Разкъсващата болка в гърлото намаля. Миризмата на кръв започна да се разнася, а вкуса й, сам по себе си неповторим, изчезна. Сетивата си отиваха, болката също, физическата разбира се. Душевната се разрастваше... Хриптенето вече заглъхваше, очите се замъгляваха. Наблюдавах всяка капка, всяка красива капка кръв искряща на изгряващото слънце. Лъчите му вече не изгаряха очите ми – нямах сили да усещам болка.
Ето, че най-сетне дойде спасителната тъмнина. Хладта постепенно ме обгръщаше с ласкавите си докосвания. Търсех светлината на края на тунела. Но тя не дойде, вместо нея тъмнината красноречиво говореше със своя език. Казваше ми, че най-сетне съм намерил спокойствие, че никога никой повече няма да ме нарани, защото вечната самота ме очаква.
Осъзнах, че това беше наказанието ми за окървавения скалпел в леко потрепващата ми ръка. Бях доволен, намерил своя рай, далеч от всяко човешко същество, далеч от тълпите, далеч от суетата, завистта, далеч от болката, далеч от любовта, далеч от сините й ...