Милиционерска оправия или история с полиглоти

                         Милиционерска оправия или история с “полиглоти”

1968 година. Лято. София. Предстои провеждането на Деветия световен фестивал

на младежта и студентите. Тържественото откриване е на Националния стадион “Васил Левски”. Секретариатът на ЦК на БКП възлага на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да "намери съответна форма за отклоняване искането на битълсите да участват".

        Едно дванадесетгодишно сламенорусо момченце  устремно и упорито си пробива  път сред прииждащата тълпа и още не знае, че никога няма да зърне на живо любимата си група.  Тогава на  мачове и подобни прояви децата се пускат без билет или пропуск,  ако са с родител. То застава пред главния вход. Оглежда се. Избира  елегантно облечен чичко с позната физиономия. Помолва  да влезе с него. Той се съгласява с весела усмивка. Хваща го за ръка все едно му е баща. Влизат през централното фоайе, без да ги проверяват.  Отправят се към правителствената ложа. Стоящите на разстояние милиционери застават мирно. Отдават чест. В това време към  униформените приближава чужденец с делегатска карта на врата. Пита  говорят ли английски. Те свиват рамене. После пита дали говорят немски. Пак свиване на рамене. Следва въпрос на френски. Същият резултат и тъпи погледи. Човекът махва  с ръка и се отправя към входа на ложата.

        Единият от тях казва:

    -  Май ще трябва да учим чужди езици.

    -  Че защо бе? – пули се  другият.

    -  За да можем да се оправяме, ако се наложи.

    -  Глупости! Тоя като е учил, оправи ли се...?

    Чужденецът доближава  мъжа с детето. Отправя отново своя въпрос на англий ски. Този път има късмет. Отговорът е утвърдителен. Интересува го къде е операта.

Обяснено му е на отличен английски, дори с имената на улиците, по които да стигне.

    В ония години табелите са само на кирилица,  за да не могат капиталистическите шпиони да се ориентират.

    Приближава друг делегат. Пита за Националната художествена галерия. Въпросът е на френски. Отговорът също. Наобикалят още. Мислят го за дежурния преводач. Подробно отговаря на още няколко езика. Чуват се фанфари. Откриването започва. Той се оттегля  в ложата.

    Е, момченцето бях аз. Чичкото, министър Иван Башев. Баща на поетесата Миряна Башева. По това време той бе най-интелигентният и образован държавник у нас. Полиглот със всестранни интереси. Девет години  несменяем външен министър. Тогава  ми каза:

   -  Залягай над уроците и спорта, но обърни сериозно внимание на езиците. Да не се пулиш някой ден като тез формени тъпанари. Всеки език е  нов прозорец към света.

   Мъдри слова. Но кой да слуша. Сега нямаше да имам нужда от преводачи. Щях да пиша поне на английски или немски. Можеше да ме четат по света. Време оно не съм се и надявал, че комунистическата дивотия ще се сгромоляса. Че ще може свободно да се пътува и общува. Камо ли, че България ще стане член на НАТО и ще влезе като равноправен член в европейски съюз. Три години по-късно едва петдесет и пет годишен Иван Башев бе убит... Системата   изглеждаше непоклатима. А аз си останах същият тъпанар.  Историята за милиционерската оправия  дълги години се разказваше като виц от ухо  на ухо из софийските кръчми и кафенета.

   Повечето днешни управници са някъде на моя възраст. Не знам защо, но нямам усещането да са много по-различни от ония двамата.

                                                                                                     Виктор Топлийски