-      Такова нещо може да хрумне само на баща ми. По дяволите!...

Павлин беше бесен. Той крачеше напред-назад в малката импровизирана  дървена колиба, която си беше направил, за да живее в нея, докато – поне така си мислеше – наследи голямата къща с всичките и прилежащи земи. Но ето, че баща му бе решил друго.

На дървения стол до незастланата маса в средата на стаята седеше нотариус и с ленена кърпа, с трепереща ръка едва смогваше да попие избилата по челото му студена пот, страхувайки се от гнева на стопанина.

- Не, такова нещо може да роди само един болен мозък и аз категорично отказвам да се подчиня. Нещо повече, още сега ще отида и ще захвърля тези листи в лицето му.

- Ако ми позволите... – намеси се плахо нотариусът. – Не забравяйте, че баща ви е много зле и, ако направите това, което току-що казахте, той може да умре всеки момент, а това никак не е във ваша полза. Ако не изпълните последното му желание, според завещанието, къщата и всичките земи ще минат в ръцете на местния свещеник и църквата.

- Но желанието му е абсурдно. Как бих могъл в рамките на една календарна година, считано от днес, да се сдобия с наследник, като още не съм женен. И каква е тази „Първа брачна нощ”, на която ти, като упълномощено от баща ми лице, трябва да присъстваш, за да си сигурен, че поставяме началото на зачеването на този наследник. Това е направо лудост, с която аз не мога да се съглася.

- В крайна сметка вие решавате – намеси се отново нотариусът. – Аз само ви предавам последната воля на баща ви.

Павлин продължаваше да крачи из стаята и гневът му нарастваше с всяка изминала минута все повече и повече. Досега не бе мислил за женитба. Всъщност веднъж бе мислил за това, когато се върна след петгодишно обучение в стопанската академия и срещна съседката си от детинство Белослава. Тя се бе променила за тези години. Беше пораснала и се бе превърнала в красива млада жена. Когато го видя да пристига, черните ù очи заблестяха, дишането ù се учести, а страните ù поруменяха, което го накара да си мисли, че не ù е безразличен. Но почти веднага забрави за това, защото се бе върнал да обработва земята на баща си. И понеже много обичаше земята, работеше всеотдайно. Имаше толкова идеи за реализиране, че не му беше до женитба, още по-малко за деца. И ето изведнъж това условие в завещанието на баща му. Спря, както крачеше насред стаята. Ами, ако баща му целеше точно това, да го ожени за Белослава. Тя бе единственото красиво момиче наоколо, но за съжаление беше бедна и едва ли някой ще я поиска за жена. За Павлин това нямаше значение. Той беше достатъчно богат и за двамата. При други обстоятелства може би след време... Но сега при тези условия, не. Няма да позволи на баща си да го манипулира. Няма да се ожени. Виж, наследникът, това е друго нещо. Него ще го има на всяка цена. Този път той ще определя правилата и няма да има милост към никого. Взел веднъж решение, Павлин се обърна към нотариуса.

- Стой тук и не мърдай! Тази вечер ще присъстваш на прословутата „брачна нощ”.

И преди още другият да реагира, излезе от стаята.

Белослава се влюби в Павлин още докато ходеха заедно в селското училище. По-късно, докато го чакаше да се върне, тази детска любов се превърна в истинска и въпреки че нямаше изгледи да свърже живота си с неговия, тя все пак се надяваше. Затова сега, когато разбра за какво е дошъл, се съгласи веднага. Щеше да му даде това дете, без значение, че не са женени. Но когато пристигнаха в колибата и той я облада грубо и без всякаква нежност, при това в присъствието на друг човек, се почувства толкова унизена, че не издържа, разплака се, загърна се в дрехите си и хукна към къщи. Мислено се зарече никога повече да не стъпи тук.

