Нейтън посегна да прегърне приятеля си и тогава се сблъска със неприятната действителност. Вместо приятелски поздрав, Брус извади полицейска палка, опря я в гърдите му и се развика.

           - Кой си ти? Как влезе тук? Напусни незабавно!

           Нейтън вдигна ръце.

          - Брус, не ме ли позна? Аз съм Нейтън, твоят приятел и работодател от години.

        Брус се вгледа за секунди в брадясалото лице на човека срещу него, после свъси вежди и още по-силно натисна палката в гърдите му.

       - Нямам представа от къде знаеш името ми, нито твоето ми говори нещо. Незнам кой си и защо бръщолевиш тези небивалици. За последен път ти казвам напусни!

        Въпреки грубостта на Брус, Нейтън продължи да упорства. Той беше убеден, че всички играят някаква зловеща игра, дирижирана от Даяна с цел да го побъркат.

      - Брус, моля те изслушай ме. Знам, че Даяна ти е наредила да се държиш така, но незнам защо. Моля те пусни ме да се разбера с нея и аз ще забравя за тази случка.

         Брус видимо започна да се изнервя. Той хвана Нейтън за лакътя и го повлече към вратата.

         - Не разбирам нищо от глупостите, които говориш, а още по малко как си позволяваш да намесваш името на госпожица Донован. Ти да не си избягал от някоя лудница? Махай се от тук докато не съм извикал полицията, защото като те гледам, викна ли ги ще си имаш много по-големи неприятности.

        Брус отвори вратата и буквално изхвърли Нейтън на тротоара. После застана на пост зад нея и загледан в далечината над падналия натрапник придоби вид на сфинкс.

        Нейтън поседя няколко минути на земята. Дълбоко в него убедеността, че му въртят някакъв номер започна леко да се разклаща. Той се изправи бавно, погледна за последно каменното лице на Брус и тръгна към къщата на Бети. Когато лично се убеди, че отец Себастиян му и казал истината, единственото, което му оставаше бе да се прибере вкъщи и на спокойствие да осмисли това безумие. Отчаян и неразбиращ бавно тръгна към жилището си, но когато стигна до сградата, силата която си играеше с него му нанесе финалния си удар. Сцената с Брус се повтори с портиера на сградата. След кратка схватка Нейтън отново беше брутално изхвърлен на улицата с обяснението, че човек с това име никога не е живял там. В мезонета живеела издателката госпожица Донован, но преди седмица се преместила. Това окончателно довърши Нейтън. Осъзнаването беше болезнено. Незнайно как и незнайно защо той не съществуваше. Оставаше му само едно, лично да се срещне с Даяна. Единствено срещата с нея можеше да разбули мистерията около заличаването му от света. Запазил лъч надежда Нейтън тръгна обратно към църквата. Там бяха единствените хора, които можеха да му помогнат.

         Отец Себастиян го посрещна с надежда в очите, но след като Нейтън му разказа преживелиците си от деня, погледът на светия човек помръкна.

         - Ех, момче – каза отецът, като положи грижовно ръка на рамото му – каква стана тя? Хем си тук, а хем те няма. Уж не си луд, а всички те мислят за такъв. Какво ще правим сега?

         Нейтън сви рамене.

        - Незнам отче, но трябва да намеря начин да се видя с Даяна. Сигурен съм, че само тя може да обясни всичко. Но за сега нямам идея как да го направя. В издателството няма да ме пуснат пак, а дори да намеря новия ú адрес, със сигурност ще ме изхвърлят още преди да почукам на вратата. Незнам. Просто незнам.

         Отецът стисна окуражително рамото му.

       - Не се отчайвай. Сигурен съм, че ще намериш отговорите. Явно Господ ти праща изпитание и трябва да имаш силата и търпението да го понесеш, за да получиш просветление. Така и така няма къде да отидеш остани при мен. Ще ми помагаш докато дойде моментът. Архивът и библиотеката имат нужда от подреждане. От години все не ми остава време за тях, а ти явно разбираш от книги, пък и може да намериш отговорите в някоя от тях.

         В очите на Нейтън се четеше благодарност.

        - Благодаря, отче. – и той целуна ръката му – Макар да незнам как и защо ми се случва всичко това в едно съм сигурен, че онази нощ сам Господ те е изпратил да ме намериш.

         Двамата поседяха мълчаливо загледани в олтара и всеки по свой начин отправяше молитва към невидимата сила, която ги напътстваше.

