В самия край на лето господне 2011-то после Христа, така се случи, че моята скромна особа попадна на поредния закъсал обект, спечелен за изграждане почти без пари на международен търг, от поредната велико-българско-мъченическа инженерингова фирма за построяване в република Ирак на, ъ-ъ-ъ-ъ...

        - Ха наздраве, Дефект – ревна Кирето – този „пернишки винкел” от брезнишки произход, съчетал всички положителни качества на достопочтения български монтажник. А именно – от пиене до припадък без повръщане,  през заспиване на маса без попикаване и без възглавница под ръка, до естествено, разбира се от само себе си – широко скроеното, отворено за верни другари по чашка и бачкане сърце.

        - Наздраве, Кире! Наздраве, колеги – прекъснах си мисленето аз – айде догодина да е по-хаирлия от тази!

      - Ей, Дефект - каза Кире, след като отпи един сиромашки гълток, от който и здравеняк ирландец в дъблински пъб би останал потресен – слушай какво че ти редим! Я намалете децибелите, бе – обърна се той към останалите колеги – дойде ми дума да хортувам!

      Колегите – заварчици и монтажници – сбироток от всички краища на страната, замлъкнаха в очакване, знаейки, че ще последва някоя весела история. Кире помълча секунда, като рецитатор, достигнал поантата на творческия си напън и започна.

      -  Бяхме войници. Ама нали знаете, едно време – по тошовото... Службата беше служба. Три години и два месеца гних по караули и учебни стрелби на полигоните у сливнишко. Арт полк, к’во да прайш – пуцаш и това е... Като казвам арт полк, имам предвид не артистичен полк от дупедавци, а артелерийски, чоджум – намръщи се Кирето на веселата подкачка, подхвърлена му от един от колегите. - Та, искам да ви разкажа как изядохме доматите на княз Борис...

      - Абе-е-е, добре, че не сте му гризнали моркова на княза – изсмя се Марин от заварчиците и всички останали прихнаха с него. – Киреее, тоя войнишки глад го знайм ний. На сливи сме налитали, ама на домати и то пък чак на цял княз! Тая работа нящу мъ сумнява, ха, ха, ха, ха... Ама-а-а давай де-е-е, ти си приказвай, приказвай – подкани го с жест Марин сред утихващото хихикане.

      Кирето сбръчи чело, подпря кльощавото си тяло о масата на дългите си свити в дланите на юмрук ръце и продължи, дяволито намръщен:

       - И значи... Дойде заповед целият полк по държавно нареждане да се дислоцира в Родопите, за да окаже съдействие в масовката на филма княз Борис, който се снимаше там. В главната роля, знаете – Стефан Данаилов. Опънали му една палатка на княза, от ония, кожените юрти с навес от платнище отпред. Щото жега – майката си трака! Едни вентилатори, гримьори, режисьори около него. Абе голям гювеч, казвам ви. Страхотия! На нас ни изгорели душите, главите ни пушат от тътренето с прагите през нощта, а те, още стигнали-не стигнали – строй се! Търчи една мацка с рупор и командва – вие надясно, вие наляво, тези тук, онези там... Хаос. Ние с още двайсетина – вляво... Идат едни образи, носят в ръце едни такива-а-а – сламени перуки, черни перуки, бели плащове, ризници, шлемове, мечове, копия и всякви други гиздии. Един сърдитко от тях застана и разпорежда:

       - Ей, на! Ризница и шлем – ти ще си българин!

       Подава ми и на мен. Ама от сламените перуки и от белите дрехи:

       - Дръж! Ти че играш славянин!

       Огледах се аз. Па рекох:

       - Славянин? Славянин... Добре. Щом требе-е... Че го играме!

      В тоя момент в столовата проехтя неудържимия кикот на колегите около масите. Киро-бригадиро, както си го наричахме понякога, можеше да бъде всичко друго, само не и славянин. Кльощав, висок около метър и деветдесет – наследство, останало му от някогашното спортно училище по волейбол – с лице мургаво, набраздено от вятъра, волева квадратна брадичка и орлов нос, черна коса и още по-черни и гъсти от косата вежди с тридневна брада съща сажда, този човек спокойно можеше да играе циганин, индиец, индианец или арабин в някой холивудски филм, но не и това, за което се изцепи.

      - Ааа, бре Кире! А, бре славянино – подхвана бай Марин пак – аз до сега се чудя, що си те чувствам тъй близък и роден, особено на маса, пък ти си бил славянин, бе! Ха, ха, ха... аааа и чини ми се от най-славяните ще да си с тоя изискан нормано-арийски, аристократичен гено-типов профил... Ха, ха, ха... Счупи ми панорамата, бе братче! Ти уби всичко детско в мен! Добре, бе, ай млъкнете вече! Дай нататък, Кире!

