Обичам те... Пфу... казах го! За първи път да го чувствам наистина май. А колко пъти съм го казвала... И всичките лица тогава, сега са сенки, спомени.
Но да се върнем на темата, да! Обичам вечно сънените ти, уморени кафяви очи... Обичам ти нослето... нали знаеш как го щипвам, когато те видя... Обичам оная твоя сладка усмивка... Обичам ти къдравата коса и как отпускаш глава в скута ми след дълъг тежък ден и грижи...
Май... само дребни работи, а за мен означават толкова много.
Липсваш ми всеки ден. Но аз сама реших да се справя... и все пак да останем заедно... А заедно ли сме? Знам, че е клиширано... но с теб се чувствам цяла.
Дали аз за теб съм това, което си ти за мен? Опора, сила, любов...?
Разбира се, че няма да го прочетеш... Все бързаш, все си зает.
А може би и не трябва, щом дори не можеш да спреш за момент и... да ме прегърнеш?