        На следващия ден Нейтън се зае с подреждането на църковните книжа. Работата беше монотонна и спокойна, и това му даваше възможност да мисли как да се види с Даяна. Но както и да го въртеше единственият вариант оставаше да се срещнат очи в очи. Той реши да излезе рано сутринта и да чака пред издателството докато тя се появи. Щеше да я пресрещне и да я принуди да говорят. Изненадата  щеше да е най-силното му оръжие.

        Така и на прави. Когато лимузината спря пред входа на издателската къща, още преди шофьорът да успее да излезе от колата, Нейтън се хвърли към нея и отвори задната врата. Метна се на седалката, заключи и широко усмихнат се втренчи в Даяна.

          - Здравей, Даяна. Нали не мислиш, че може да се криеш вечно?

        Даяна се беше свила в другия край на седалката, опряла плътно гръб във вратата и го гледаше с широко отворени, изпълнени с ужас очи.

       - Кой сте вие? От къде знаете името ми? Какво искате от мен? – с пресипнал глас попита тя, докато с треперещи ръце ровеше в чантичката си. Извади няколко едри банкноти и протегна ръка – Ето, вземете ги и си вървете. Ако си тръгнете няма да извикам полиция.

          Нейтън блъсна парите на пода.

        - Добре играеш ролята си, скъпа, но пред мен не минава. Спести ми драмата и ми кажи как успя да ми вземеш издателството и да ме заличиш от света?

       Даяна продължаваше да го гледа неразбиращо. Отвън шофьорът се опитваше да отвори вратата и викаше за помощ.

        - Вижте, господине, аз наистина не разбирам за какво говорите. Нямам представа кой сте, а издателството е наследство от баща ми.

      Нейтън се приближи към нея, хвана брадичката ú и я принуди да го гледа право в очите.

     - Ти нямаш баща! Аз съм твоето семейство. Погледни ме хубаво, миличка, още ли ще отричаш кой съм. Вярно, че напоследък не бях най-прекрасният мъж, вярно, че имахме някой и друг проблем, но не съм заслужил това. Кажи защо си играеш с мен? Нали знаеш, че няма да оставя нещата така?

       В този миг стъклото на задната врата се разби с трясък. Една ръка сграбчи Нейтън и го задърпа навън. Той хвана ръката на Даяна.

         - Кажи на Брус да ме пусне, за да се изясним. Искам само да разбера, защо ми отне живота.

      Охранителят и шофьора вече бяха успели да отворят вратата и го измъкваха вън от колата. Чуха се сирени, а последното, което Нейтън видя в очите на Даяна беше неподправен страх и искрено неразбиране.

      Проснат по очи на земята, вместо отговори, Нейтън получи чифт белезници и безплатен престой в полицейския участък. Денонощието зад решетките му даде възможност да обмисли срещата с Даяна. Всяка дума, всеки жест, всяка подробност преминаваха през съзнанието му отново и отново, търсейки логично обяснение на поведението ú.

       Като не откри Нейтън в архива, отец Себастиан тръгна да го търси и стигна пред издателството, точно когато полицейската кола го отвеждаше. Притеснен от видяното той се спусна към Даяна. Помогна на Брус и двамата придружиха изпадналата в шок жена до кабинета ú. Коставше им доста усилия да я успокоят и да разберат какво се беше случило в колата и какво искаше този човек. След около час и порядъчна доза успокоителни, Даяна изпрати Брус да оправи подробностите с полицията, а на отец Себастиян разказа за случилото се. Двамата се познаваха от години. Още, когато беше момичето на татко и грешките на младостта не ú бяха чужди, той я беше спасил, в чисто духовния смисъл. И макар след онази унищожителна депресия Даяна да се беше превърнала в студена и властна жена, отец Себастиян остана единствения човек, след смъртта на баща ú, който беше способен да я успокои и разчувства. В момента обаче това беше почти не възможно. След като Даяна разбра, че двамата с нападателя ú се познават, отец Себастиян беше принуден да изслуша безкрайна тирада, за това как тази измет, на която се опитва да помага, някой ден ще му коства много. Монологът на Даяна прерасна в спор за това как и кога трябва да се помага на хората и дали си заслужава усилията. Тя беше категорична, че престъпниците трябва да бъдат наказвани. Накрая отец Себастиян я помоли просто да го изслуша и тогава да реши как да постъпи. Тя се съгласи с неохота, а отецът разказа историята на Нейтън, като наблягаше на това, че вероятно от побоя е получил сериозна травма и в момента не е съвсем на себе си. Той също предположи, че може би представянето за друг човек е някакъв защитен механизъм, защото никой още незнаеше какво точно се беше случило с Нейтън. Опитваше се да я убеди, че не е опасен и да му даде втори шанс като не подава иск срещу него. В началото Даяна не искаше и да чуе, но отец Себастиян така пламенно защитаваше Нейтън, че накрая тя склони. Отецът обеща, че ще направи всичко по силите си да помогне на младия мъж да открие кой е в действителност и подобни инциденти да не се повтарят, благослови благодетелката си и тръгна към ареста.