      Кирето продължи:

      - Ами-и-и, навлякохме на кой, к’вото дадоха и се започна една лудница – айде вие, бегайте нагоре по баира и хвърляйте копия! Ей, вие там! Айде, че времето напредва – тичайте надолу срещу тия да ги сечете с мечове... Казвам ви – прах, жега, слънце... Два часа – душата ни се взе... И не мирясват пустите му режисьори. Хубаво! Ма, по едно време бях с едни апапи от мойта рота. Четирима авери си бяхме и то, щото все бяхме по скатавката... Та в един момент ни писна и като ни запратиха по нанадолнището, свърнахме у едно дере между храсталака на сянка. Там, между храстите, обаче, дочухме някакви разговори и ромон на поток. Помислихме, че явно някои нещастници като нас са се договедили по-рано и са се покрили, докато ние и другите будали наемахме по баирищата нагоре-надолу. Кога направихме неколко крачки надолу и разгърнахме храстите – опааа, една поляна с поток. До потока князът приседнал гърбом към нас, загърнал ония странни кожени прабългарски панталони до коленете, плацика си копитцата в хладната вода и ич му не дреме, че войската опъва каиша. На всичкото отгоре една мацка, ама мадама ви казвам – бомба, отвсякъде, всичко си има де, му прави некви разтривки на гърбето и вратлето... Ба си пича – си викам...

      - Ха, ха, ха, - групов смях отново отекна в столовата. Кольо генератора – дърт панагюрец – подскочи невъздържано и  жестикулирайки, изправен до стола си, изрева, като магаре:

     - И-а-а, и-а-а, и-а-а! Иии Кире! Не му ли разтриваше нещо друго на княза фустата, а?

        - Може – замислено рече Кире. Може и да му е разтривала, но аз такова нещо не видех, оти човеко явно имаше по-големи проблеми у врато, отколкото мераци на този момент...

     - А бре, Кире-е-е – забъзика го отново Марин! Голема си шамандура бе, славянино! Кой знае к’во е било? Излъжи да стане по-цветно и сеир да пада, ве! Не гу ли видиш тоя панагюрски трангур, как се точи за бяло сладко на женско дупе? Глей го! Чак в лигите си ще се удави дъртия. Айде по-сериозно, тъпани – да чуем нататък!

      - Та, викам си аз – продължи Кире – пича си плацика така наречените протезки у ладното, а ние само дай нагоре, дай надолу, падни, стани, ръгни, отсечи, че и недоспали, гладни и жадни на всичко отгоре. Не, че нямахме тренинг с неяденето. Теее, тогава в любимото БНА много не ни угояваха, а и по учения – кога ял, кога не ял, но тук... Суперпродукция, братче! Голема работа начи. А то, от вратата за краката – увиде ни се. Яд те лови... В туй време, докато ми минават тиа работи през кратуната, погледът ми се спря на една кошница, пълна с нещо и покрита с някаква бяла копринена покривка, поставена на едно постлано одеяло досами храстите вляво на около метър от мен. Ничос проблемас – както говорим у брезнишко – пресегам се, нели съм си длъжък и за секунда я светнах. Обръщам се към пичовете – те, тримата, се хилят – видели и те к’во става, начи… И леко, леко – по храстите, през храстите, отидохме още по-надолу у едно друго дере, през което се виеше явно същият поток. Като отворихме кошницата – о-oх, котьоуу! Там едни големи, червени домати, буца сирене, ама овче от едновремешното, зряло на дупки, голяма пита и едно дамаджанче около 3 литра с много хубава отлежала гроздова, май беше перлова ракия. Специална значи – йиих, пък ний войници и гладни... Удри! Удри! Ама, както си удрихме, сме се отнесли в припадък. Събуждаме се от едни псувни и фенери в очите. То станало един часа през нощта, целият полк ни търси по горите... Че да не сме избягали, я? Ний кротко, кротко „напасани” и напълно омагьосани в транс, най-безгрижно сме си подремнали малце... Пък то, ротният да ни намери, баш. Едни шамари, едни шутове като летят и ний подрипаме пред тях през храсталаците. Немойм сварим да издрапаме от драките. Айде, предадоха ни на комендантските. От там – в камионетката. От там – директно при командира на полка у Сливница.

     Изправили сме се значи мирно, абсолютно с възможно най-невинни физиономии пред полковника. Хем ни е нервно, хем ни болят задниците от ритниците. Ама пък на всичкото отгоре ни е и смешно. Махмурлии с главоболие, че и весели. Той, полковникът, един такъв грамаден, червендалест – мечка. Известен беше, че на бас по 40 кюфтета на скара за час изяжда и изпива 15 литра бира, като басът е на 5 литра бира и 10 кебапчета за десерт, плюс плащане на съответната сметка в кръчмата. Голем българин... Много прост, ама голем...

