НА РЪБА НА ПРОПАСТТА

Огледа около себе си и навсякъде бе бездна... Бездна, която застрашаваше да я погълне, заедно с целия ù нещастен живот.

"Точно на мястото си съм", помисли си тя и спирайки крясъка си, започна да се взира с копнеж в дълбините на бездната. Зейналата ù паст сякаш я подканяше да скочи и така да сложи край на мъките...
В един момент обаче, отнякъде дочу глас: "Не прави тази грешка. Тя ще остави нещастни хора след себе си! Хора, които обичаш и те обичат... Хора, на които ще липсваш и отнемайки живота си, ще отнемеш по-малка или по-голяма част и от техните животи..."

Тя се огледа, но не виждаше никой. Тогава осъзна, че думите идват от нейната уста. Бе проговорила с гласа на разума, надделял поне за миг над емоциите. Погледна зад себе си и да, там вече нямаше бездна. Замисли се, че това място е достатъчно надеждно, за да може да обмисли спокойно постъпката си. Отстъпи от ръба на пропастта, за да си даде този шанс и докато го правеше видя как пропастта изчезва. На нейно място се появи полянка с пътечка, която я пресичаше. Това бе пътеката на нейния живот. Пътека, която се откри от момента, в който тя реши да даде нов шанс на живота си, и вече само от нея самата зависеше, дали ще се бори, вървейки по пътеката, и тя ще я отведе към щастието, за което копнее, или ще продължава да се самосъжалява, и пътеката ще я отведе съвсем скоро до някоя нова пропаст...