       Призори на другия ден, благодарение усилията на отец Себастиян, Нейтън беше освободен.

         Двамата се прибраха в дома на отеца, а Нейтън изглеждаше съсипан.

        - Вече незнам как да ти се отблагодаря, отче. За втори път ми спасяваш живота.

         Нейтън се засмя горчиво и добави.

         – То пък един живот.

         Възрастният мъж положи ръце върху неговите.

        - Не говори така, момче. Животът е дар от Бога и каквито и изпитания да ни праща ние трябва да го ценим. Не мога и да си представя какво ти е, но знам, че не трябва да се предаваш. Рано или късно всичко ще си дойде на мястото. От теб искам само да не се отчайваш и повече да не вършиш глупости като вчерашната. Благодарение на милостта на Даяна сега седиш тук и можем да си говорим, но втори път няма да мога да ти помогна. Обещай ми, че каквото и да решиш първо ще се посъветваш с мен.

         Нейтън кимна.

        - Обещавам, отче. Това, което направих беше необмислено и глупаво, но бях сигурен, че тя е в основата на всичко.

         - Още ли мислиш така? – попита отеца.

         - Не, отче. Това, което видях в очите ú не може да се изиграе, колкото и добър актьор да си. Тази жена може да и да се казва Даяна Донован, но тя не е моята Даяна. В очите на тази жена видях, че аз наистина съм никой. Вече започвам да се замислям дали наистина не съм луд.

         Отец Себастиян се усмихна.

        - Не си луд, момчето ми, но си дай време, за да откриеш себе си. Нека за малко да оставим нещата просто да се случват.

       Нейтън се съгласи и двамата продължиха да си говорят за нещата от живота.

       Вечерта поканиха сестра Инес. Вечеряха, а Нейтън им разказваше за себе си, за живота, който бе имал преди да се озове при тях. Те вече бяха на пълно убедени, че не е луд и че това, което му се случва е божие изпитание, а той има мисия, която трябва да изпълни, за да си върне живота и спокойствието.

      За седмица Нейтън напълно се възстанови физически, успя да се справи с хаоса в архива и се прехвърли в библиотеката. Богатото ú съдържание надмина очакванията му. Толкова беше впечатлен от разнообразието от жанровете, че реши да я подреди точно така по тематики. Започна с църковните, защото те бяха най-важни в случая, после му се стори удачно да подреди книгите със загадки и мистерии, защото според него се доближаваха до необяснимото, което беше и Бог. Сваляше книгите от рафтовете, почистваше, прочиташе резюмето. Някои бяха доста стари и имаха нужда от подлепване и нови подвързии. Със завидна вещина Нейтън им връщаше живота и ги разделяше на купчини, които после подреждаше в определения ред.

     Отец Себастиян не му се бъркаше. Наблюдаваше го отстрани и постепенно умението, с което Нейтън работеше му даде идея как да помогне, ако не да си върне стария живот, то поне да започне нов.

        Нейтън почти беше подредил библиотеката, когато при свалянето на изданията от най-горния рафт една от книгите се изплъзна от ръцете му сякаш някой я дръпна. Нейтън се сепна и се олюля на стълбата. Слезе с леко омекнали колене, внимателно вдигна книгата от земята и когато видя името на автора краката му направо се подкосиха. Като се съвзе хукна към църквата да намери отец Себастиян.

       - Отче, – извика Нейтън, връхлитайки в кабинета – виж какво открих.

        Той подаде книгата и припряно заговори.

       - Роман с името на майка ми.

       Отецът пое книгата и я разгърна.

       - Това ли е романът, който е бил първото ти издание?

       - И да и не, отче. Името е на майка ми, датата на издаване е същата, но заглавието и съдържанието са различни. Романът, който аз издадох се казваше „Животът е дар с уговорка” и беше посветен на баща ми, а този се казва „Огледалото” и според написаното е посветен на сина на авторката.

    Отец Себастиян прелисти няколко страници и се усмихна някак загадъчно.

       - Остави работата и върви да я прочетеш. Имам странното усещане, че тук ще намериш своите отговори.

(следва продължение)