    - “К’во да ви правя сйега, бе пиявици?” Той реве, ма ний знаехме, че скубе мустаците и извива ушите само на  подчинените му офицери. От войник беше израснал до този чин и на войници не посягаше. Овикваше и вкарваше в арест и толкоз. Даже във военните книжки арестите после не ги вписваше, за да не се стига до военен съд, ама пък ги раздаваше като топъл хляб. Ний мълчим виновно. Пък полковникът беше изглежда от старозагорските села родом, щото много мйекаше и въобще имаше специфичен диалект.

   - “Тйелета с тйелета! Оакали стйе сйе, като малачета. Нйе стига, че нйе сте изпълнили заповед, като стйе сйе отклонйили от поставйената ви задача, амйи на всичкото отгорйе и княжеската ракия стйе опаткали! Доматиту стйи му изяли! К’во става тука, бйе! Дезйертьори и крадци ли щйе възпитаваме в тоя полк? Нйе сйе хилйете! Майор Василйев! По дйесет дни арйест на тия чавки и по 30 мйетра окопи да прекопават на дйен за всйеки един, по отдйелно!”

     - Те, така изядохме доматите на княз Борис с аверите – приключи разказа Кирето и седна на стола си.

    - Ай наздраве, Кире – вдигна чашата си Марин. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Свечеряваше се, но температурата  се колебаеше все още около 30 градуса, а и в столовата беше задушно от насъбралите се мераклии за новогодишен купон. Ей, мушмуроци – провикна се той към най-близко разположените до вратата колеги. Я, отворете там, та да се проветри, че каквото сме го закадили, ще дадем фира преди да настъпи 12 часа!

     - Еми, че спрете да пушите, бе пушачи долни – заяде се панагюрецът – вижте какво става в България, закони вече влизат... Един непушач да има тук – не трябва да запалвате...

   - Хайде, хайде – сопна му се Марин – какво си се накокошинил, като зряла бубонка? Знайм ви ний вас, панагюрците, все сте по въстанията. Все – „на оружие, братя” – ама като дойде моментът, първи свивате платната и тихомълком леко, леко, хоп на мантела-а-а... Видяхме те на последната стачка, тъй че си трай и не ни брой фасовете!

     - Да, бе. Какво си се раззял като запладнило магаре – подхвана го и Киро – за това, че си получихме заплатите, те тук… На тия пушачи трябва да благодариш. Ако не се бяхме заинатили, щеше да стане като миналата година в Зубаир. Ти нали имаш още да вземаш от там, колко, пет-десет хиляди?

     - Е, па имам – смотолеви Кольо. Що, вие да не би да нямате?

    - То, всеки има от тия магарета, дека сме тука – включи се и Тайгър Попов – ама поне не дигаме врява, ами като настане моментът, се държим заедно. Ей, на – нали си от началниците, бе Кольо? Една Нова Година не можете да спретнете като хората, а ние сме тръгнали с вас резервоари в Ирак да правим...

   - Аз не съм началник – отвърна Кольо и на бледото му лице се изписа неодобрителна гримаса – аз съм охрана на труда...

     - Все тая бе – продължи „кръстосания огън” бай Марин – то, същото, бе. В отбора на „клатимадейросите” си… И, това е! Ако не бяхме се накундили с дефектния, Кирето, Тайгъра и Ясенчо да дойдем тук в столовата и да си заформим запой с каквото имаме, все още и както си му е  редът в такива случаи, щяхте да си лежите у бараките и да си мечтаете за панагюрски байраци под покрива на Аллах.

     - Бе, ние какво сме виновни - намръщи се към него панагюрецът – тия марамунгеле арабите, не ги ли видиш, че за тях Нова Година не е празник?

    - За тях може да не е, ама за нас е – обади се и Ясен. А вие, как искате да ни уважават арабеските, като нашите собствени командири не тачат традициите ни и си го местят от единия крачол в другия? Вижте, че не ни бръснат и за сливи! Помните ли коледния купон? Как им се откъсна това шишенце – седемстотин грама ракия за двадесет и шест човека от сърцето – не знам? Смях! Че и с поздрави от баш шефа – „пожелавам трудови успехи и достойно завършване на обекта”. А още на първия месец ни се взе здравето от бачкане – малко хора, знайш – какафония, никаква организация, закъснели доставки и заплати йок! И така 5 месеца. Еми, виновни сте. За всичко сте виновни. На две магарета сламата не може да разделите – и тия началници, дето сте на обекта, и ония в България – а сте тръгнали да организирате работа и то в следвоенна мюсюлманска държава. Аз така знам – като не мога да правя една работа както трябва, не се и захващам с нея, пък и не увличам други хора по мене...

