата редовно, но тези “изчезваници”- както сама ги наричаше – вместо да намалеят ставаха все по-чести. Вече- всеки ден. А понякога и нощем. Като преди да започне всичко, задължително се събуждаше.

Облегнала глава на стената, Тили загуби представа за времето и света около себе си. Тя се носеше някъде много далече, имаше само смътно усещане за движение, после и то изчезна. Изпадна в пълно безпаметство. От това състояние я извадиха насилствено няколко силни шамара. Тили не реагира веднага, но шамарите й подействаха като шок. Тя отвори очи и по-скоро усещайки, отколкото виждайки ръката, която приближаваше лицето й, я парира с чантата си. После промърмори:

-         Оставете ме! Епилептичка съм! Не ме удряйте!

След около минута успя да фокусира погледа си и осъзна къде се намира- пред кабинета. Още несигурна и залитаща, стана и си тръгна. Изпитваше дълбоко самосъжаление към себе си- да яде бой, защото някой беше решил в същност да й помогне. Лошото беше, че когато прекъсваха това й състояние на “летене” или “безпаметство” после имаше ужасно главоболие, световъртеж, кръвното й започваше да варира и пулса й беше много ускорен и никакви лекарства не помагаха. Просто трябваше отново да “изчезне”. Организма й сякаш имаше нужда от това. Какво ставаше при тези ”изчезваници”- тя не знаеше. Понякога мислеше, че се зарежда с нещо, защото се събуждаше бодра, пълна с енергия, понякога- леко еуфорична.

Няколко дни по-късно Тили потърси Алексей. Когато я видя, той целия засия в усмивка, Тили остана изненадана – тя не очакваше подобно посрещане. Алексей се държеше с нея така, сякаш са приятели отдавна, сякаш се познават от сто години и няма нещо по естествено от това, той да се интересува от здравето й, от живота й, от несгодите й, от интересите й- от всичко, свързано с нея. Тили сама не разбра, кога преодоля бариерата издигана години и пречела й толкова време в общуването й с хората. Да, тя винаги беше усмихната, но просто нямаше навика да споделя каквото и да било за себе си. А на Алексей разказа целия си живот. Всичко. Без да се срамува, без да се страхува- имаше му невероятно доверие и това й се случваше за първи път – Тили имаше малко странен живот. Но и при Алексей нещата не бяха съвсем “нормални”.

Ранното си детство Алексей беше прекарал в тайгата. Смътно си спомняше дървените къщички, снега, дядо си, който ходеше винаги с лице плътно обвито в някакви шалове и парцали, с ниско нахлупена шапка. Альоша не би могъл да познае дядо си, ако го видеше без тях- той така стоеше и в къщата. Беше суров старец, не обичаше да говори, имаше глух, гърлен глас.Обикновено говореше едносричково, просто махваше с ръка и баба му знаеше какво да прави. Дядо му често се губеше по цели седмици, не ходеше на лов, защото се връщаше празен в къши. Баба му явно знаеше къде ходи, защото като се прибереше, тя изглеждаше облекчена. Говореха на някакъв странен език, Альоша не го знаеше. Альоша знаеше само руски, както и майка му. Тя беше московчанка, попаднала в тайгата по силата на обстоятелствата. Истинските й родителите бяха загинали и старците, които Альоша наричаше баба и дядо я бяха отгледали. От майка си знаеше, че никога за нищо не са я спирали и тя е имала възможността да учи и да се върне в Москва- което и сторила. Но там роднините не я бяха посрещнали добре. Майка му никога не говореше за тях. Беше затворена и саможива, твърда жена. Никога не му се радваше, никога не се смееше с него. Може би затова когато Алексей срещна Валя с нейния слънчев и любящ характер имаше чувството, че слънцето е слязло от небето и грее само за него. Чувстваше се добре защитен и много обичан. И затова 30 години по-късно тя продължаваше да му липсва.

Там, в тайгата, на Алексей за първи път му се яви Стареца. Докато се опитваше да следва дядо си, целия запъхтян, но и разсеян, Альоша се стресна, защото иззад едно дърво, изведнъж бавно и спокойно, като от плъзгаща се мъгла излезе старец – с дълга бяла брада, и дълга бяла коса и нахлупена ниско над очите шапка. Ако не беше само по бяла рубашка,  Альоша можеше да го вземе и за дядо си. Но в този студ стареца беше само по рубашка и не личеше да му е студено. Той спря съвсем до Альоша и му се усмихна- оне очите му се усмихваха. Имаше хубави, сини очи и Алексей така остана – загледан в тях. Осъзна се, когато дядо му го разтърси. Попита го :

-         Кой беше този странен старец?

Дядо му беше изненадан:

-         Виждаш ли го?

-         Да. Защо?

Дядо му само се разсмя.