Една седмица по-късно Павлин все още не можеше да си намери място. Беше ядосан на себе си, на баща си и на целия свят. Не бе виждал нито баща си, нито Белослава от фаталната нощ, но и нямаше желание да ги вижда или поне баща си. Знаеше, че още същата вечер нотариусът е изтичал при него и му е разказал какво се е случило. Знаеше също, че след като е чул това, баща му е получил още един удар. Но също така знаеше, че вече е по-добре и все още не е променил завещанието си. В края на краищата сам си е виновен, оправдаваше се Павлин. Ако не беше проклетото завещание, нищо такова нямаше да се случи. Донякъде изпитваше вина заради Белослава. Знаеше, че я е наранил както физически, така и душевно, но не можеше да върне времето назад. Никога преди не бе постъпвал така с жена. Жените сами се пъхаха в леглото му, а той не беше светец. Откакто се върна обаче, не се срещаше с никоя жена. Може би затова онази нощ така бързо се възпламени. Но пък и Белослава винаги му действаше така. Само като я видеше и се възбуждаше. Дори и сега, като си мислеше за нея, усети напрежение в слабините. Ами  ако е забременяла, помисли си Павлин.

- Ама, че съм глупак, та нали точно това е целта.

Измислил идеалното оправдание, за да прекара нощта с нея, Павлин излезе и тръгна към дома ù. Но когато стигна до портата, малко се разколеба. Останала сираче от малка, Белослава живееше с дядо си, а той бе един от най-уважаваните хора в селото. И на Павлин никак не му се искаше да се срещне с него точно сега. Погледна през двора и видя, че свети само прозорецът на Белослава и това го успокои. Прескочи през оградата, тъй като портата бе заключена за през нощта и се отправи директно към стаята ù. Влезе, без да почука. Белослава по нощница седеше пред огледалото и решеше дългата си черна коса. През деня я носеше на плитка на тила, но през нощта я пускаше свободно. Като я видя, Павлин остана без дъх. Знаеше, че е хубава, но сега му се стори по-прекрасна от всякога.

Ръката ù замръзна в мига, в който видя образа му в огледалото. Стомахът ù се сви, прилоша ù. Не знаеше как да постъпи. Дали да се развика, или да се опита да избяга. Но къде да бяга, та нали той стоеше точно до вратата и щеше да я хване веднага. Ако пък се развика, ще събуди дядо си, а тя не желаеше това. Дядо ù не знаеше нищо за случилото се. Бе сигурна, че това ще го убие. Затова не предприе нищо. Продължи да седи и да го наблюдава. Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Това даде възможност на Белослава да се съвземе. Реши, че е дошъл, за да разбере дали е бременна. Но още бе прекалено рано. Трябваше да минат поне още две седмици, докато се разбере истината. Тя се изправи и му го каза. Това леко го раздразни. Пристъпи към нея с думите:

- Е, за да сме сигурни в крайния резултат, не трябва ли да продължим да работим по въпроса.

Не искаше да каже точно това, но като я видя, му се прииска да я нарани. Искаше да я накаже за начина, по който му въздействаше и за цялата шибана ситуация, в която се намираха. Знаеше, че не тя е виновна, но все на някого трябваше да си го изкара.

Въпреки че я заболя от думите му, не каза нищо. Знаеше, че каквото и да каже, той ще направи това, което е решил.

Видял страха и болката в очите ù, Павлин се ядоса още повече. За какво го упреква. Та нали и той като нея е жертва на баща си. Или поне в това му се искаше да вярва. Така му беше по-лесно. Приближи се плътно до нея. Грабна я през кръста и впи устни в нейните. Целувката му бе груба и невъздържана и това я остави без дъх. Павлин все още искаше да я нарани, но когато я докосна, разбра, че желанието му да се слее с нея е по-силно от желанието му да ù причини болка. Затова отслаби прегръдката си и продължи да я целува нежно и внимателно. Когато усети, че трепери в ръцете му, я положи в леглото и я люби дълго и страстно. Разбра, че и на нея ù е толкова хубаво, колкото на него и се почувства по-добре. Първия път се бе държал като истински звяр. Заспаха прегърнати. Но когато на сутринта той се събуди и видя къде е, си спомни какво го е довело тук и отново се ядоса. Стана рязко и започна да се облича. Събудена изведнъж, Белослава се зачуди какво става, но видя ядосаното му лице и се досети какво е предизвикало гнева му. Защо обаче си го изкарваше на нея? Та нали единственият ù грях е, че го обича с цялото си сърце. Доплака ù се, но се овладя.