    - Айде стига – прекъсна го бай Марин – много сериозен взе да става разговорът! Дайте днес да „направим главите”, пък кога му е времето, ще се джавкаме! Нова Година е все пак. Майната им на началниците и чорбаджиите – то е ясно, че им дреме само за техните вземания... Я, Тайгър! Пусни на ти-ви-то ония  видеоклипове на Весна Змиянац, „сто живота” и „лето 88” и да почваме да разпускаме вече, колкото може, пък нейсе и хабибитата санким решат да ни изненадат с нещо по така за вечеря, че то с тази гола водка и ракия ще се отнесем рано-рано и ако не се сбием, пак добре!

    - То, не е ясно дали ще ни донесат нещо и за вечеря – занарежда Тайгъра, докато поставяше флашката в „гнездото” на телевизора – аз, като знам в Акаба какво беше, а тия тук са на сто години след тях, може и да се уплашат от купонджийската ни гюрултия и да не смеят да припарят до нас. При тях такива купони няма, хем това е нищо още. Арабите, когато се събират по някакъв повод, го правят само с манджи, чай и сладкиши – алкохол не. Пък и се пазят като дявол от тамян от пияни да не се докосват до тях, че да не ги замърсят. Особено тия от тази област тук, дето са все шиити.

    В това време на прага на столовата през вратата се подаде остриганата глава на брадяслия кранист. Огледа внимателно какво е положението в столовата и „запищови” нещо на арабски към Тайгъра, който знаеше относително добре няколко от техните диалекти, поради честите си пребивавания по арабския свят.

     - Шукрам – рече кранистът в отговор на смотолевеното му от Тайгъра и си излезе.

   - Какво ти благодари тоя мангал, бе – запита Марин Тайгъра, докато той си заемаше мястото обратно на масата.

    Тайгъра се пресегна с дистанционното в ръка по посока на телевизора и пусна клиповете, които беше заръчал Марин, отговаряйки му:

     - А, нищо. Сега ще донесат вечерята.

    Казал, недоизказал и през вратата влязоха арабчетата от кухнята с подносите в ръка. Нахвърляха набързо по масите каквото бяха донесли в чиниите и се изнизаха бързешком. За тях наистина си беше приключение да сервират между пийнали чужденци, без да се докосват до тях.

    - Сега – каза Тайгъра – сто процента ще идат в баните да се мият, за да не останат по тях следи от алкохолните замърсители, пък и тук имат надзорници от религиозната им полиция, така че ако не го направят, ще им стопят „лагерите”.

    - Мамичката им мангалска – изпсува Ясен, гледайки в чинията си като отровен – барем на Нова Година да им се беше отпуснала скръндзавата душичка с някоя по-засукана манджица, бе.

    Всички погледнаха намръщено в чиниите си, където се търкаляха по една шепа варени макарони с кайма от неустановен анти-свински произход.

    - Макарони? Макарони – рече философски Кирето и се ухили дяволито – че ги ядем!

   - Че ги ядеш! Оти ако не ядеш... Умираш – ухили се Ники електричара многозначително.

     - Мммм, супер – влязох в тона им и аз – цял живот в България съм си мечтал да изкарам Нова Година на макарони с кайма, ама пусти късмет, как никой никога не се сети що за чудо на кулинарното изкуство са това новогодишните макарони? Благодаря ти, Господи, че ме докара на толкова километри от дома да просветлиш душата ми и да ме дариш с благодата на тестата си!

   - Айде сега – ухили се и Марин – той Господ си знае работата! Не подкачай тестисите му. Пардон – тестата му де! Макар че все е имало нямане, ама такова имане на нямане до сега не е имало – бъди раат, че Господа не ти е застанал зад гърба и че не чувстваш знойния му полъх откъм врата! Ха, ха, ха... Ха наздраве на всички! Да изпроводим таз година с весели макарони, а другата – дай Боже – може работата ни да порасне и до спагети. Ха, още един път наздраве, а на арабите да пожелаем да не правят това у дома си и да оставят болката в главите от пиенето на професионалистите, а това ще рече на нас! Наздраве, колеги!

    Чашите зазвъняха и вечерта потръгна някак си към по-весело. Лицата се зачервиха и умовете се замъглиха. Проблеми, дългове и ядове се размазаха в пияно безсъзнание. Приповдигнатият дух от разгарящата се вечеринка разпали страстите на „обединена и просперираща България”, която, закършила таза си под такта на сръбската музика, очакваше с надежда настъпващата Нова Година на иракска земя...