Моряците бяха опитни, а капитанът с авторитет, но кой знае защо този път нещата се объркаха и никой не знаеше чия е вината. Пътуваха вече две седмици, познаваха пътя, не бяха изморени, имаха храна и вода, но какво не беше наред? Нямаха попътен вятър, нищо че платната бяха опънати до краен предел и издути така, сякаш някой нарочно го правеше. Корабът се понесе изведнъж с невероятна скорост, готов да полети не къде да е в морето, а горе из облаците…    
            В началото всичко беше нормално, но първо попаднаха в някакъв невероятен водовъртеж, където вълните допълнително заливаха палубата и търкаляха хвърлените там бутилки с ром. Приличаха на корабокрушенци, незнаещи как да се спасят… После заседнаха в едни плитчини, а там ги очакваше тресавище. Местата приличаха на сцени от филми на ужасите, а не бяха планирани. Трябваше тихо и мирно да стигнат до острова, където знаеха, че е съкровището. С него се надяваха да платят застраховката на кораба и да зарадват семействата си. Имаха и карта, но това място, в което се намираха, не беше отразено на нея. Сякаш боговете имаха други планове за тях или пък съдбата им се подиграваше. Как да се справят с тая неизвестност, която никнеше вече като гъби пред очите им?…     
            Ето и сега… Нещо странно ставаше отново. Този път капитанът беше изчезнал, а уж не излизаше от каютата си въобще. Къде по дяволите беше отишъл и как? А когато събираше екипа разправяше на ляво и на дясно: “Споко, момчета! Морето ми е до колене. Знам си работата.“ Моряците му повярваха, пък и бяха чували, че е добър и опитен. Сега започнаха да псуват наляво и надясно и да го проклинат, като непрекъснато го наричаха с обидни думи.  
            - Страхливец!… Негодяй!... Спасил се е!... Избягал е! - роптаеха те, но никой не ги чуваше, нито им отвръщаше.         
            Превозното средство изскърца и се килна на една страна. Не можеше да мръдне ни напред, ни назад. Екипажът беше в паника. Членовете му изтръпна първо, а после до един се разтрепериха. На помощ им дойдоха сякаш и триста вещици, които се кискаха от блатото. На всичкото отгоре се чу и изстрел, който раздра тишината на хиляди парчета. Нощта бавно се спускаше и прегръщаше кораба. В далечината се появиха подскачащи светлинки с образи на таласъми. Някъде изкряка кукумявка и хиляди жаби запяха след нея най-грозната си песен. Моряците имаха чувството, че полудяват и то вкупом. Ужасът беше застинал на лицата им и се мъчеше да ги вкамени. Устните им се обърнаха, гърлата им пресъхнаха. Вече нямаха сили за нищо. Един по един изпопадаха на палубата, разпериха ръце и крака и се предадоха в ръцете на съдбата. Бяха една смешна и жалка картинка. Жалко, че наблизо нямаше фотограф, за да ги увековечи завинаги…            
            Изведнъж отнякъде се появи лек ветрец, корабът се изправи бавно, платната се издуха сами, а вълните на морето започнаха да бутат кърмата му и да го карат да тръгне по пътя си. Тогава като по команда се чу страхотна, групова моряшка въздишка, а след нея и едно яко пиянско преплитане на езика, което избоботи нещо от рода на:
            - Мамка мууу!... Иии… бутилка ром…      
            След това нощта утихна, сякаш искаше да докаже на света, че и тук лук нито се вижда, нито мирише, а тя е приятел с оная – тихата, ненапита водица…    
            На сутринта някой извика колкото му глас държи:        
            - Момчета, хайде ставайте!...  Пристигнахме… Островът ни чака, а с него и съкровището…        
            Моряците отваряха очи и гледаха изненадано своя капитан. Бяха прекалили с пиенето, заспали и сънували кошмарите на нощта…

Рая Вид, 12.08.2016