Той бе нейното черно
черното на небето, което я държеше будна докато стане бяло
бяло като кожата й откакто последно видя своето черно
лежеше на пода с очи сякаш бяха отворени
и гледаше тавана,но когато ги затвореше той пак бе там, тавана де
тавана на стаята, която бе станала целия й свят,
лежеше на дървения под сякаш бе част от него, искаше да е част от него
той не бе студент, самоубеждаваше се тя, пода де,
не спираше да гледа към тавана,
нямаше нищо друго в стаята й, в света й,
поне не й за нея, вече не,
на тавана бяха разпилени всички моменти на обич като малки стъкълца,
стъкълца които сега падаха като дъжд от черното й небе
и се забиваха в бялото й, студено тяло,
с него тя пазеше пода, същия под, който беше отпечатал Неговите стъпки,
последните му стъпки, с които Той напусна тази стая,
която бе нейния свят, беше неин, сега и той е Негов,
на нея остави само черното, да замести тавана,
да замести малките моменти на обич
© Никол Колева Todos los derechos reservados