Като разбра, че и тя е будна, Павлин се обърна и каза:

- Не си мисли, че след тази нощ ще се оженя за теб. Ще продължим да се виждаме, докато се убедя, че детето е на път и после ще те оставя на мира. Ако ти не искаш да идваш при мен, аз ще идвам тук винаги, когато пожелая и ти ще ме чакаш.

След това си тръгна и дори не се обърна назад.

Белослава зарови глава във възглавницата, където още се усещаше аромата на парфюма му и заплака. Плака дълго, но се сети, че ако не се стегне, дядо ù ще разбере, че нещо не е наред и реши да се преструва. Стана, изми се, облече се и започна да шета из къщата като друг път.

Павлин отиде на полето както всеки ден, но днес работата не му спореше. Работниците разбраха, че нещо не е наред и гледаха да не му се пречкат много-много.

Не отиде при Белослава цяла седмица. Но когато въздържанието му дойде в повече, реши, че не трябва да се прави на светец, при положение, че има жена, която го чака.

След като не се появи дни наред, Белослава си помисли, че е решил да не идва повече, затова се изненада, когато го видя да влиза през вратата, но не каза нищо. Пък и какво можеше да каже. Просто го прие и толкова. От тази нощ Павлин започна да идва почти всеки ден, но никога повече не я люби така, както тогава, когато за пръв път дойде в дома ù. Задоволяваше желанието си и си отиваше. Оставяше я разплакана и сама.

Измина месец, когато Белослава си даде сметка, че цикълът ù закъснява. Досети се какво означава това. Сложи ръце на корема си и за първи път от много време насам се усмихна. Тя чакаше дете. Неговото дете. Но усмивката ù помръкна, когато си даде сметка, че той ще престане да идва, когато разбере за бременността ù. И въпреки това реши, че е длъжна да му каже.

Когато дойде тази нощ, я видя седнала пред огледалото, а не в леглото, както друг път, и това го ядоса, защото му напомни как се почувства предния път, когато я видя седнала така. Тъкмо се канеше да я нападне с хаплива забележка, когато тя заговори. Каза му го направо.

- Мисля, че съм бременна.

- Какво?

Отначало се шокира, но после осъзна думите ù и се приближи.

- Сигурна ли си? Ходи ли на лекар?

- Не. Но имам всички признаци.

- Утре иди на лекар, а вечерта ще ми кажеш резултата.

И си тръгна. Тръгна си просто така, както беше дошъл, без да му мигне окото. И тя се разплака отново.

От доста време чакаше пред кабинета на лекаря. Първо я прегледаха, после ù направиха някакви  изследвания и сега чакаше резултатите. Не знаеше колко време е минало, когато сестрата я повика. Лекарят седеше зад бюрото си и преглеждаше резултатите ù.

- По всичко личи, че си бременна и както изглежда няма никакви проблеми поне за сега. Ако всичко продължи така, ще родиш здраво и силно бебе. Разбира се, ще идваш всеки месец на консултация. Сега сестрата ще ти направи картон. Хубаво е да дойде и съпругът ти.

Видял обаче объркването ù, докторът се зачуди какво ли не е наред. Той не познаваше момичето и не знаеше какво е семейното му положение, но се досети по липсата на халка на ръката ù. В края на краищата това не бе негова работа, затова не каза нищо повече.

Вечерта Павлин дойде по същото време, както всеки път. Тя го чакаше.

- Е? – попита той още с влизането. – Бременна ли си?

- Да! – само това можа да каже.

- Всичко наред ли е? – беше толкова студен, че отново ù се доплака. Нима не разбираше, че я наранява с безразличието си.

- Да, всичко е наред! – но се замисли и реши поне малко да му го върне, затова продължи: - Но докторът иска и ти да отидеш при него.

- Знае ли за нашето положение? – не показа да е изненадан от думите ù.

- Не, мисли, че сме женени.

- Добре.

Само това ли можеше да каже? Искаше ù се да скочи и да го зашлеви в лицето. Но не помръдна от мястото си.

- Знаеш, че съм много зает, но ще се опитам да отида. Дай ми адреса.