После често срещаше Стареца. Той се появяваше къде ли не. И Альоша установяваше, че знае разни неща и не знае откъде. Но и той като дядо си се влюби в тайгата и започна често да се разхожда в нея. Не се страхуваше вече, че ще се изгуби. Знаеше, че Стареца, ще се появи и ще го върне в къщи, а междувременно ще си поговорят....

Не искаше да се разделя с тайгата и да идва в България. Знаеше, че вече няма да види баба си и дядо си, че вече едва ли ще се върне в тайгата. Живота му там, сега му изглеждаше по-скоро като спомен от някакъв филм, отколкото като спомен от собствения му живот. Но често чуваше гласът на Стареца в мислите си. Беше едно странно усещане, но се получаваше “разговор”. Искаше му се отново да се върне в тайгата, даже и за един ден. Знаеше, че живота му е такъв какъвто трябва, за да научи уроците си, но така и не можеше да се примири с някои неща. Урока за смирението все още не можеше да го усвои. И не бързаше много. И не искаше. Все още в него имаше много гняв, болка – всичко, свързано все с Валя. Сега, докато слушаше Тили, изведнъж осъзна, че те двамата с нея всъщност много си приличат, с тази малка разлика, че тя вече е преминала през отричането, през гнева и болката, и вече е приела нещата такива, каквито са. Осъзна и, че това  ги свързва, че затова се чувства добре с нея, защото може и той да й разкаже за себе си, за своите странности, да сподели, КАКТО с Валя..... За първи път от толкова години! Беше срещнал човек, с когото може да говори свободно за всичко, човек, РАЗЛИЧЕН- като него.

         Алексей изобщо не забеляза, че в стаята цари тишина, беше толкова вглъбен в мислите си. Не видя и учудения поглед на Тили, който постепенно стана насмешлив. Когато обаче тя избухна в смях, той се стресна:

-         Какво?!

    - Стани психоаналитик! Хората ще си говорят, ти ще си мечтаеш. Междувременно- за това ще получаваш пари.

-         Да бе! Извинявай! Сега е мой ред да ти разказвам!

Седяха на дивана у Алексей, държаха се за ръце и “летяха” – Тили му предложи да го “върне” в тайгата. Алексей изобщо не се замисли – вярваше й. Не се страхуваше. Рееха се над дърветата, белотата на снега го стопляш, беше му близка и родна, той се чувстваше В КЪЩИ и скоро позна полянката и високите дървета, там, съвсем близо трябваше да е селцето. Да, вече виждаше покривите на къщурките, позна родната къща на дядо си и преди да разбере какво става се озова вътре в нея. Гледката го порази.

Къщата беше празна, запусната, висяха счупени греди, имаше разхвърляни съдове и дрехи. Альоша знаеше,че старците отдавна са мъртви, но не искаше да повярва, че  къщата е необитаема. Гледката го подтисна и усетила силното му чувство на болка и тъга, Тили бързо и рязко го върна в действителността. Дойде му малко като шок, но и беше благодарен. По-добре така, отколкото да се измъчва от спомени по любимите си хора. Не знаеше, че толкова е бил привързан към старците. Но сега осъзна, че в същност там, през онези шест години в тайгата е научил от тях толкова много, колкото после през целия си живот. Осъзна, че в същност му липсват, защото без да говорят много му бяха показали най-важните неща в живота – любовта, доверието, приятелството, свободата, на която се радваха и на която научиха и него. Затова тайгата му липсваше толкова много – заради широтата и любовта, заради загадъчността си и всичко онова, с което го привличаше.

-         Добре ли си? - Тили го гледаше с безспокойство.

-         Добре съм. Благодаря ти! Мисля, че съм го правил и сам, но не знам кога.

-         Нима?! Ами докато спиш. Какво мислиш,че представляват сънищата? Ако искаш да летиш – летиш, по време на сън можеш да осъществиш всичките си желания. Друг е въпроса, че докато спим, астралното ни тяло се отделя, защото има нужда от това.

-         Заболя ме глава! Стига! Аз все пак съм лекар и не вярвам в тези неща!

-         Така ли? И защо имаше в главата ти мисли за някакъв необикновен старец, когото искаше да видиш?

-         А, не! Не го прави повече! Това е страшно!

-         Алексей, искам да ти покажа нещо.

-         Какво?

-         Довери ми се! Макар че възможно е след това да ме намразиш. Искам да ме погледнеш.

Алексей се изправи срещу нея, усмихна се :

  - Къде пак ще ме водиш, нали ми показа тайгата.....

Очите й го приковаха и някъде отдалече той чу гласът й:

-         Альоша, сега ще видиш Валя...

Алексей се вкамени. Ако можеше да избяга сигурно щеше да го направи, но неможеше.

-         Не съм сигурна, че това е истина, може би е плод на твоето въображение, но много настойчиво ме молеше да те заведа. За първи път ми се случва...

