Колкото и да се мъча, проклетата шапка не желае да се намести върху главата ми и се плези на избелелия, протрит на места ръкав от старото маскировъчно яке; враждува с предизвикателното злато на косата и сякаш упорито се стреми да докаже, че всъщност е елемент от нещо по-различно - бодливо и разръфано парче от спомен, връхлетял ме изневиделица, като внезапен сняг, изстудил шампанското на гнева ми.
В огледалото съм аз, очите - зелени, лукави, сега изненадващо напръскани със светлина, навярно от лапите на лекомислените слънчеви зайчета, кръстосали уши като шпаги на ръба на прозореца или, може би, пречупени лъчи в сълзата на спомена, който е и внезапното синьо на нафуканото дънково яке, и избодените ми пръсти, победили с гордост острото самочувствие на шевната игла, и поточето на конеца, бълбукащо със смеха на забързаните ми ръце, опитващи да превърнат едно отражение в неговия първообраз и така да мога неотлъчно да те придружавам в безконечните ти странствания. Ето че отломъците започват п ...