Тя се пресегна, взе от тоалетката една визитна картичка и му я подаде. Все пак не бе чак толкова безчувствен. Имаше нещо, което го интересуваше – детето. Но тя знаеше от самото начало, че е така. Та нали заради детето беше цялата тази лудост. Павлин се приближи още малко към нея и каза:

- А сега си лягай! Имаш нужда от сън. Аз няма да те притеснявам повече. – И се обърна да си ходи.

- Почакай, моля те, не си отивай! – Не знаеше, че го е казала на глас, докато не го видя да спира насред стаята. Не знаеше как ще реагира на думите ù. Дали нямаше отново да се ядоса. Когато го видя да се обръща, изтръпна. Но думите му я изненадаха:

- Добре, ще остана!

Върна се, съблече се тихо и легна. Когато и тя легна до него, я прегърна и сложи ръка на корема ù.

- А сега заспивай!

И тя заспа. За пръв път от много време насам заспа спокойно. Павлин дълго време не можа да заспи. Измъчваха го съмнения, въпроси, на които нямаше отговори. Когато започна всичко, бе уверен, че постъпва правилно, като се опълчва на баща си, защитавайки гордостта си. Но сега не бе толкова сигурен в това. Измъчваше го и мисълта какво ще стане с Белослава, когато съселяните им разберат за бременността ù. Ами дядо ù? Как ще го погледне в очите тогава? Най-накрая се унесе в неспокойна дрямка. От много време насам не можеше да спи спокойно. Измъчваха го кошмари.

Стана рано и си отиде, без да я буди, все още не решил какво ще прави оттук нататък. Но все пак намери време през деня и отиде при лекаря. Когато седна срещу него в кабинета му, попита директно.

- Вчера Белослава е идвала при вас. Всичко наред ли е?

Докторът пак се зачуди в какви ли отношения са тези двамата? Но отново си каза, че това не е негова работа.

- От медицинска гледна точка няма проблеми. Няма причини за безпокойство. Ще идва всеки месец на консултации и ще наблюдаваме бременността ù. Това първо дете ли ви е?

- Да. – И доколкото зависеше от него и последно.

- Добре. По-нататък ще  направим и ултразвук. Желателно е да присъствате и вие.

- Аз съм много зает, но ще направя всичко възможно да дойда, когато това се наложи.

Явно не бе във възторг от факта, че ще става баща – помисли си докторът. Тя иска дете, а той – не. И сега, когато то е на път, си мисли, че е притиснат. Погледна към ръката му и не видя халка. Дали изобщо са женени тези двамата. Някои хора не носеха халките си, но нещо му подсказваше, че тук нещата не стоят така. Хрумна му нещо.

- Как се казвате? – не беше длъжен да пита, но много искаше да знае.

- Павлин, защо, някакви документи ли трябва да се попълват?

- За сега не, но когато детето се роди, се записват имената и на майката, и на бащата. При неженените двойки – реши да рискува докторът – е малко по-трудно, защото бащата трябва да припознае детето.

- Така ли? Е, когато му дойде времето, ще мислим за това. Ако няма друго, ще си ходя, имам много работа.

Докторът не му хареса, прекалено много въпроси задаваше. Но в края на краищата най-важното бе да си гледа добре работата, защото въпреки всичко Павлин искаше Белослава и детето да са добре. И ако трябва отново да дойде, ще го направи.