Те сякаш се издигаха през някаква спирала от мъгла и звезди, а после – с труд преминаха през нещо като гъста решетка, отново облаци и мъгла и странна светлина, която бележеше пътя им, а после всичко някак изведнъж свърши. Той очакваше наистина да види Валя, да види лицето й, но само усещаше присъствието, просто знаеше, че е там. И сякаш чуваше гласът й в главата си. Не устоял на изкушението той я визуализира в съзнанието си, такава, каквато си я спомняше – неговата Валя, щура и буйна, преди да умре – с развети руси коси, с неизменната цигара, с присмехулните сини очи. Тя беше от “лошите” момичета, но пък и той не беше цвете за мирисане. Почувства огромна тежест в гърдите и изобщо не осъзна, че плаче, че се дави в дълго сдържани стонове. Толкова му се бе насъбрало – болка, отчаяние, самота! Само тя можеше да го разбере, да го приласкае, да го накара да продължи, дори да го напляска! Толкова луда беше!

-         Защо ме изостави, Валя? Какво не ти достигаше?

Този въпрос го мъчеше от толкова години! Искаше да разбере! Ако можеше да върне времето нямаше да й позволи дори да погледне хероин! Ако...но с “ако” не става.

-         Защо?!

Тя му се усмихваше все така хлапашки, после образа в главата му започна да избледнява, а Алексей се срина на колене.

-         Не! Отговори ми!

А после усети, че някой го разтърсва здраво и чу изплашения глас на Тили:

  - Алексей! Алексей! Альоша! Хайде, стига!

Алексей отвори очи. Тили беше бясна:

-         Тя ти отговори на всички въпроси, варварин такъв, а ти си просто глух! Не я ли разбра? Не я ли чу? Е, да – ти си лекар – не вярваш в тези неща! Тогава – разгадавай си се сам! -и Тили трясна вратата след себе си.

Алексей затвори очи. Усети, че някак странно олеква и разбра, че всичко се повтаря – отново имаше мъгла и облаци, пак “летеше“ нанякъде. И отново “видя” Валя.

Сега тя му се усмихваше ласкаво. Беше като призрачно сияние, с някак забавени движения, беше облечена в ефирна дреха – нещо, което Валя никога не беше носила.

-         Защо? Сгреших! Но моята грешка за мен беше урок, за теб – също. Не позволявай скръбта да провали живота ти! Благодаря ти, че не си ме забравил, благодаря ти за любовта, но бих се радвала да научиш и други уроци, не само този за смъртта. Какво ще кажеш да се научиш да бъдеш щастлив! -и тя му се усмихна- Научи се да обичаш, Альоша! Любовта не боли...

-         Лъжеш! Боли! Боли самотата, болят спомените, боли мисълта,че любимия човек вече го няма...

-         Не е вярно, Альоша. Тук съм. До теб. И винаги ще бъда до теб и с теб. Когато плачеш – ще изтривам сълзите ти, когато се смееш – ще милвам лицето ти. Аз бях твоя приятелка и ще остана такава завинаги. Но сега, Альоша, ти желая любов като нашата – взаимна и вечна, която минава през времето и душите ви я следват през безкрайността. Искам да си щастлив, Альоша. Може спомените да те изгарят отвътре, може да те боли, но аз ще дойда в съня ти и ще успокоя душата ти. Имам нужда да виждам усмивката ти и очите ти, пълни с нега и неосъзнато желание. Искам да виждам копнежа и топлината в тях. Знам, че ме обичаш, Альоша. И аз те обичам. Но е време да се научиш да даряваш тази любов на хората. Време е да дадеш любовта си на съпруга и деца... Аз знам, че в сърцето ти винаги ще има любов и за мен...

Около нея всичко засия, Алексей беше готов да се закълне, че чува кристален звън. А после всичко изчезна и той отново имаше онова странно чувство, че лети. Усети силна болка в главата и странното усещане, че трябва да влезе в тялото си. Намести се и отвори очи.

         Тили стоеше на перона и гледаше проближаващия влак. Едва ли го виждаше. В мислите и чувствата си тя беше при Алексей- беше с него и в него – знаеше какво прави, какво чувства и какво му се случва. Усмихваше се – беше доволна, защото Алексей най-после намери своя покой, своя миг земно щастие. Знаеше, че вече ще поеме по своя  нов път.

         В миг всичко изчезна - перона, приближаващият влак, хората. Откъде отново се появи онази зелена поляна и тя стремително се издигна над нея. О,пак ли?! Неосъзнаваща какво прави, Тили тръгна напред. Дори не усети удара на локомотива. Някъде много далече, в един друг свят, една друга Тили, една различна Тили в същност беше щастлива. Хората  се щураха ужасени, спирачките на влака скърцаха, Тили беше мъртва, но не и там ,в другия свят. Бе приключила своето търсене. И намери своя покой.