Разкъсващата болка в гърлото намаля. Миризмата на кръв започна да се разнася, а вкуса й, сам по себе си неповторим, изчезна. Сетивата си отиваха, болката също, физическата разбира се. Душевната се разрастваше... Хриптенето вече заглъхваше, очите се замъгляваха. Наблюдавах всяка капка, всяка красива капка кръв искряща на изгряващото слънце. Лъчите му вече не изгаряха очите ми – нямах сили да усещам болка.
Ето, че най-сетне дойде спасителната тъмнина. Хладта постепенно ме обгръщаше с ласкавите си докосвания. Търсех светлината на края на тунела. Но тя не дойде, вместо нея тъмнината красноречиво говореше със своя език. Казваше ми, че най-сетне съм намерил спокойствие, че никога никой повече няма да ме нарани, защото вечната самота ме очаква.
Осъзнах, че това беше наказанието ми за окървавения скалпел в леко потрепващата ми ръка. Бях доволен, намерил своя рай, далеч от всяко човешко същество, далеч от тълпите, далеч от суетата, завистта, далеч от болката, далеч от любовта, далеч от сините й очи, от леко пилеещата се руса коса, от красивото й лице. Делеше ни непреодолимата бариера на смъртта, знаех, че няма да ме последва скоро, не го исках. Исках тя да живее щастливо...
Съзнанието ми беше замъглено сякаш съм в треска, но без да усещам напрежение или какъвто и да е дискомфорт. Чувствах се сякаш съм отново под звездите, облян в сълзи, молещ Смъртта да дойде сама. Тя беше до мен и ме питаше защо плача. Не й отговорих, но тя знаеше по-добре от мен, знаеше че скоро ще се срещнем пак, на същото място под звездите. Знаеше също и че скоро ще махне товара от плещите ми и ще прати душата ми да си почива. И така се разделяхме до следващата ни среща. Опознавахме се все повече и повече, но ето че дойде и момента, в който тя трябваше да свърши работата си. Стоях и гледах първите лъчи на слънцето в стъклото видях сянка, погледа ми се насочи към леглото. Не моята любима си спеше кротко, разбрах, че беше дошла най-добрата ми приятелка – Смъртта. Взех скалпела. Едно движение беше достатъчно, от тук нататък знаех, че тя ще се погрижи за душата ми.

Събудих се облян в пот. Погледнах към моята любов. Спеше както винаги. Русата й коса се пилееше по възглавницата, а лицето й беше спокойно. Станах внимателно от леглото и отидох до прозореца. Там ме чакаше Смъртта. Погледнах я въпросително, но тя не ми отвърна. Усетих волята й, не можехме да отлагаме повече. Не искаше да продължава агонията на душата ми, погледа и се насочи към чекмеджето. Отворих го, най-отгоре беше скалпела на дядо ми. Усмихнах се, вече работехме само с лазерни. Взех го плахо, но волята й ми помагаше и двамата знаехме, че трябва. Едно движение беше достатъчно...

Навестява ме често в моя тъмен затвор, винаги е толкова хубаво, както първия път под звездите.