Дядото на Белослава бе вече на 75 години, но се чувстваше много по-стар. А и след прекарания преди две години инфаркт здравето му беше много нестабилно. Струваше му се, че прекалено дълго е живял на този свят, особено сега, петнадесет години след смъртта на сина си и снаха си, които загинаха в автомобилна катастрофа. Помнеше този ден, като че ли беше вчера. Мирослав и Вероника тъкмо бяха завършили строежа на новата си къща. Същия ден отидоха до града, за да купят някои неща за обзавеждането. Оставиха Белослава, тогава на пет годинки, при него, за да има повече място в колата и това спаси живота ù. На връщане ги блъснал пиян шофьор. От колата и покупките остана само купчина натрошени предмети. Но най-страшното бе, че двамата загинаха на място. От тогава до сега той се грижеше сам за внучката си. Както се бе грижил преди това и за сина си. Жена му бе починала още при раждането. И сега, когато Белослава бе вече на двадесет години, смяташе, че е изпълнил задължението си.  Искаше му се да заспи и да не се събужда повече. Но напоследък имаше проблеми със съня. Почти не можеше да спи. Понякога оставаше да лежи в леглото си до късно, за да не тревожи внучката си, но понякога излизаше много рано на верандата и сядаше там на люлеещия се стол. Много обичаше да седи там и да наблюдава всичко, случващо се около него. Там бе и когато тази сутрин Павлин си тръгна от дома му. Младият мъж не го видя. Но той все още имаше добро зрение и не пропускаше нищо. От известно време насам виждаше, че с внучката му става нещо, но не знаеше какво. И сега, когато видя Павлин да излиза от стаята ù, разбра всичко. Знаеше за любовта на Белослава към този мъж, но не знаеше какво изпитва той към нея. Заболя го от това, че тя е била с мъж без брак, но повече го заболя, че не му се е доверила. Затова реши да поговори сериозно с нея.

Още като се приближи до дядо си и го погледна, разбра, че той знае нещо или поне се досеща. Затова  приседна до него, сложи глава на коленете му, както бе правила много пъти преди и заплака.

Беше се подготвил да я упрекне, но когато я видя как плаче, сърце не му даде да ù се скара. Вдигна ръка и я погали нежно по главата.

- Успокой се, дете, всичко ще се оправи.

- Не съм сигурна, дядо. – но спря да плаче.

- Толкова ли много го обичаш?

- Да, дядо, обичам го повече от всичко на света.

- А той?

- Не зная, дядо.

Почувства се длъжна обаче да му каже истината, затова продължи.

- Но той не желае да се ожени за мен.

Дядо ù трепна. Точно от това се страхуваше. Иначе, защо Павлин ще се промъква тайно по нощите като крадец.

- Защо? – попита само.

И Белослава му разказа всичко за завещанието и за онази клауза в него, която задължава Павлин до една година да има наследник. Спести му само за „първата брачна нощ”. Знаеше, че дядо ù няма да понесе това. Нека да си мисли, че тя доброволно се е отдала на мъжа, когото обича, за да му помогне. Пък донякъде това бе истина. Павлин я насили само първата нощ, останалите – тя му се отдаваше доброволно.

След чутото старецът дълго остана мълчалив. После бавно вдигна главата ù, така че да вижда очите ù и попита:

- Бременна ли си?

Белослава затвори очи, толкова се срамуваше, но каза истината.

- Да, дядо, бременна съм.

- Той знае ли?

- Да. Казах му.

- Искаш ли да поговоря с него?

- Не, дядо, моля те не го прави! – Белослава се страхуваше от реакцията на Павлин, ако още някой се опита да му се наложи, затова повтори: - Моля те, не го прави!

И той я послуша, въпреки че сърцето му се късаше. Но все пак реши да направи нещо. Щом не можеше да говори с Павлин, то поне можеше да говори с баща му. Пък и нали той е отговорен за случващото се. Затова още същия следобед отиде при него.

Като видя кой е влязъл в стаята, болният се досети за целта на това посещение. Дори го очакваше много по-рано. Изненада се, че старецът дойде чак сега. Пръв заговори:

- Ех, старче! Какво мислех, а какво излезе. Исках да изпиша вежди, а ето, че избодох очи.

- Стореното, сторено! – заговори другият. – Не може да се върне назад. Сега злото трябва да се поправи, за да не страдат невинни. И мисля, че ти знаеш какво трябва да направиш.

След тези думи старецът се обърна и си тръгна. Нямаше повече работа тук.

Да, бащата на Павлин наистина знаеше какво трябва да направи, но също така много добре познаваше сина си. Та нали двамата толкова много си приличаха. Не случайно хората казват, че крушата не пада по-далече от дървото. Знаеше, че Павлин е много горд, а сега гордостта му е наранена. Затова не очакваше да промени решението си, но все пак реши да опита. И отново изпрати нотариуса  при него.

- Какво иска този път баща ми?

