Музата на художника

Борис седеше на хълма с платно и четка в ръка. Летният южен вятър си играеше с къдравата му тъмна коса. Очите му блестяха. В тях гореше един пламък, който никога не му даваше мира, но и никога нямаше да угаси… 
В далечината се чуваха птици. Мелодичната им песен се носеше из полетата наоколо. Караха го да си спомни за онази нощ през миналото лято когато я видя за първи път. Беше в една тиха, но осветена уличка. През август месец. Борис обичаше да се разхожда из късните часове на нощта, а тя се прибираше. Беше нова в неговото село. С родителите и наскоро се бяха преместили от големия град. Търсили си по-спокойно място… Той веднага забеляза красотата и. Имаше черна коса, пъстри котешки очи, и трапчинки на бузите. Тя първоначално се стресна, но усмивката веднага се появи на лицето и след като той и заговори с плътния си глас. Дори се разсмя за първоначалната си реакция…Борис се запозна с нея. Беше очарован от присъствието и. Влюби се от самото начало. За него тя беше като богиня, но така и не и каза какво изпитва. Не и каза, че е красива, и че нейният образ щеше да остане вплетен в съзнанието му завинаги. Той го топлеше през зимните нощи. Осветяваше и най-мрачния му ден. Тя успя да го извади от блатото, в което живееше с години. Животът му отпреди да я срещне беше сив. Тя му донесе всички цветове. Идваше края на лятото, но в него сякаш се зараждаше пролетта…
Малко след като се запознаха двамата започнаха да се срещат всяка нощ. Селото беше малко и хората бяха започнали да говорят за тях, но те просто не се интересуваха от това. Бяха си станали наистина близки. Всяка вечер гледаха съзвездията заедно. Говориха си на всякакви теми…
Чувствата му ставаха все по-силни. Искаше да и признае, че тя е единствената за него, но така и не събра смелост. С времето недоизказаните думи започнаха да натежават в комуникацията помежду им. С настъпването на есента и двамата ставаха все по-затворени и мълчаливи. Сякаш бяха изчерпали всички теми. Радостта от приятната среща беше изместена от страха и гордостта, които стояха между тях. С настъпването на късната есен, двамата напълно се отчуждиха и спряха да се виждат. Борис беше съкрушен. Искаше да отиде до тях и да и каже какво изпитва, но просто не можеше. Опитът му отпреди го беше научил да не изразява чувствата си. Вместо това ги трупаше в себе си, а те го изяждаха отвътре...
Един ден през пролетта двамата се видяха случайно. Тя му каза, че си има годеник и, че ще се омъжва. Той и пожела щастлив живот не показвайки истинските си чувства. Тя му благодари учтиво и си тръгна. Завинаги…
Борис ставаше все по-мрачен и затворен в себе си. Единственото, което го успокояваше беше рисуването и гледането на звездите в летните нощи. Затова сега стоеше сам на хълма, рисувайки образа, който никога нямаше да забрави…