Още като го видя, Павлин разбра, че баща му отново е решил да се меси в живота му. Защо не го остави най-после на мира?

Нотариусът пристъпи нервно от крак на крак, защото много добре помнеше какво се бе случило тук миналия път. Би дал всичко да е на което и да е друго място, вместо тук, но нямаше избор. Трябваше да изпълни заръката. Затова мина направо на въпроса.

- Баща ти е склонен да промени завещанието си, ако се съгласиш да се ожениш за Белослава и по този начин поправиш стореното зло.

- Какво? – избухна отново Павлин – Аз да поправя стореното зло. Та нали той започна всичко това. И сега една жена е озлочестена, заради неговото решение. Така че иди при него и му кажи, че ако не престане да се бърка в живота ми, аз няма да отстъпя. И това е последната ми дума.

Знаеше, че синът му така ще реагира. Но какво му гарантираше, че ако промени завещанието в полза на Павлин, той ще се ожени за Белослава? Нищо. Затова реши вместо да настоява, сам да се погрижи за нея. Изпрати да я повикат още същия ден.

Когато по-късно Белослава влезе плахо в стаята при него, той ù даде знак да се приближи и да седне до леглото му. Започна направо.

- Белослава, момичето ми, чувствам се отговорен за случилото се. Затова искам да ти помогна. Предлагам ти да се омъжиш за мен. Не бързай да ми отговаряш. Помисли си. Това няма да е истински брак, а само на хартия. По този начин ще те предпазя, като ти дам името си и ще осигуря детето ти. А когато умра, ако синът ми все още не се е вразумил, можеш да се омъжиш за когото поискаш.

Белослава изслуша мълчаливо предложението и каза:

- Господине, благодаря ви, че се опитвате да ми помогнете. Зная, че намеренията ви са добри, но не мога да приема. Не си мислете, че съм неблагодарна. Просто много обичам сина ви. И ако той не желае да бъде с мен, предпочитам да остана сама. А детето ми винаги ще бъде ваше внуче. Не ме интересува какво ще кажат хората. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

- Върви, момичето ми, но ако все пак промениш решението си, ела, аз няма да се отметна от думата си.

- Още веднъж ви благодаря, но едва ли ще променя решението си.

Сбогува се и си тръгна. Но точно когато излезе от къщата, по улицата се зададе Павлин. Прибираше се от полето. В момента, в който я видя, забави крачки и се загледа в нея. На лицето му се смениха различни чувства – изненада, болка, гняв, разочарование. От баща си Павлин очакваше всичко, но не и от нея. Не очакваше, че ще го предаде, като се съюзи с баща му. А той, глупакът, се упрекваше, че се е държал лошо с нея. Дори започна да се влюбва. Бе решил да се грижи добре за нея и детето, за да не им липсва нещо. Но сега проклет да е, ако го направи. Нека баща му да се грижи за тях. Та нали той искаше наследника. Подмина я, като че ли не я познава. А тя се почувства много зле. Изпита вина, макар че нямаше причина за това. Когато се прибра, разказа всичко на дядо си и той се опита да я успокои.

- Добре си постъпила, детето ми, защото истински е само този брак, който се крепи на голяма любов. Такъв беше моят брак. Такъв беше и този на баща ти. Ако е рекъл бог, и твоят ще бъде такъв.

Белослава се усмихна тъжно.

- Но, дядо, защо всичко е толкова трудно? Защо, когато намерих любовта, тя ми донесе само болка и разочарование?

- Не се отчайвай, детето ми, Павлин не е лош човек. Сега е наранен, но след време, когато премисли нещата, ще си даде сметка, че ти нямаш вина за случващото се и ще те потърси. Пък и не забравяй, че носиш неговото дете. А от мен да знаеш, децата са голяма сила. Те сближават възрастните.

Стана ù леко от думите му. И колкото повече наближаваше нощта, толкова повече мислеше за Павлин. Накрая реши да говори с него. Въпреки че се бе зарекла никога повече да не стъпва в колибата му, сега отиваше точно натам.

Чудеше се какво да прави с живота си, когато на вратата се почука. Когато отвори и я видя, се изненада. Тя бе последния човек, когото очакваше да види на вратата си тази вечер. Но когато си спомни откъде я бе видял да излиза по-рано през деня, отново се ядоса. Пусна я да влезе с думите:

- Я виж ти, кой е довял вятърът. Какво става, скъпа, да не би да ти липсват нощите ни, прекарани заедно. И сега си дошла да се потъркаляме малко в леглото. Е, да не губим време тогава.

Той я хвана грубо и я хвърли на леглото. След това легна върху нея. Тя започна да се съпротивлява.

- Не. Недей, не го прави, моля те!

- Какво да не правя, скъпа, това ли? – целуна я грубо. – Или пък това? – започна да мачка гърдите ù толкова силно, че ù се доплака от болка.

- А може би това? – продължи да я измъчва той, като плъзна ръка между краката ù.

- Не! – опита се да го спре отново тя. – Моля те, не така! Може да нараниш бебето.

Това му подейства като студен душ. Стана рязко и се отдръпна от нея. Обърна се с гръб, опитвайки се да се овладее.

- Защо си дошла тогава? Какво искаш?

- Да поговорим.

- Да говорим ли? За какво?

- Искам да ти кажа защо бях днес при баща ти.

- А, ето че си дойдохме на думата. – той се обърна рязко към нея. Тя се бе изправила и седеше на края на леглото. – Е, какво те накара баща ми да ми предложиш, за да склоня да се оженим? Тялото си ли? Та аз вече съм го притежавал и то не веднъж.

- Моля те, не ме обиждай повече. Не го заслужавам. – говореше толкова тихо, че му се наложи да напрегне слух, за да я чува.

- Тогава говори или си върви. Защото, ако останеш, ще завършиш нощта в леглото ми и този път не мога да ти гарантирам, че ще се въздържа.

Белослава се изправи рязко и се отдалечи от леглото. А той се засмя на реакцията ù.

- Баща ти ми предложи да сключим фиктивен брак с него. Иска да ме предпази от клюки, като ми даде закрилата на името си.

Той бе шокиран. Точно това не очакваше да чуе. Но бързо се съвзе и попита.

- Е, какво? Прие ли?

- Не. – тя бе възмутена. – Как изобщо можеш да си помислиш, че ще приема?

- Защо не! Това би било идеално за теб при създалите се обстоятелства.

- Знаеш ли, ти си голям глупак. Чудя се защо изобщо дойдох да говоря с теб.

Понечи да си тръгне, но той я спря.

- Не, не, почакай! Ти дойде тук, за да говориш и няма да си тръгнеш, докато не ми кажеш всичко. Защо не прие предложението на баща ми?

Тя го погледна тъжно.

- Наистина ли не разбираш?

- Не, не разбирам. Обясни ми!

- Защото те обичам! – каза го толкова тихо, че той не бе сигурен дали я е чул правилно.

- Какво каза? Я го повтори пак!

- Обичам те! И не разбирам  защо ме измъчваш така. – След което си тръгна.

Не му даде време да осмисли думите ù. Просто си тръгна. Павлин дълго стоя прав насред стаята. Наистина ли го обичаше? Нима бе възможно, след всичко, което ù причини. Прииска му се да се напие, въпреки че никога не го бе правил преди. Сети се, че има една бутилка уиски, която държи за гости. Извади я и започна да пие направо от нея. Но дори и когато я изпи цялата, не се почувства достатъчно пиян, за да забрави тинята, в която сам се бе натикал. Поседя още малко над празната бутилка, а после стана и излезе. Бавно и със залитане стигна до портата ù. Едва не се преби, прескачайки оградата. Падна насред двора и остана да лежи там за известно време. Изправи се с усилие и се отправи към стаята ù. Тя си бе легнала, но не спеше. Когато го видя, се изправи и светна лампата. Веднага разбра, че е пиян, но не се изплаши. Знаеше, че няма да я нарани. Той се приближи, залитайки към нея и заговори:

- Не можеш... – беше му трудно да говори смислено. – Не можеш просто така да идваш, да ми казваш това и да си отиваш. Ами аз... – насочи пръст към гърдите си. – Аз какво да правя с вината, която изпитвам? Какво да правя с чувствата, които изпитвам към теб? По дяволите!

Олюля се и падна на леглото до нея. Тя се отдръпна и му направи място. Павлин се намести по-удобно, така, както си бе с дрехите, и продължи да говори.

- Пък и ти имаш нещо, което ми принадлежи. – този път насочи пръст към нея. – А аз никога не се отказвам от своето.

После се отпусна и заспа. Белослава разбра, че няма да може дори да го помръдне, та камо ли пък да се опита да го съблече. Затова го остави така, зави го и се сгуши до него. На сутринта се събуди  първа и се загледа в лицето му. Колко невинно изглеждаше то в съня. Замисли се върху думите му. Дали бяха истина или просто пиянски брътвежи. Искаше ù се да вярва, че всичко е истина. Пък и си спомни думите на дядо си и се успокои. Отпусна се отново до Павлин и се загледа в него. Той бе толкова хубав. А тя го обичаше толкова много, че бе готова да даде живота си за него. Даде си сметка, че вече му е простила за начина, по който се отнесе с нея. И ако трябваше отново да избира дали да бъде с него при тези обстоятелства, пак щеше да постъпи така.

Когато Павлин се събуди, имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Леко отвори очи и се зачуди какво става. Но когато се опомни, скочи изведнъж и  погледна Белослава.

- Как си? Добре ли си? – протегна ръце и хвана нейните. Трудно му бе да се съсредоточи, имаше чувството, че в главата му бият барабани. Но се загледа в нея изпитателно.

- Добре съм. Нищо ми няма. Защо? – учуди се тя.

- Аз, аз... – заекна объркано. – Помня, че снощи се напих, помня, че дойдох тук, но не помня какво се случи после. Нараних ли те? – продължи да я оглежда внимателно.

А, това ли било – помисли си Белослава и побърза да го успокои.

- Не, не си ме наранил. Ето, виж, всичко е наред.

- Нали не ме лъжеш? – настояваше той.

- Не, не те лъжа! – и за да е по-убедителна, се изправи, за да я огледа цялата.

Успокоен се отпусна отново на леглото, затвори очи и се остави на болката.

Белослава тръгна към банята. Той усети, че се отдалечава и пак скочи.

- Къде отиваш?

Тя се поколеба.

- Да ти донеса лекарство за главоболието.

- А, добре! – и отново се отпусна.

След като изпи лекарството, полежа още малко, но усети погледа ù и се изправи. Отново хвана ръцете ù.

- Белослава, аз... – поколеба се. – много мислих за всичко. Ти наистина ли ме обичаш? – гледаше я в очите и с нетърпение очакваше отговора ù.

Тя се смути, но не отмести поглед.

- Да, обичам те. И мисля, че винаги ще те обичам.

Той я привлече в прегръдките си. Целуна я нежно и продължително.

- Аз наистина съм голям глупак, нали. Използвах те, нараних те. Ще можеш ли да ми простиш?

Тя се засмя.

- Вече съм ти простила. Да не говорим за това.

- Добре. – той отново я целуна. – Защото и аз те обичам. Не си давах сметка за това до преди малко, когато си помислих, че може да съм те наранил. Няма да понеса, ако ти се случи нещо.

Стана ù много приятно, откога чакаше тези думи. Наведе се и този път тя го целуна.

- Мисля, че е време – продължи той – да определим дата за сватбата. Трябва да побързаме, заради бебето. – сложи ръка на корема ù. Тя затвори очи и се остави на усещането от допира му.

- Да. – отговори му – Макар че за мен няма значение. Толкова дълго чаках, че мога да почакам още малко.

- Но аз не мога да чакам. – и отново я прегърна. Сети се обаче, че още не е говорил с дядо ù. Затова стана, изчака я да се облече и я поведе навън.

Още като ги видя хванати за ръце, дядото на Белослава разбра всичко. Усмихна се и мълчаливо погледна към небето, за да благодари на Бог за това.

Когато застанаха пред него, Павлин заговори направо:

- Ние  с Белослава ще се женим. И искаме благословията ти.

Старецът отново се усмихна. Благослови ги, а после тримата седнаха и започнаха да обсъждат подготовката за сватбата.